Излиза продължението на феномена, който вдъхнови Netflix – „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“ - Кино, театър и книги - Peika.bg

Продължението на хитовата поредица, вдъхновила Netflix, вдига още повече залога пред любимите ни герои.

Бестселъровата поредица „Училището за Добро и Зло“ от Соман Чейнани, вдъхновила хита на Netflix, се завръща с вълнуващо продължение!

Правилата на играта се размиват, залозите стават все по-високи, а Агата и Софи – всяка представител на силите на Доброто и Злото –  ще трябва да се изправят срещу най-опасния си враг досега в „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“!

В ГОРА ОТ ДРЕВНО ПОТЕКЛО

СТОИ УЧИЛИЩЕТО ЗА ДОБРО И ЗЛО.

ДВЕ КУЛИ ТАМ СВЕТЛЕЯТ:

ЕДНА ЗА ЧИСТИТЕ СЪРЦА,

ЕДНА ЗА ЛОШИТЕ ДЕЦА.

ОПИТАЙ ДА ИЗБЯГАШ, НО НЯМА ДА УСПЕЕШ.

ПЪТ НАВЪН ЕДНИЧЪК ЩЕ ОТКРИЕШ,

ПРЕЗ ПРИКАЗКА ЩЕ ТРЯБВА ДА ПРЕМИНЕШ.

Не всяка коронация завършва така, както е била планирана. И Агата – бъдещата кралица на Камелот – го разбира по трудния начин. Защото в края на „Училището за Добро и Зло 4“ законният престолонаследник – синът на Крал Артур и неин любим – Тедрос се оказва окован и осъден да умре. Магьосникът Мерлин бива обезсилен. На трона на Камелот седи предател, а най-добрата приятелка на Агата – Софи, е негова заложница.

Виновен е Риан – един от най-добрите рицари на младия Тедрос. Онзи, за когото Софи е вярвала, че е истинската ѝ любов, е бил в съюз със Змията през цялото време.

Онзи, който е напът да разруши крехкия мир между силите на Доброто и Злото. На Агата се пада задачата да открие спасение за всички. Не в Камелот, не в Авалон, но може би някъде в Безкрайната гора ще намери помощ, коятоще ѝ помогне да спаси приказката си от пренаписване.

В същото време Софи трябва да се впусне в опасна игра на преструвки, с която да отвлече вниманието на узурпатора. Но ще устои ли самата тя на примамващите обещания, или ще се окаже в мрачните прегръдки на Злото и ще приеме съдбата си на злодей?

Битката едва сега започва, а възпитаниците на Училището тепърва ще трябва да заслужат своето място в приказката…

Със своя увлекателен стил и смели сюжетни решения Соман Чейнани за пореден път успява да омагьоса читателите си и неусетно да ги направи част от един опасен и вълнуващ свят, в който не винаги се раждаш герой, но може да станеш такъв.

Шеметна, неочаквана и поглъщаща, „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“вдъхва нов живот на приказки, стари колкото човечеството, и напомня, че щастливият край зависи само и единствено от изборите, които правим по пътя си.

Из „Училището за Добро и Зло 5: Кристалът на времето“ от Соман Чейнани

Ехо? – извика Агата към спокойните води.

Нищо не се случи.

– Дамата от Езерото? – опита отново тя.

Нито една вълничка не потрепна.

В сърцето ѝ изпърха тревога. Някога Дамата от Езерото била най-силният съюзник на Доброто. Затова душата на Агата я беше довела тук. Да намери помощ.

Но Чадик също беше дошъл за помощ при нея.

И бе умрял тук.

Агата погледна към зигзагообразното стълбище, което се изкачваше нагоре към кръга от бели кули. Последния път, кога­то бе дошла на този бряг, тя беше със Софи и двете търсеха тя­лото на Чадик. Тъмните капки кръв все още оцветяваха снега, където бяха открили убития рицар на Тедрос, който стискаше в ръка предизвикателно съобщение от Змията.

Агата никога не беше виждала лицето на Змията. Но Дама­та от Езерото го бе видяла, когато го беше целунала.

Целувка, която бе изсмукала силите ѝ и предала крал Тед-рос.

Целувка, която бе помогнала на Змията да постави преда­тел на трона на Тедрос.

Защото Риан беше точно такъв. Мръсен предател, който се беше преструвал, че е рицар на Тедрос, като през цялото време е бил в съюз със Змията.

