Какво е да си лошият герой в „Хари Потър“ – Драко Малфой разказва - Кино, театър и книги - Peika.bg

 „Отвъд магическата пръчка“ на Том Фелтън е първата публикувана автобиография на актьор от звездния каст

Филмовата поредица по романите на Дж. К. Роулинг „Хари Потър“ се превърна в един от безспорните попкултурни феномени на XXI век, а актьорите, участвали в адаптациите, сякаш завинаги ще бъдат свързани с имената на изиграните от тях герои.

12 години след излизането на последния филм за пръв път член на каста се осмелява да публикува своите спомени от снимачната площадка и това не е кой да е, а лошото момче на магьосническия свят – Том Фелтън, по-познат като Драко Малфой!

 „Отвъд магическата пръчка“ е неговата забавна, смешна и затрогваща изповед, в която британският актьор открехва завесата към изумителния, но изпълнен с предизвикателства свят на момчето с платинено руси коси, което трябва да открие своето място както сред магьосниците, така и сред мъгълите, обградили го в реалния живот. И да направи своите съдбовни избори, предопределили пътя му до сега.

Специален бонус към изданието е и личният предговор от друг ученик от Хогуортс, чието мнение за Том ще ви смае....

Сред страниците на тази книга ще откриете любопитни подробности около първите крачки на младия „Драко“ в киното с филмите „Заемателите“ и „Анна и кралят“; кастинга му за ролята на Хари Потър; любовите и приятелствата, зародили се на снимачната площадка; работата с някои от величията на киното като Алън Рикман, Гари Олдман,  Маги Смит и Рейф Файнс. И най-вече – каква е цената на славата, когато тя те сполети твърде рано.

Със своето фино и разтапящо чувство за хумор, присъщо само за истински слидеринец, Том Фелтън разказва за живота и кариерата си и разкрива много тайни, сред които:

-          Какви са предизвикателствата пред това да изиграеш един от най-популярните злодеи в историята на киното, а в същото време да водиш нормален живот;

-          Прилича ли той самият на своя герой;

-          Как израстването с трима по-големи братя помага, за да не се главозамаеш;

-          Колко силно удря Хърмаяни Грейнджър и защо не бива да се държиш зле с другите;

-          Колко точно е неловко усещането да те прегърне Волдемор и какво е да пушиш по цигара с Дълбълдор;

-          Какво се случва, когато смъртожаден настъпи плаща на Снейп;

-          Колко е забавно да си дете на снимачната площадка и колко самотно да си възрастен в Холивуд.

Откровена, мъдра и духовита, „Отвъд магическата пръчка“ ще ви направи част от магията и хаоса, съпътстващи съзряването на един магьосник. И ще ви докаже, че –  без значение къде ще ви изпрати Разпределителната шапка – герой и злодей често са страните на една и съща монета. И само от собствените ни избори зависи по кой път ще поемем.

Послепис: Тази книга е подходяща И за мъгъли!  

Из  „Отвъд магическата пръчка“ на Том Фелтън

* * *

С втория Дъмбълдор общувах значително повече, отколкото с първия. Ричард Харис и Майкъл Гамбън бяха много различни по характер извън снимачната площадка. В много отношения Ричард Харис ми напомняше на дядо ми – излъчваше топло­та и спокойна мъдрост, които чудесно подхождаха на героя му във филма. Майкъл Гамбън се държеше по-скоро като шоумен.Въпреки че играеше ролята на стария магьосник, имаше мла­дежки дух. Проявяваше самоирония, но възрастта му и репу­тацията му позволяваха да говори безнаказано почти всичко, без значение колко скандално могат да прозвучат думите му. Обичаше забавните истории и остроумните шеги и мисля, че това си личеше в изпълнението му. Според мен той изигра из­ключително впечатляващо ролята си, особено в Нечистокръв­ния принц.

