Пътуването с влак из Индия е задължително преживяване, което ще остави незабравимо усещане у всеки. Индийският влак е нещо като селище на колела, мини-проекция на самата Индия. Ако си бил в индийски влак (става дума за обикновен влак, а не за частния „подвижен палат“ на някой махараджа), все едно си се докоснал до бита и живота на индиеца с неговата шареност, неподправеност и дори екстремност.
Малко след като се качиш във влака, коридорът заприличва на оживена улица в Мумбай или на голям битбазар в Делхи. Понякога тълпите са огромни, най-вече по празниците. Толкова огромни, че се случва хора да се задушат или да бъдат стъпкани до смърт. И как не, след като ежедневно пътуват близо 14 милиона души, а индийските железници осигуряват работни места на повече от милион и шестстотин хиляди служители, което ги прави вторият по мащаби работодател в света.
И така, добираш се до своето „запазено“ място и учтиво молиш седналите на него хора (винаги има такива) да го освободят. Те се сместват, ала не стават. Казваш си: „Какво пък, ще ги изтърпя малко, сигурно скоро ще слязат!“, ала се оказва, че гарите се нижат, часовете също, а те хич нямат и намерение да се махнат. Твоите намествания и тюхкания изобщо не ги смущават. Дори ако речеш да спиш. Но може ли да се спи спокойно, когато четирима непознати са приседнали до краката и главата ти? Тогава подхващаш книга. Ала на всеки две минути минава „подвижна сергия“ и щеш не щеш, вниманието ти се отклонява, подмамено от виковете на поредния чичко с кофа, кошница или щайга, препълнена с чипс, солети, шоколади, безалкохолни напитки. Един след друг се изреждат разносвачи на свежи плодове, готови ястия, домашно приготвени млека, топли, още парещи даже ядки... а с тях влизат и излизат най-различни миризми – някои от които гъделичкат носа и разпалват апетита, а от други стомахът ти се свива.
Освен тези, които се грижат за стомаха на пътуващите, във влака обикалят и куп продавачи на „полезни“ вещи, както и хора с интересни професии в сферата на услугите. То не са баби, които „стрелят“ с детски пистолетчета, подканващи те да си купиш дори и да нямаш дете, или пък поправячи на ципове и чанти, чистачи на уши, обущари, продавачи на редица вещи от „първа необходимост“ като стелки за обувки и шивашки такъми, ключодържатели и вериги с катинарче за багажа, фенерчета, химикалки, гребени, цветни гривни, чаршафи и одеяла.
След тях върволицата от постоянни вътревлакови „минувачи“ се обогатява от друга категория хора – просяците. Дори досега да си успял някак да се абстрахираш от шумовете и търговската трескавост, четеното на книга вече става напълно невъзможно, защото просяците не подминават току тъй, а те ръчкат и се втренчват в теб, надянали маската на „мировата скръб и мъка“. Грозната и тъжна картина се усилва от деца, които чистят пода с мръсната си блузка (и после отново я обличат), слепци, които пеят песни за легендарния поет слепец Сурдас, недъгави и обезобразени хора, които стискат със зъби метално канче, защото нямат с какво друго да го държат, циганчета с боядисани лица, които правят смешни гримаси, акробатични изпълнения с обръчи, свирят и танцуват.
Като към всичко това прибавим хиджрите („хората от третия пол“, както са известни в Индия транссексуалните индивиди), войниците с пушки през рамо, седящите на земята аскети и безбройните други чичковци, които буквално те заливат с чай, кафе и каквото ви дойде на ума, само си представете в какво се превръща влакът – в безспирна и непредсказуема река от хора, в една същинска Ганг от цветове и звуци, в която не е трудно и да се удавиш.
Откъс от „Химикал, шоколад и две рупии“ от Елена Щерева и Николай Янков. Издателство „Жанет-45“.
Прочетете и интервю с Елена и Николай и вижте как да спечелите тяхната книга.
