Едно еврейско момиче, застанало очи в очи с ужаса, и един немски войник в отчаяна нужда от спасение…
Многобройните лица на войната и страданието, което неизбежно я съпътства, оживяват в емоционалния роман „Живеем днес“ от белгийската писателка, сценаристка и историк Еманюел Пирот, на който българските читатели вече могат да се насладят в майсторския превод на Валентина Бояджиева (ИК „Сиела“).
Историята ни запраща назад във времето, в последните месеци на Втората световна война, за да ни срещне с двама наглед напълно различни персонажи, чиито съдби се оказват неразривно свързани в лицето на най-жестокия конфликт, който светът е виждал. Конфликт, в който победител остава единствено смъртта.
Декември, 1944. Няколко дни преди коледната нощ множество войници от двете страни на фронта са обречени да не доживеят Рождество, когато в последен отчаян опит да обърнат хода на войната на Западния фронт германците започват изненадваща контраатака в белгийските Ардени.
По същото време едно забравено от света еврейско момиче е принудено да напусне убежището на белгийския дом, в който се крие, и отново да бъде предоставено на милостта на съдбата. Този път в лицето на двама случайно срещнати американски войници, които с неохота приемат малката Рьоне.
В секундата, в която Рьоне остава сама с войниците, те проговарят не на английски, както тя е очаквала, а на немски. Езикът на врага, който определено не е искала да чува отново.
Двамата се оказват елитни SS офицери, пратени под прикритие от лукавия Ото Скорцени, а Рьоне трябва да приеме, че смъртта най-сетне я е застигнала след всичките години на бягство.
Трима души влизат в заледената гора, където единственият друг шум освен стъпките им е поклащането на високите борове, които като мълчаливи гиганти наблюдават случващото се. Ръце, отнели десетки човешки животи. Очи, видели врага да умира безброй пъти. Насочено оръжие, безупречно в своята точност. Един изстрел, който отеква в тишината. Двама човека, които излизат изпод сенките на дърветата.
Еврейско момиче, измамило смъртта, и немски войник, избегнал още от позора. Двама непознати, които мечтаят за нов живот. И могат да го намерят само заедно.
Сърцераздирателен и емоционален, но същевременно прям и безкомпромисен в посланието си, историческият роман „Живеем днес“реалистично обрисува гротескния свят на войната и раните, които тя оставя в душите на всички замесени.
С почти филмови като усещане похвати Еманюел Пирот повлича читателите в галерия от въздействащи образи и многопластови персонажи, които, преди да бъдат съюзници или врагове, са на първо място човеци.
Из „Живеем днес“ от Еманюел Пирот
2
Матиас
Той извади от джоба на куртката си метална манерка, отвори я и пи дълго, преди да я подаде на момиченцето. То я пресуши почти светкавично. След това той извади пакет селски сухари, взе си един и подаде пакета на Рьоне. Тя грабна по един сухар във всяка ръка.
– Полека – рече ѝ той.
Гласът му наистина беше особен, нисък и дълбок, и сякаш отекваше като гръмотевица, която е все още далече; беше едновременно топъл и застрашителен.
– И френски ли говориш? – попита тя.
Той не отговори, само я гледаше с лека ирония. Изглежда, беше поспал по-дългичко; стъмнило се беше. В далечината стрелбата беше спряла. Казал си беше, че хлапачката може би ще си е тръгнала, или поне се надяваше да е така. Когато се събуди, тя го зяпаше с мастилените си очи и държеше до себе си отвратителното си старо парцалено човече с неговата крива мутра и ненормален вид. Докато спеше, тя бе имала предостатъчно време да го пречука с един як удар с цепеница или още по-лошо, да го подпали. Без съмнение имаше достатъчно ум да го направи. А това щеше да опрости живота и на двамата. Вместо това тя беше седяла безкрайно дълго в позата, в която я беше оставил, преди да заспи – по турски, с играчката на лявото си бедро. Не помнеше да е спал така добре от години, поточно от началото на войната. При все това нищо не му беше станало по-ясно, отколкото когато влязоха в колибата преди няколко часа. Какво да прави с нея? Какво да прави със себе си? Подаде още един сухар на детето.
