След „Изкуството да съблазняваш“, „Законите на човешката природа”, „33-те стратегии на войната“ и „48-те закона на властта“ на пазара се появява ново луксозно издание на емблематичния труд „Майсторството“ от американския бестселъров писател Робърт Грийн.
В него писателят проследява през опита на някои от най-великите умове на човешката цивилизация механизмите на откриването на собствената вътрешна сила и отключване на творческия потенциал за решаване на всякакви критични ситуации.
„Майсторството“ разглежда онези сила и интелигентност, които представляват върхът на човешките възможности – онзи вид интелигентност, който не се преподава в училищата и не се разглежда внимателно от учителите, но в даден момент почти всички ние сме долавяли благодарение на собствения си опит. Интелигентност, която често ни спохожда в напрегнати периоди – когато сме изправени пред краен срок, когато трябва спешно да решим проблем или да се преборим с някаква криза.
В изданието ще откриете ключови похвати за:
- откриване на собствената житейска задача;
- какво означава „успешно чиракуване“ и кои са стратегиите за успешно преминаване на трите му фази
- как да изберем най-подходящия ментор за нас, от който да почерпим пример;
- как да развиете своята социална интелигентност и да „предвидите“ хората;
- как да пробудим своята собствена творческа енергия;
Робърт Грийн дава точни насоки как да станем по-добра версия на себе си, базирайки се на опита на Леонардо да Винчи, дзен учителя Хакуин, Бенджамин Франклин, Волфганг Амадеус Моцарт, Йохан Волфганг фон Гьоте, поета Джон Кийтс, учения Майкъл Фарадей, Чарлз Дарвин, Томас Едисън, Алберт Айнщайн, Хенри Форд, писателя Марсел Пруст, танцьорката Марта Греъм, изобретателя Бъкминстър Фулър, джаз музиканта Джон Колтрейн и пианистът Глен Гулд и др.
Несравнимо по своя размах, „Майсторството“ е едновременно историческа енциклопедия, която обединява трудовете на десетки видни личности от историята и своеобразен наръчник към механизмите на властта, за да могат те да бъдат разпознавани, използвани или предотвратявани в съвременния свят.
Из „Майсторството“ от Робърт Грийн
СКРИТАТА СИЛА
В края на април 1519 година, след няколкомесечно боледуване, художникът Леонардо да Винчи бил сигурен, че смъртта ще го споходи само след броени дни. През последните две години Леонардо живеел в замъка Клу във Франция като личен гост на френския крал Франсоа I. Кралят го обсипвал с пари и почести, защото го смятал за живото въплъщение на Италианския ренесанс, с който искал да запознае Франция. Леонардо бил изключително полезен на краля и го съветвал за всевъзможни важни дела, но сега, на шейсет и седем годишна възраст, животът му клонял към края си и мислите му се насочили към други въпроси. Той изготвил завещанието си, причестил се в църквата и сетне се върнал в постелята си в очакване на края.
Докато лежал в двореца, го посетили няколко негови приятели, сред които бил и кралят. Те забелязали, че Леонардо е особено замислен. Приятелят им не бил човек, който обикновено обича да говори за себе си, но сега им споделил спомени от детството и младостта си, разсъждавайки върху странното и невероятно стечение на живота си.
Леонардо от край време имал силно усещане за съдбовност и години наред бил преследван от един конкретен въпрос: съществува ли някаква вътрешна сила, която кара всички живи същества да растат и да се променят? Ако такава природна сила съществува, той искал да я открие и затова търсел признаци за съществуването ѝ във всичките си обекти на изследване.
Това търсене се превърнало в мания. В сетните си часове, след като приятелите му си тръгнали, Леонардо почти със сигурност трябва да си е задал този въпрос под една или друга форма, за да разреши загадката на собствения си живот, търсейки знаци за съществуването на сила или съдба, спомогнала за развитието му и направлявала го до настоящето.
Леонардо сигурно е започнал търсенето, като първо се е върнал мислено в детството си, прекарано в село Винчи, на около трийсет километра от Флоренция. Баща му, Сер Пиеро да Винчи, бил нотариус и твърд представител на влиятелната буржоазия, но тъй като Леонардо бил извънбрачно дете, нямал право да учи в университет или да упражнява някой от занаятите за благородници. По тази причина Леонардо получил минимално образование и в детството си правел главно каквото си поиска. Най-много от всичко момчето обичало да се скита из маслиновите горички около Винчи или да минава по една пътека, която водела към съвършено различен пейзаж – гъсти гори, гъмжащи от диви прасета, водопади, спускащи се над бързеи, лебеди, плъзгащи се по езерната повърхност, невиждани диви цветя, растящи в скалните пукнатини. Огромното жизнено многообразие в тези гори го очаровало.