Преди всичко Майкъл умееше страхотно да ни забавлява. Едно от основните правила по време на снимките гласеше, че на актьорите е забранено да шофират сами до снимачната пло­щадка. Мисля, че тази забрана се дължеше на разни застрахо­вателни условия, но най-важното съображение за издаването ѝ беше следното: продуцентите съзнаваха, че половината актьо­ри ще закъсняват за снимки, ако в шест и половина сутринта пред домовете им не стоят шофьори, готови да ги закарат на работа. Закъснението определено беше нежелано, при положе­ние че понякога асистентите се опитваха да съберат едновре­менно на терен трийсетина актьори. Всяко правило обаче си има изключение и в конкретния случай Майкъл Гамбън пред­ставляваше въпросното изключение. Той обичаше колите и в един момент си купи чисто ново „Ауди R8“, а впоследствие се сдоби с „Ферари“. Шофираше сам до студиото и паркираше возилото точно пред вход 5, който беше кажи-речи най-непод­ходящото място за паркиране. Докато ми боядисваха косата, чувах боботенето на двигателя отвън. Не се съмнявайте, че из­хвърчах незабавно от стола с намазана с перхидрол и увита в сребърно фолио коса и хуквах навън, за да видя колата на Гамбън. Той пускаше нас, децата, да седим вътре и макар не­съмнено да нарушаваше всички правила, едва ли някой щеше да спори с него. В края на краищата той беше Дъмбълдор.

Гамбън обичаше да се преструва на глупак и често си при­даваше объркан вид. „Кой епизод снимаме, миличка?“ „Къде сме?“ „Припомни ми кой герой играя.“ Сигурен съм обаче, че предимно се занасяше с хората. Понякога изобщо не си знаеше репликите – веднъж се наложи да ги изпишат на големи дъски и да ги държат зад камерата, за да ги прочете, което ме накара да изпитам известно облекчение по отношение на собствената си нестабилност в тази посока. Това не означаваше, че хората от екипа не го приемат сериозно, напротив – аз се отнасях с особено уважение към него, когато дойде моментът да засне­мем може би най-значимия и незабравим епизод с участието на Драко, чието действие се развиваше върху поразената от гръм кула. В Нечистокръвния принц имаше много малко епи­зоди, в които Драко си партнираше само с възрастни актьори, и това беше най-важният от тях. Драко стои на една магическа пръчка разстояние от Дъмбълдор и събира смелост да изпълни заповедта на Волдемор да убие директора на „Хогуортс“.

Снимките на този епизод не пораждаха у мен напрежение, а по-скоро въодушевление, но въпреки това съзнавах, че е на­стъпил моят звезден миг. Бях свикнал да репетирам заедно с всички останали деца, но дотогава не ме бяха викали да репе­тирам сам. В този епизод нещата се промениха и аз се наслаж­давах на промяната. До момента повечето режисьорски ука­зания, които получавах, се свеждаха до действия от рода на: „Мотай се в ъгъла и си придавай гневен вид!“ или „Гледай в тенис топката и си представяй, че виждаш змей!“. Почувствах се добре от факта, че най-накрая участвам в толкова значима сцена и че мога да вложа максимални усилия в нея. Затова ре­петирах усилено и си знаех репликите отзад напред.

Големият ден най-сетне дойде. Въпреки подготовката ми обаче, бог знае защо, непрестанно се запъвах на една конкретна реплика. Странно е, но щом веднъж изпадна в такава ситуация, ми е трудно да се измъкна от нея. В главата ми замърморва няка­къв тих глас. „Знаеш тези реплики. Цяла нощ будува и ги повта­ря. Защо сега не можеш да ги кажеш като хората?“ И щом този глас започне да дудне в главата ми, няма връщане назад – този механизъм наподобява донякъде избухването в неконтролиру­ем смях на снимачната площадка. Заснехме три-четири, а може би и повече дубли и аз неизменно оплесквах нещата. Обявиха почивка и Гамбън измъкна цигара от брадата си като истински магьосник. Двамата с него често можехме да бъдем видени пред павилиона, в който се помещаваше кулата на Астрономическа­та обсерватория; там по собствените ни думи поемахме „глътка свеж въздух“. Наоколо се мотаеха бояджии, мазачи, дърводелци и осветители, а ние двамата с Дъмбълдор пушехме скришом в тяхната компания.

