В памет на творчеството на Димитър Паунов, авторът на „Тяло под роклята“ пише горчиво-сладка и носталгична история за онези интелектуални битници, преживели бурята на промените.
Роден през знаковата 1968-ма година, Галин Никифоров е един от най-знаковите гласове на българската литературна сцена, който не се притеснява да се гмурка в наднационални сюжети и истории.
В „Лятото на неудачниците“ обаче авторът на „Тяло под роклята“ и „Лисицата“ запраща своите читатели право във вечното лято на своето поколение. А романът остава неговата полуизмислена, лична, горчиво-сладка балада за изгубените деца на прехода – онези млади, които вятърът на промяната само привидно не подминава и оставя завинаги приклещени в онова междинно време между „пролетта“ и последвалата „зима“.
Искряща в духовитостта си и безмерна в дълбочината си, книгата печели през 2011 г. престижния приз на Национален дарителски фонд „13 века България“ Роман на годината, а сега се появява отново, за да изтупа от прахта миналото и да припомни историята на интелектуалните битници – онези вечно влюбени в литературата, черно-бялата фотография, музиката, младостта и приятелството деца, които никога не порастват.
Лятото не започва там, където за пръв път си чел Джак Керуак, Том Кланси и Уилям Бъроуз, слушал си Франк Запа, Джон Колтрейн и Телониъс Монк. Нито пък когато за пръв път видиш полупрозрачната риза на Пепа от Б клас. Лятото не идва и когато за пръв път си се сбил по неясни причини. Не. Лятото идва, когато си поел към мечтите и не знаеш дали ще ги стигнеш. Но пък си осъзнал ролята си на „чирак в живота“ и си намерил добра компания по пътя.
Завинаги в ягодовите полета, недосегаеми и вечни – банда сополиви, рошави и мръсни, но истински сърцати младежи се гмурват в света, в който още няма компютри, четенето вечер „на фенерче“ е задължително, играта на шах е въпрос на чест, шамарите от бащите се раздават на закуска, бюфетите са лукс, а първата любов предначертава всяка следваща въздишка.
Павел, доктор Божко, Влади, Пирона, Гаро, Мариела, Пепа растат, влюбват се за първи път, влюбват се за седми път, отбиват военна служба, женят се, развеждат се, емигрират, следват, работят, уволняват ги, напиват се, изтрезняват, преуспяват и гладуват. Но никога не губят вярата си, че дори и избеляло, детството няма да свърши.
Защото „въпреки живота“ – още един сезон предстои и те няма да му се дадат...
Вдъхновен от „Самотни състезания“ и „Биплан в дъжда“ на българския писател Димитър Паунов,„Лятото на неудачниците“е онова въведение във вечността, от което всяко поколение се нуждае. Книга за чупливите и мълчаливите, за вечно пътуващите из мочурищата на десетилетията.
„Защото спиралата на времето е безкрайна и никога не знаем къде ще ни отведе тя, нито кого ще срещнем по пътя си, нито дали някой ще ни държи ръката и ще ни обича, докато пътуваме.“ Важното е, когато човек се запъти към нещо, да има кой да му помаха за сбогом.
Из „Лятото на неудачниците“от Галин Никифоров
Навремето авторът имаше двайсет чифта обувки, защото майка му работеше в обувния завод и често ѝ плащаха в натура. Но лятото обувки не носехме – търчахме боси, настъпвахме ръждясали гвоздеи и газехме начупени стъкла. Тогава тетанус нямаше. Препикаването вършеше работа, колкото сега здравната осигуровка. Като всички деца и ние висяхме по черешите цяло лято и се учехме на живота в движение – с ожулени колене и с насинени лакти. Или ни учеха, когато ни хванеха. Пирона си беше шишкав от малък и понеже трудно вървеше, най-много научи. Влачеха го при баща му – стария агроном, и старият агроном благодареше сърдечно на загрижените. После вкарваше Пирона в къщата и там го довършваше. После две седмици му забраняваше да гледа телевизор. Но Пирона нехаеше – навремето компютри нямаше и телевизията работеше когато си поиска. А когато ѝ омръзнеше, цялата държава заспиваше. Само авторът и другите луди четяха книги до четири сутринта. И дядото на автора – кавалерист от царската армия, викаше от другото легло:
– Загасяй, че пречиш!
Но авторът не загасяше. Авторът беше любознателен, затова се завиваше презглава и пускаше фенерчето да си дочете книгата. И на сутринта мязаше на възкръснал, но скачаше от леглото и в движение се обличаше, после бягаше с извадена риза до библиотеката. Защото там работеше стара мома със стиснати устни, която говореше иронично. Но авторът ѝ се мазнеше и ѝ казваше колко добре изглежда сутрин, защото само тя имаше „Шогун“ с твърди корици и събраните съчинения на Майн Рид с меки. И всички завиждаха на автора – навремето имаше и такава завист, за книги. Влади подчертаваше в „Капитан Немо“ с химически молив интересните пасажи и после ядеше бой, а доктор Божко спеше в библиотеката на баща си – най-добрия психиатър в областта, и когато беше уморен, говореше на латински. Единствено Пирона го мързеше и четеше по принуда. Учеше законите по физика в нужника, клекнал над дупката, и си бършеше задника с научените уроци. Години по-късно старият агроном купи фаянсова чиния и Пирона заживя отгоре ѝ щастлив. Пренесе си там учебниците, нареди ги на ламаринени етажерки и сложи рулото открая. И ходенето по нужда стана за него това, което бе ходенето до библиотеката за автора. И тогава старият агроном изцъка с език и каза:
– Тоя не прилича на мене. Тоя на никого не прилича.
– Ако беше сложил и легло, щеше да е пет звезди – обясняваше Пирона от нужника. – Ама човек не може да има всичко.
Нужникът спаси Пирона от повтаряне на класовете и пак той го избута до диплома. Затова и не можеше да напише сярна киселина, без да обърка атомите на кислорода. Нито стана инженер, когато завърши инженерство. Но дипломи взе. И когато години по-късно се ожени за русенка, свали дипломите от тавана, издуха им праха и каза:
– Виж.
Русенката ги погледна разсеяно, но нищо не видя. Това, което трябваше да види, вече го бе видяла в спестовната му книжка. И ѝ стигаше. Но когато след година Пирона отказа да ѝ купи палто от умрели зайци, русенката ядосано попита:
– Какво, парите ли свърши? Или ти излязох скъпо?
– И двете – скръцна със зъби Пирона и се залости в нужника.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
