Омировите „Илиада“ и „Одисея“ оживяват през погледа на жените и децата, пострадали от войната.
Всички помним древногръцките митове за Троянската война, разказани от Омир в неговите „Илиада“ и „Одисея“. Хубавата Елена, пленила сърцето на Парис, храбрият Ахил – най-великият воин, живял някога, хитрият Одисей, донесъл победата на гърците.
Но какво се е случило след края на войната? И най-вече какво се е случило с жените, чиито съпрузи, синове, бащи и братя са загинали по време на битките?
Историята им оживява в новото издание „Хиляда кораба“ от британската авторка Натали Хейнс, което излиза за пръв път на български език (ИК „Сиела“). Обявен за книга на годината от „Гардиън“, романът преразказва познатите епоси от гледната точка на жените, останали забравени жертви на войната. За тях няма слава и безсмъртие, има само болка.
Посред нощ Креуза се събужда и открива, че любимата ѝ Троя е обхваната от пламъци. Десетте привидно безкрайни години на брутален конфликт между гърците и троянците приключват и гърците побеждават. През следващите няколко часа единственият живот, който някога е познавала, ще се превърне в пепел. А съдбата ѝ, както и тази на всички троянки, вече е изцяло в ръцете на врага.
Но нейната история е само част от мозайката, която Натали Хейнс създава. В нея музата Калиопа възпява армии и хора, чудовища и богове, смъртта и живота, радостта и болката. Преобръща епосите – възпява жените и изкарва съдбите им на на преден план. Песента ѝ не е посветена на отделни персонажи, тя възпява всички жени.
От троянките, които са оставени на милостта на гърците, през амазонката Пентезилея, изправила се срещу Ахил, през Пенелопа, която чака Одисей да се завърне, до трите богини, чиято вражда започва всичко… Това е разказ за причините и последиците от войната, за живота на онези оцелели, които са изгубили всичко.
В духа на „Безмълвието на момичетата“ на Пат Баркър и „Цирцея“ на Маделин Милър, „Хиляда кораба“ е силен антивоенен роман, който показва, че смелостта има много лица, а битката не е единствената форма на героизъм. Понякога да оцелееш е също толкова храбро и много по-трудно.
С детайлен поглед към митологията и тънко чувство за хумор, Натали Хейнс рисува панорамен портрет на истинското лице на войната, съблечена от лъскавите си доспехи и славните истории. Този модерен прочит на класическия епос е истинска наслада за почитателите на древногръцките митове и легенди, а общовалидното му послание отеква ярко и смело.
Из „Хиляда кораба“ от Натали Хейнс
12
Калиопа
Ако още веднъж ми нареди да пея, ми иде да го ухапя. Нахалството на тези мъже няма граници. Да не мисли, че нямам какво друго да правя, освен да си клатя краката и да му бъда муза? Негова муза. Кога поетите забравиха, че те служат на музите, а не обратното? И ако може да помни нови стихове, за да ги рецитира, как не може да запомни да казва „моля“?
Всички ли трябва да измрат, пита ме, хленчещ като дете. Сигурно си е мислел, че пише за някоя от онези, другите войни. Това се случва при една война, опустошение – в това се състои тя. Понякога нашепвам в сънищата му (наистина си имам и други неща за вършене, но ми допада как изглежда, докато спи): ти знаеше, че Ахил ще умре. Знаеше, че и Хектор ще умре преди него. Знаеше, че Патрокъл ще умре. Разказвал си историите им и преди. Ако не ти се мисли за покосени в боя мъже, защо се залавяш да съчиняваш епическа поезия?
О, сега разбирам каква била работата. Не тяхната смърт го е разстроила. Просто знае какво предстои и се тревожи, че ще е повече трагедия, отколкото епос. Гледам как гърдите му се повдигат и спускат, докато се унася в неспокоен сън. Смъртта на мъжете е епична, смъртта на жените е трагична: това ли било? Той не е схванал самото естество на конфликта. Епосът е безброй трагедии, вплетени в едно. Героите не стават герои без сеч, а всяка сеч си има както причини, така и последствия. А те нито започват, нито свършват на бойното поле.
Ако действително иска да разбере естеството на епоса, който му позволявам да съчини, трябва да приеме, че жертвите на войната не са само тези, които загиват. И че смъртта далеч от бойното поле може да е по-благородна (по-героична, ако предпочита) от тази насред сражение. Но боли, беше казал, когато загина Креуза. Предпочиташе историята ѝ да угасне като искра, неуспяла да възпламени влажни подпалки. Наистина боли, прошепнах. И трябва да боли. Тя не е бележка под линия, тя е личност. И тя, и всички троянски жени трябва да бъдат увековечени точно като всички останали личности. Гръцките им посестрими също. Войната не е спорт, не се разрешава с бърза схватка върху ивица оспорвана територия. Тя е паяжина, която се простира до най-далечните кътчета на света и оплита всички.
Ще го науча на това, преди да напусне моя храм. Или никаква поема няма да получи.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
