Истанбул като криминална дестинация - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Истанбул като криминална дестинация
Автор: Peika.bg
Истанбул като криминална дестинация
Снимка: Thinkstock/Guliver

Истанбул е красив, жив, непредсказуем – едва ли има определение, което да не важи поне в малка степен за Града на Босфора. Предлагаме ви една необикновена гледна точка към него – чрез един роман, в който се превръща в криминална дестинация.

Когато за пръв път излиза през 2010 г., „Паметта на Истанбул“ на Ахмед Юмит (издателство „Колибри“) се превръща в чудо за книжния пазар в Турция: само за три седмици са продадени 200 000 екземпляра. Тайната на небивалия успех е лекотата, с която читателите са въвлечени в интригуващо историко-криминално пътешествие с множество препратки към легенди, митове и факти от миналото на Византион, Константинопол и Истанбул. Полицейският инспектор Невзат разследва седем странни убийства, напомнящи ритуални покушения, извършени в рамките на седем дни. Местопрестъпленията са неизменно емблематични забележителности на магнетичния град, а в дланта на първата жертва е открита древна монета от Византион. Детективът трябва да разгадае мистериозното послание на убиеца, вплетено в нарочно оставените исторически следи. Неочакваната развръзка предизвиква размисъл за това как да бъде опазено несметното културно наследство на Истанбул от посегателствата на днешните му рушители, заличаващи ведно с творенията на миналото и паметта за него. Ако харесвате Дан Браун, ще харесате и „Паметта на Истанбул“.

Прочетете откъс от „Паметта на Истанбул“ на Ахмед Юмит.

*

Визитката, която сочеше Шефик, не приличаше на скромните картички на университетските преподаватели – отдалече се виждаше, че беше отпечатана върху много скъпа хартия.

Али обаче прояви интерес не толкова към визитката, колкото към професията на притежателя й.

Археолог, значи! Ясно е, че жертвата се е интересувала от вашия Византион, инспекторе!

В такъв случай трябва първо да посетим дома му – подкрепих го аз. – Така ще научим нещо и за д-р Недждет Денизел, и за самия Византион.

– Византион ли? Че какво е това? – опули се Шефик.

Али високомерно изгледа колегата си, преди да му отвърне:

– Не знаеш, нали, Шефик? Жалко за теб! Много жалко! Това е първото име на града, в който живееш самият ти!

Шефик не знаеше за случката преди малко и гледаше объркано към тях. Зейнеб му се притече на помощ.

– Нали в ръката на жертвата намерихме една монета, върху която пишеше „Византион“.

*

Адресът на жертвата от визитката беше в „Саматия“. В полите на един от седемте хълма, върху които се беше разположил Истанбул. Винаги съм го обичал, макар и не чак толкова, колкото „Балат“, където живеех. Беше един от най-старите исторически квартали, без които Истанбул нямаше да е това, което е. По-рано тук, в едно от най-приятните му места, са живеели най-вече арменци. Понякога, за разнообразие, с Евгения идвахме тук да пийнем по ракия, а не в „Татавла“. Наричаше го със старото му гръцко име – „Псаматия“, което означаваше „песъчливо място“.

Споменеше ли се „Саматия“, аз пък се сещах за каменните къщи с огрени от слънцето покриви и просмукани от мириса на море прозорци, старите църквици и джамии, тесните улички с безброй механи по тях, крайградските влакчета, всеки божи ден неуморно превозващи истанбулчани между хилядолетните крепостни стени. Но и „Саматия“ беше също толкова стара, уморена, овехтяла, досущ като „Балат“. Затова и не предположих, че двуетажната дървена къща на жертвата ще е толкова красива! Влязохме в малката градинка през желязна порта, между два буйно разцъфтели диви рожкова, обкичена с нежните му лилави цветчета. Пред нас се извисяваше огромна, килната на една страна, сякаш останала от византийски времена смокиня, разпръскваща тежкия си аромат под издигналото се високо в небето парещо слънце, който ни блъскаше право в носа чак до припадък. Отнейде долитаха пронизителните писъци на чайки. Дочуваше се детска глъч от съседната улица. Али изумено разглеждаше къщата и преглъщайки със слепнали уста, прошепна:

– Ама че хубава къща бе! Има си и градинка! Тия археолози май вземат добри пари!

Зейнеб, на няколко крачки пред него, вече беше стигнала до вратата, но се обърна и подметна:

Или пък е попаднал на някакво голямо съкровище при разкопките!

И затова да са го убили – че е прибрал и дяловете на приятелите си! – разбъбри се Али и не си личеше дали се шегува, или говори сериозно.

Тогава да проучим и другите му колеги археолози – рече Зейнеб, но по закачливата усмивка на лицето й личеше, че си приказва ей тъй, само да е весело. – И да им проверим на всичките имотите и парите, цялото им имущество! – добави тя.

– Дали има, или няма съкровище, това не знам, но май ще трябва да направим както казваш – отвърнах аз.

Усмивката изчезна от лицето на Зейнеб. Али отмести поглед от червените мушката и ме загледа очаквателно. Време беше вече за по-сериозната работа.

– Да влизаме! – рекох им аз.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин