Добри Станчов вече е познат на българските читатели под псевдонима Дого Танкарт - имена на един и същи писател с разнороден талант. Като Дого Танкарт той публикува приключенски романи и увлекателни разкази. Но една легенда за събития, разиграли се край родния му град Каварна, го вдъхновява да напише роман за Добруджа през 30-те години на XX век и така се ражда „Белези от рая“. Година по-късно излиза увлекателната новела „Клето злато“. А сега читателите ще могат да се потопят в първи том на въздействащия исторически роман „Възкръснали друми“.
В една пролетна утрин младият Горчо се отправя към Каварна и необятния морски хоризонт, за да изпълни последната заръка на своя баща. Той не подозира, че това пътуване по прашните друми на миналото ще възкреси истината за семейната му история и ще го изправи на пътя между любовта и омразата, живота и смъртта, безропотното покорство и свободата на духа.
През взора на Горчо и неговата сестра Яница Добри Станчов се вглежда в един от преломните периоди от историята на България – от избухването на Априлското въстание до Освобождението. Верен на своя стил, авторът на „Белези от рая“ и „Клето злато“ рисува света на героите си с изобилие от пъстри думи и характерен за епохата език.
„Възкръснали друми“ е роман в два тома. По думите на автора първият том изгражда свят, а вторият го разрушава, за да се роди от него нещо по-висше – смисъл отвъд болката. И така, Добри Станчов ни призовава да се впуснем смело в тази история, без да се боим от нейния край, защото след всеки свършек всякога се явява поне един друм, който води към ново начало.
Как се роди идеята за „Възкръснали друми“?
След излизането на „Белези от рая“ през 2022 година нямах намерение да пиша нова книга. Исках да се отдам на други занимания, но едно събитие размъти ума ми и ме подтикна да се разровя в миналото. Става дума за военно-историческата възстановка на т.нар. „Каварненско въстание“, която дълги години се провеждаше, но вече не. Всъщност това не е било въстание срещу османската власт, а по-скоро самозащита срещу черкези и башибозук – но това е друга тема.
Преди години бях чел книгите на Киряк Цонев и Драган Тенев – и двете посветени на същото събитие, но всяка отразяваща различния прочит на автора. Любопитството ми се засили, започнах да търся още сведения и в един момент си казах: „А дали и аз не мога да пресъздам онези дни на героични изпитания?“ Така се роди идеята за роман, в който каварненската съпротива е вплетена в нещо по-голямо – борбата на малкия човек с превратностите на съдбата, която непрестанно изпитва волята му.
Основната сюжетна линия проследява живота на брат и сестра – Горчо и Яница. Именно те ми позволиха да погледна през техните очи, за да се гмурна в тайните на времето и да проследя пътя им към себепознанието.
Откъде си набавяхте информация и колко време ви отне написването на двата тома?
За мое щастие успях да събера достатъчно сведения за живота в онова, забулено в мрак време – и в частност за крайморска Добруджа. Научих интригуващи подробности за най-старото поселение в този край, за гагаузите и враждата им с гелмѐтата – българите, придошли от вътрешността на страната, подгонени от ятагана, както и за фанариотите, обсебили душите на безродниците, за робията и неуморната борба за всеки залък хляб.
Много по-лесно се пише, когато авторът познава мястото и хората, за които разказва. Аз живея в Каварна и всички сцени оживяваха пред очите ми – точно там, където някога са се случвали. Разговарях със съграждани – някои, наследници на героите от онова време – и записвах интересни детайли. Прелиствах трудовете на Антон Каранфилов, Георги Димитров и Велко Тонев, както и на множество други автори. После пречупих всичко през своето виждане, за да създам свят, в който читателят да се потопи и да почувства пулса на ония дни.
Написването на романа ми отне две години и не беше планирано да се разпростре в два тома. За разлика от предишните ми книги, написани от неутрална гледна точка, този път се осмелих да надникна дълбоко в мислите и чувствата на героите. Това, разбира се, също се отрази в обема на творбата. Така романът се оформи в четири части – всяка с по петнадесет глави, разпределени в два тома. В края на всяка книга има малък албум с прекрасните илюстрации на Ана Граматикова, които визуализират реални места и личности и още повече въвличат читателя в атмосферата на онова време.
И в тази книга оставате верен на своя стил – използвате език, типичен за региона и епохата. Трудно ли е да се пише с такъв пъстър речник?
Когато започнах да се вглеждам по-детайлно в особеностите на възрожденската литература, останах изненадан от богатството ѝ. Особено впечатление ми направи публицистиката от края на XIX век, която, според мен, поставя и стандартите на нашите класици. На пръв поглед се сблъскваш с думи, които сякаш не подхождат една на друга, но скоро разбираш, че си омаян от магията на словото.
Възрожденската литература е белязана от жива образност и метафоричност, от дълги и разклонени изречения, в които мисълта се разлива и напластява. Повтарянето на сродни изрази или градацията придават емоционална наситеност. Липсва лаконичността на модерната проза – синтаксисът носи ритъм, близък до устното слово, наситен с пословици, поговорки и устойчиви народни изрази. Ако някой си мисли, че изрази като „да реализирам чувствата си“ или „да внуша надежда“ са плод на новото време, за да звучи съчинителят им по-интересно – греши. Езикът на тогавашните писатели, публицисти и общественици е толкова пищен и животворен, сякаш породен от един по-сложен, многогласов свят. С други думи – върхът е вече зад нас и днес се търкаляме по склона надолу.
Разбира се, век и половина по-късно аз няма как да възпроизведа същия поетичен глас, но се опитах да се доближа до звученето на епохата. Събирах стари думи и изрази и ги използвах вместо съвременните им съответствия – така, че текстът да носи дъха на времето. Надявам се това да не затрудни читателя, а напротив – да го обогати и поведе в приключението.
Какво бихте казали на читателите, които по-рядко посягат към подобни романи?
Първо – да не се плашат от обема на романа. Да, можех да го напиша с двойно по-малко думи, но сърцето му нямаше да е същото. Второ – да не се плашат от старите и непознати думи. Да, можех да оставя техните съвременни синоними, но тогава щеше да загуби душата си. Сигурен съм, че всеки ще открие своя любима, отдавна забравена дума – моята е „изкусник“. И трето – вярвам, че всеки ще намери в този роман вдъхновение за себе си. Защото каква е ролята на литературата, ако не да учи, да възпитава, да събужда съвестта – или просто да ни дарява удоволствие?
През септември излиза първи том на „Възкръснали друми“. Какво да очакват читателите от неговото продължение?
Както вече споменах, вторият том е естествено продължение на първия – следва хронологията на събитията. Животът кипи с пълна сила – настъпва време за гроздобер, празници и признания, ала над градеца вече се спуска мрачната сянка на войната.
В него ще се разрешат всички конфликти, но заедно с това светът на героите постепенно ще се руши пред очите на читателя. Въоръженият сблъсък е неизбежен, а последствията – непредвидими. Кой ще оцелее и кой ще погине? Съдбата – безпристрастният кадия на човешките дела – вече е хвърлила жребия и е отредила присъдите.
В момента с Мария Кацикова-Митева работим усилено по редакцията на този втори том и се надявам до края на годината той също да стигне до читателите. Добре осъзнавам реалността в България – за да бъде успешна една книга, тя трябва да се превърне в продукт, лъснат с лустро и шумно разнасян по медиите. Аз обаче бих искал този роман да докосне хората със съдържанието си – с онзи жив образ за отминалите времена на вяра, чест и саможертва.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