– Какво ще кажеш за глътка свеж въздух, друже? – пред­ложи ми той.

Излязохме навън; Гамбън беше облечен с мантията си и носеше защитен калъф върху брадата си (най-вече за да я пред­пази от заплитане, но и донякъде от страх да не я подпали, до­като пуши), а аз бях издокаран в черния си костюм. Запалихме цигарите, дръпнахме по няколко пъти и тогава му се извиних.

– Съжалявам, Майкъл. Знам си репликите, но не знам защо непрестанно се оплитам. Просто в момента съм леко объркан.

Той любезно махна с ръка, за да ми покаже, че няма защо да се извинявам, но бях напрегнат и не можех да се спра.

– Наистина не знам какво ми става. Не знам защо не мога да си кажа репликите както трябва.

Майкъл се усмихна в отговор.

– Скъпо момче, имаш ли представа колко ми плащат на ден? Ако продължаваш да се дъниш с такова темпо, до една седмица ще мога да си купя ново ферари. – Говореше с напъл­но безизразно лице и с нищо не загатваше дали се шегува, или говори сериозно. – Продължавай в същия дух, синко.

Дали ми каза всичко това, за да ме успокои? Не мога да кажа, но знам, че незабавно усетих как напрежението ми спа­да. Върнахме се на терен и оттам насетне всичко тръгна по мед и масло. За втори път чух мили думи от Дъмбълдор. Майкъл Гамбън насърчаваше неопитните актьори по съвсем различен начин от Ричард Харис, но се оказа, че подходът му върши ра­бота.

Докато не гледа завършения филм, актьорът няма как да разбере колко от епизодите, в които се е снимал, са останали вътре. Понякога от изявите му не остава почти нищо във фи­налната версия. С удоволствие гледах Нечистокръвния принц, понеже при монтажа бяха запазени всички епизоди с мое учас­тие. Усещането беше приятно и се запитах дали съм се показал достоен за преждевременната похвала на Ричард Харис. Както вече сте разбрали, се въздържам да определям дали нечие ин­дивидуално изпълнение е добро, защото има много други фак­тори, които допринасят за него. Определено получих много хвалебствия за играта си, но въпреки че бях доволен от край­ния резултат, всъщност имах усещането, че хората ме хвалят незаслужено. Силното въздействие на този епизод се дължи до голяма степен на начина, по който е заснет, и на мястото, което заема в сюжета на филма, а тези фактори изобщо не зависеха от мен.

В промеждутъка от време между снимките на Нечисто­кръвния принц и гледането на готовия филм си смених адре­са. Изнесох се от дома на майка си и заживях в свой собствен апартамент в Съри заедно с любимото си куче Тимбър. Близ­кият ми приятел Уайти се нанесе в стария ми апартамент и един ден ми звънна, за да ми каже, че там е пристигнало писмо за мен. Веднага предположих, че съм получил глоба за непра­вилно паркиране, но Уайти ми призна, че го е отворил по по­грешка.

– Писмото е от някакъв тип на име Джо – осведоми ме.

– Някакъв тип на име Джо ли?

– В горната част на страницата е изрисувана сова.

Най-сетне проумях каква е работата.

– Какво пише в него? – попитах.

– Не знам, не съм го чел.

– Ами прочети го!

– Пише нещо за Нечистокръвния принц… – Уайти със си­гурност не си падаше по филмите за Хари Потър.

– Просто пазѝ писмото – инструктирах го. – Веднага идвам у вас.

Това писмо от Джо Роулинг представляваше първия ми контакт с нея от години насам. Беше го написала на изящната златна хартия, която ползваше в дома си; изразяваше задовол­ството си от готовия филм и хвалеше изпълнението ми в него. Писмото се озова в рамка и го пазя до ден днешен. Ако Майкъл не ми беше дръпнал тази необичайна насърчителна реч, докато поемахме глътка свеж въздух, нещата можеха да се развият по съвсем друг начин.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!