Агата се обърна отново към водата. Дамата от Езерото беше защитила Змията. Не само го беше защитила, а се беше влюбила в него и бе изгубила силите си заради това. Беше се отказала от дълга, който бе изпълнявала през целия си живот. По гръбнака на Агата пропълзя неприятно чувство. Дамата от Езерото трябваше да е неподвластна на чара на Злото. Но сега вече не можеше да ѝ се има доверие.

Агата преглътна с усилие.

Не трябва да съм тук – помисли си тя.

И все пак... нямаше никого другиго, към когото да се обър-не. Трябваше да поеме този риск.

– Аз съм Агата! – извика тя. – Приятелката на Мерлин. Той се нуждае от помощта ти!

Гласът ѝ отекна по брега.

И тогава езерото потрепери.

Агата се наведе напред. В сребристата повърхност на во­дата тя не видя нищо освен собственото си отражение.

Но после отражението ѝ започна да се променя.

Малко по малко то се превърна в лицето на съсухрена ста­рица, по чийто оголен череп бяха полепнали кичури бяла коса и от чиито скули висеше покрита с петна кожа. Старицата се­

09цдеше под езерото като трол под мост и се взираше в Агата със студени очи. Гласът ѝ се носеше през водата тих и изкривен...

– Сключихме сделка. Аз отговорих на въпроса на Мерлин – ядосано каза Дамата от Езерото. – Позволих му да ме попита едно нещо – само едно – и в замяна той ми обеща никога вече да не се връща. А сега се опитва да ме измами, като изпраща теб? Иди си. Не си добре дошла тук.

– Той не ме е изпратил! – възрази Агата. – Мерлин е за­творник! В Камелот има нов крал на име Риан и той е затворил в тъмницата си Тедрос, Мерлин, професор Дови и всичките ни други приятели. А Мерлин е ранен! Ако не го спася, той ще умре! И Тедрос ще умре! Синът на Артур. Истинският крал.

На лицето на Дамата не се изписа нито ужас, нито притес­нение. Нямаше... нищо.

– Не ме ли чу? Трябва да им помогнеш! – замоли се Агата. – Ти се закле да защитаваш краля...

– И аз го защитих – отвърна ѝ Дамата. – Казах ти, когато дойде тук миналия път. Момчето със зелената маска носеше кръвта на Артур във вените си. И не само кръвта на Артур. Кръвта на най-големия син на Артур. Можех да го помириша, когато още владеех силите си. Познавам кръвта на Единствения Истински Крал. – Тя спря за миг и лицето ѝ се изкриви. – Това момче също владееше сили. И то могъщи. То усети тайната ми – че се чувствам самотна тук, докато защитавам кралство­то, докато защитавам Доброто тук, в този леден воден гроб... сама... винаги сама. Той знаеше, че бих дала силите си в замяна на любов, стига някой да ми дадеше тази възможност. И ми я предложи. Възможност, която Артур никога не ми даде. Мом­чето ми обеща, че в замяна на една-единствена целувка ще мога да се освободя от този живот... Ще мога да отида с него в Ка­мелот. Ще мога да намеря любовта си. Ще мога да имам някого, когото да наричам мой, както имаш ти... – Тя отвърна поглед от Агата и се сви още по-надълбоко. – Не знаех, че отказът от силите ми ще означава това. Че ще стана стара вещица, още по-самотна от преди. Не знаех, че обещанието му не означава нищо. – Тя затвори очи. – Но това е негово право, разбира се. Той е кралят. А аз служа на краля.

– Но кралят не е момчето, което ти си целунала! Риан е кра­лят! Той е момчето, което наричат Лъва – настоя Агата. – Той не е този, който е дошъл при теб! Момчето, което ти си целунала, е било Змията. Той те е целунал, за да открадне магията ти и да лиши Доброто от твоята сила. Той те е целунал, за да помогне на Лъва да стане крал. Не виждаш ли? Той те е измамил! И сега аз искам да знам кой е Змията. Защото, щом може да измами теб, може да измами и Екскалибур! А ако Екскалибур е бил измамен, значи затова сега злодей на Злото седи на трона на Тедрос.

Дамата от Езерото се наведе напред към Агата и съсухре­ното ѝ лице се озова съвсем малко под повърхността.

– Никой не ме е измамил. Момчето, което целунах, носеше кръвта на Артур. Момчето, което целунах, беше кралят. Така че ако съм целунала тази „Змия“, както ти го наричаш, то тога­ва Змията е бил този, който с правото си е извадил Екскалибур от скалата и който сега седи на трона.