Един ден Леонардо се промъкнал в бащината си кантора и отмъкнал няколко листа хартия – в онези времена хартията била рядка стока, но като нотариус баща му разполагал с богати запаси от нея. Младежът носел хартията при разходките си в гората, сядал на някой камък и започвал да скицира околните гледки. Връщал се ден след ден, за да рисува още; дори при лошо време сядал под някакъв заслон и нахвърлял скици. Не разполагал с учители, нито с картини, които да разглежда; рисувал всичко на око, а природата му служела за модел. Забелязал, че докато изобразява разни предмети, му се налага да ги наблюдава много по-внимателно, отколкото обикновено, и да улавя детайлите, които им вдъхват живот.
Веднъж рисувал бял ирис и докато го наблюдавал съсредоточено, го поразила особената му форма. Ирисът покълвал от семе и после преминавал през различни фази, които Леонардо бил нарисувал без изключение през последните няколко години. Какво карало това растение да се развива през въпросните фази и да достигне кулминация под формата на такова великолепно цвете, напълно различно от всички останали? Може би притежавало сила, която го тласкала към различни трансформации. В следващите години художникът си задавал въпроси за метаморфозата на цветята.
Останал сам на смъртния си одър, Леонардо вероятно си е припомнил най-ранните си години като чирак в ателието на флорентинския художник Андреа дел Верокио. Момчето получило достъп до ателието на четиринайсетгодишна възраст заради забележителните качества на рисунките си. Верокио преподавал на чираците си всички науки, необходими за създаването на творбите в ателието му – инженерство, механика, химия и металургия. Леонардо изгарял от нетърпение да овладее всички тези умения, но скоро открил в себе си нещо различно: той не можел просто да изпълнява дадена задача; имал нужда да ѝ придаде личен характер, да създава, а не да подражава на майстора.
Веднъж, като част от задачите му в ателието, Верокио го помолил да нарисува ангел в монументална библейска сцена, скицирана от самия него. Леонардо решил, че ще придаде собствен живот на своя дял от сцената. На преден план нарисувал цветна леха, но вместо да представи растенията по обичайния обобщен начин, изобразил различните цветя, които бил изучил толкова подробно в детството си, с невиждана преди научна точност. При изобразяването на ангелското лице експериментирал с боите и постигнал нова смесица, която му придала меко сияние, изразяващо възвишеното настроение на ангела. (За да улови по-лесно това настроение, Леонардо прекарвал часове в местната църква и наблюдавал ревностните богомолци, а изражението на един младеж му послужило като модел за лицето на ангела.) И най-сетне решил, че ще бъде първият художник, който ще нарисува правдоподобни ангелски крила. За тази цел отишъл на пазара и купил няколко птици. Прекарал часове в скицирането на крилата им и на точния механизъм, чрез който те се сливат с телата им. Искал да създаде усещането, че тези крила са органично продължение на рамената на ангела и той може да лети съвсем естествено. Както обикновено, Леонардо не спрял дотам. След завършването на картината художникът бил обсебен от птиците и в ума му назряла идеята, че хората вероятно биха могли да полетят, ако той проумее скрития научен механизъм на птичия полет. Сега Леонардо четял и изучавал по няколко часа седмично всичко възможно, свързано с птиците. Умът му естествено функционирал по този начин – една идея преминавала в друга.
Леонардо сигурно си е спомнил и най-отчаяния момент в живота си през 1481 година. Папата помолил Лоренцо де Медичи да му препоръча най-добрите художници във Флоренция, за да изрисуват току-що построения от него храм – Сикстинската капела. Лоренцо изпълнил молбата и изпратил в Рим най-добрите флорентински художници, но без Леонардо. Двамата изобщо не се погаждали. Лоренцо имал слабост към литературата и бил силно повлиян от класическите произведения. Леонардо не можел да чете на латински и имал оскъдни познания за древните езици. Повече го привличала науката. В основата на огорчението му от презрителното отношение на Лоренцо обаче лежало нещо друго – той постепенно намразил зависимостта, наложена на художниците, които трябвало да печелят височайшето благоволение и да се издържат от поръчки. Леонардо бил уморен от Флоренция и царуващата там дворцова политика.