– Как се казваш? – попита тя.
Боже, как само го дразнеше с въпросите си! Нямаше никакво желание да чува детето да го нарича по име: Матиас. „Матиас, гладна съм“, „Матиас, студено ми е“, „Матиас, трябва да се изпишкам“ и всичкото останало детско хленчене. И тогава си даде сметка, че досега тя не беше попитала абсолютно нищо. Никакво оплакване от онзи момент в гората... когато беше пречукал Ханс. Можеха да го обезглавят за това. Но най-вече защото беше пощадил една еврейка. Трудно беше да се каже кое от двете престъпления беше по-тежко. По време на офанзивата в Ардените преследването на евреи вече не беше приоритет, а не беше и част от задачите му в рамките на операция „Гриф“ . Но унищожаването им си оставаше мания на фюрера. Ешелоните на изток бяха спрени. Затова вече нямаше как просто да ги сгащват и да ги изпращат на кратко пътуване с влак до Аушвиц. Човек трябваше сам да свърши мръсната работа, както в началото, преди да измислят газовите камери. А на Матиас този вид работа никога не му беше харесвала. Да, наистина обичаше да убива, но не клети невъоръжени люде, беззащитни и отчаяни. Това изобщо не му беше интересно.
Матиас никога не беше имал много общо с „окончателното решаване на еврейския въпрос“, както го наричаха във висшите кръгове. Постъпил през 1939 година при легендарните бранденбургски щурмоваци, цветът на германските тайни служби, през 1943 година той беше избран от Скорцени . Ото Скорцени, наричан Белязания заради белега от рана, получена по време на дуел с шпаги. Така Матиас се озова в току-що създадената СС част: командата „Фридентал“, каймакът на супергероите на нацизма. Воини шпиони полиглоти, направо като излезли от мечтите на едно непослушно дванайсетгодишно хлапе, чело прекалено много американски комикси. Между отвличането на „принца“ на Унгария и освобождаването на Мусолини с безмоторен самолет Матиас се беше забавлявал от сърце. А докато си играеше на шпионин и вътрешен човек, изобщо не му се беше налагало да се тревожи какво се случва в лагерите за изтребление.
Но знаеше, че всяка от неговите операции в рамките на славните елитни командоси превръщаше в пепел още няколко евреи, още няколко цигани или педали. Неговата война не беше по-чиста от тази на войниците, които блъскат дрипава, възрастна унгарска еврейка и внука ѝ към входа на газовата камера. Матиас беше брънка от машината за изтребление. Един от крайниците на изгладнелия човекоядец. Но това не му пречеше да спи. Беше взел най-доброто, което системата можеше да му предложи, като знаеше точно в какви лайна нагазва. Никой не го беше принуждавал да участва в танца, сам се беше поканил.
От няколко месеца голямата зловеща забава беше започнала да става мелодраматична. Войната беше загубена, а всички се преструваха, че е точно обратното. Операцията „Гриф“ беше абсолютна смешка: с няколко едва-що излезли от утробата на майка си нещастници, които бръщолевеха на английски като швабска селянка, убедителни като синове на Чичо Сам толкова, колкото Гьобелс като танцьор на степ. Дори дегизировката им беше жалка: цялата съставена от приблизителности и неточности, като карнавални костюми за бедни за училищното тържество. Все пак Матиас беше приел, както и трима-четирима от бандата на Белязания. По-добре беше да си играят на загубени янки в гората, вместо да са в Копенхаген, както правеше в този момент Ото Шверт, фанатично верен на Скорцени още от самото начало, който не споделяше разбиранията на Матиас за бляскави операции. Е, каквото беше останало от блясъка де. И всичкото това, за да се озове накрая в хижа насред гората с една малка чифутка! Като дойде в Германия през 1939 година, беше предвидил много неща, но не и това.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