– Но Змията не извади Екскалибур! Това се опитвам да ти кажа! – настоя отново Агата. – Риан го извади! И аз видях, че Змията е там! Те работят заедно, за да заблудят хората в Го­рата. Така са изиграли и теб, и меча...

Дамата изхвърча от водата.

– Аз усетих мириса на кръвта му. Аз усетих мириса на крал – отекна като гръм гласът ѝ. – А дори и да могат да „изиграят“ мен, както дръзко твърдиш, не могат да направят същото с Екскалибур. Никой не може да надхитри най-силното оръжие на Доброто. Който и да е извадил Екскалибур от скалата, той е кръвен наследник на Артур. Аз защитих това момче. Той е ис­тинският крал... не този, когото закриляте ти и Мерлин.

Тя започна да потъва във водата.

– Не можеш да си тръгнеш – извика Агата, останала без дъх. – Не можеш да ги оставиш да умрат.

Дамата от Езерото спря за момент, черепът ѝ блесна като перла под водата. Този път, когато тя вдигна поглед, ледът в очите ѝ се беше стопил. Единственото, което Агата видя, беше тъга.

– В каквото и да са се замесили Мерлин и приятелите ти, вината си е тяхна. Съдбата им вече е в ръцете на Разказвача – каза меко Дамата. – Аз погребах онова момче Чадик, както ме помоли. Помогнах на Мерлин, както той пожела. Вече не ми остана нищо. Така че моля те... просто си иди. Не мога да ти помогна.

– Разбира се, че можеш – замоли се Агата. – Ти си един­ствената, която е виждала лицето на Змията. Ти си единствена­та, която знае кой е той. Ако ми покажеш как изглежда, аз мога да открия откъде са дошли двамата с Риан. Мога да докажа на хората, че са лъжци! Мога да докажа, че тронът принадлежи на Тедрос...

– Каквото е направено, е направено – каза Дамата от Езе­рото. – Аз съм вярна на краля.

Тя потъна още по-дълбоко...

– Истинският крал би ли наранил Мерлин? – извика Агата. – Наследникът на Артур би ли нарушил обещанието си към теб и би ли те оставил така? Твърдиш, че Екскалибур не прави грешки, но ти си тази, която е създала Екскалибур, а ти сгре­ши. Знаеш, че си сгрешила. Виж се само! Моля те. Изслушай ме. Истината се е превърнала в Лъжа, а Лъжата в Истина. До­брото и Злото са станали едно и също. Лъвът и Змията работе­ха заедно, за да откраднат короната. Вече дори и твоят меч не може да каже какво прави някого крал. Някъде дълбоко в себе си ти знаеш, че казвам Истината. Истинската Истина. Един­ственото, за което те моля, е лицето на Змията. Кажи ми как изглеждаше момчето, което целуна. Отговори на въпроса ми и никога повече няма да се върна. Същата сделка като тази, която си сключила с Мерлин. И се заклевам, че ще я спазя.

Дамата от Езерото се втренчи в Агата. Нимфата плуваше надълбоко в езерото, а опърпаната ѝ роба беше разперена като мъртва медуза. След това тя потъна в дълбините на езерото и изчезна.

– Не – прошепна Агата.

Тя падна на колене в снега и закри лицето си с ръце. Няма­ше магьосник, нямаше декани, принц или приятели, на които да се довери. Нямаше къде да отиде. Нямаше никого, към когото да се обърне. А сега и последната надежда на Доброто я беше изоставила.

Агата си спомни за принца си, окован във вериги... Спомни си за това как Риан беше хванал Софи, своята бъдеща жена и затворничка... Спомни си Змията, който я гледаше подиграва­телно от замъка, сякаш това беше само началото.

От езерото се чу бълбукане.

Тя надникна през пръстите си и видя как към нея плава свитък пергамент.

С разтуптяно сърце Агата го грабна и го разтвори.

Дамата ѝ беше отговорила.

– Но... но това е невъзможно... – заекна тя, поглеждайки назад към езерото.

Стана още по-тихо.

Агата примигна отново към мокрия свитък, който показва­ше ясно нарисуван портрет на красиво момче.

Момче, което Агата познаваше.

Тя поклати объркано глава.

Защото Агата беше помолила Дамата от Езерото да ѝ на­рисува лицето на Змията. Змията, който беше целунал Дамата и я беше оставил на произвола на съдбата. Змията, който беше убил приятелите на Агата и който се криеше зад маска. Змията, който се беше съюзил с Риан и който го беше направил Крал.

Но Дамата изобщо не беше нарисувала лицето на Змията.

Беше нарисувала лицето на Риан.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!