Тогава решил да промени коренно живота си: щял да се установи в Милано и да измисли нова стратегия за препитание. Щял да бъде нещо повече от художник и да се занимава с всички занаяти и науки, които го вълнуват – архитектура, военно инженерство, хидравлика, анатомия, скулптура. Срещу добро заплащане щял да служи едновременно като съветник и художник на всеки принц или покровител, който се нуждае от услугите му. Решил, че умът му работи най-добре, когато се занимава с няколко различни проекта, защото това му позволява да изгради всевъзможни връзки между тях.
В хода на самонаблюдението си Леонардо сигурно се е върнал към най-грандиозната поръчка, която приел през този нов етап от живота си, а именно огромната бронзова конна статуя в памет на Франческо Сфорца, бащата на тогавашния херцог на Милано. Предизвикателството било неустоимо. Мащабът на статуята щял да бъде невиждан от времената на древния Рим насам, а да излееш от бронз нещо толкова огромно, изисквало инженерно майсторство – факт, който обезсърчил всички художници на епохата. Леонардо работил месеци по проекта и за да провери изпълнимостта му, изваял глинено копие на статуята и го изложил на най-големия площад в Милано. Копието било гигантско, с размерите на висока сграда. Тълпите, които се събирали да го гледат, изпадали в пристъп на благоговение от размера му, стремителната поза на коня, уловена от художника, и страховития му вид. Из цяла Италия плъзнала мълвата за това чудо и хората трепетно зачакали сътворяването му от бронз. За целта Леонардо изобретил напълно нов начин на изливане. Вместо да разделя калъпа за коня на отделни сегменти, той го сглобил като монолитен къс (с помощта на необичайна смесица от материали, измислена от самия него) и излял фигурата наведнъж, което придало на коня далеч по-органичен и естествен вид.
Няколко месеца по-късно обаче избухнала война и херцогът се нуждаел от всяко парченце бронз, до което успеел да се добере, за да въоръжи артилерията си. В крайна сметка глинената статуя била свалена и конят така и не бил излят. Разни художници се присмели на глупостта на Леонардо – намирането на най-удачното решение му отнело толкова много време, че събитията, естествено, се стекли в негова вреда. Веднъж дори самият Микеланджело взел на подбив колегата си: „Ти изработи макет на кон, който така и не изля от бронз и от който, за твой срам, се отказа, а глупавите жители на Милано ти повярваха“. Леонардо постепенно свикнал да понася подобни обиди заради бавната си работа, но всъщност изобщо не съжалявал за натрупания опит. Той успял да провери приложимостта на идеите си при създаването на мащабни проекти и щял да приложи това познание другаде. Така или иначе не се вълнувал особено от завършения продукт; винаги го въодушевявали търсенето и процесът на творческо съзидание.
Разсъждавайки върху живота си по този начин, Леонардо вероятно ясно е доловил механизмите на някоя скрита в душата му сила. В детството му тази сила го привлякла към най-дивите пейзажи, където можел да наблюдава най-буйните и драматични проявления на живота. Същата сила го подтикнала да открадне хартия от баща си и да посвети времето си на рисуване. Тя го тласнала към експерименти, докато работел за Верокио, и го отвела далеч от флорентинските благороднически дворове и болезненото честолюбие, което развивали художниците. Тя го подтикнала към крайна дързост – към огромните скулптури, към опита да полети, към дисекцията на стотици трупове за анатомични цели – и всичко това, за да проникне в същността на живота.
Видян от тази удобна наблюдателна позиция, целият му живот имал смисъл. Всъщност се оказало благословия да си незаконороден, защото това му позволило да се развие по своеобразен начин. Дори хартията в дома му вероятно доказвала съществуването на нещо като съдба. Ами ако се бил опълчил срещу тази сила? Ако след като му била отказана работа в Сикстинската капела, бил настоял да замине за Рим с останалите художници и насилствено си бил проправил път към благоволението на папата, вместо да потърси собствена пътека? Можел да постъпи така. Ами ако се бил посветил главно на рисуването, за да живее в разкош? Ако постъпвал като останалите, които завършвали творбите си по най-бързия възможен начин? В такъв случай щял да процъфтява, но нямало да бъде Леонардо да Винчи. Животът му щял да бъде лишен от целеустременост и нещата неизбежно щели да се объркат.
Скритата в душата му сила, досущ като онази в ириса, който той нарисувал преди толкова много години, довела до пълния разцвет на способностите му. Леонардо лоялно след53
вал водачеството ѝ до самия край и след като изминал пътя си, дошло време да умре. Може би в този миг си е спомнил собствените си думи, написани преди години в тефтера му: „Точно както плодотворният ден носи блажен сън, така и пълноценният живот носи блажена смърт“.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
