Какво се случва в главата на италианците? - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Какво се случва в главата на италианците?
Какво се случва в главата на италианците?
Снимка: Thinkstock/Guliver

Главата на италианците е последната неизследвана област на Италия и си струва да попътуваме из нея, особено с такъв ироничен и безпощаден екскурзовод като италианския писател Бепе Севернини.

>

>

Той „превежда” страната за своите приятели чужденци: правилата на улицата и служебната анархия, словоохотливостта във влака и жестикулирането в хотела, философстването в ресторанта и чувствения уют в църквата, менажерията на телевизията и значението на плажа, самотата на стадиона и стълпотворението в спалнята, съседските мании в жилищните сгради и хоризонталната демокрация в хола. Това метафорично, самокритично и най-вече забавно пътуване ще помогне на читателя да разбере защо Италия е „място, което за десет минути може да ни вбеси и въодушеви на не повече от сто метра разстояние”.

Прочетете откъс от книгата на Бепе Севернини „В главите на италианците“ (Издателство „Колибири“), в което авторът разкрива тайните на...

Улицата

ли психопатология на светофара)

Казват, че сме интелигентни. Вярно е. Проблемът е, че искаме да сме такива на пълни обороти. Вие, чужденците, се смайвате от пороя от идеи, от вихъра на фантазията, от редуващите се експлозии на възхищение и негодувание – с две думи, от фойерверките, които изстрелваме ние, италианците.

Ето защо в Италия законите не се спазват, както в други страни – струва ни се, че падаме под нивото на интелигентността, ако приемем някакво общо правило. Банално е просто да се подчиним, ние жадуваме да го обсъдим. Искаме да преценим дали това правило има приложение в нашия конкретен случай. Тук и сега.

Погледнете този червен светофар. Изглежда като всеки друг светофар по света, но всъщност е италианско изобретение. Не е заповед, както си мислят наивните, нито препоръка, както смятат лекомислените. Той е повод за разговор. Не дребнав спор. Безполезен може би. Но не и дребнав.

Мнозина от нас поглеждат светофара и мозъкът им не регистрира забрана. (Червено! Стоп. Минаването забранено.) Напротив, ето стимул. Добре: какво червено е това? За пресичане на пешеходците? Но сега е седем сутринта, няма пешеходци по това време. Значи е спорно червено, не е съвсем червено червено, затова минаваме. Или пък е червено, което регулира кръстовище? Но какво е това кръстовище? Тук има добра видимост и е ясно, че нищо не се задава. Следователно червеното не е истинско червено, то е условно червено. И тогава? Секунда размисъл – и минаваме.

Ами ако беше червено на натоварено кръстовище (възлово място, висока скорост, лоша видимост)? Що за въпрос: спираме и изчакваме зеленото. Във Флоренция – ще отидем и там – съществува изразът „същинско червено“. „Червено“ е бюрократична формулировка. „Същинско“ е личен принос.

Забележете, решенията съвсем не са импулсивни. Те произтичат от логически процес, който почти винаги е съвсем точен (когато е погрешен, пристига линейката). Такова е поведението ни спрямо всички норми: пътни, съдебни, фискални, морални. Ако става дума за опортюнизъм, той се ражда не от егоизма, а от гордостта. Преди пет века скулпторът Бенвенуто Челини е смятал, че е „над закона, понеже е творец“. Повечето от нас не стигат чак дотам, но си приписват правото на свое собствено тълкуване. Не приемат забраната да е забрана и червеният светофар да е червен светофар. Напротив, казват: да го обсъдим.

* * *

По цял свят колите обикновено спират пред пешеходните пътеки. Не е така там, където няма пешеходни пътеки или няма пътища. В Италия сме по-специални. Имаме пътища (задръстени) и пешеходни пътеки (избледнели), но водачите рядко спират. Ускоряват, изпреварват, избързват, заобикалят. Минават иззад тебе, изстрелват се напред. Пешеходецът се чувства като тореадор, но бика поне можеш да го намушкаш.

Случва се все пак някоя светица, някой луд или някой чужденец да спре. И вижте какво става. Водачите, които идват отзад, също спират, видимо ядосани – рискували са да се блъснат и защо? Заради някакъв си пешеходец, който е можел да изчака на пътя да няма коли. А пешеходецът от своя страна изразява трогателна признателност. Забравил е, че е в правото си. Вижда само жеста, необичайната привилегия, личното отношение – пресича и благодари. Ако носеше шапка, щеше да я свали и да се покланя като селянин на Бокачо.

Един американски журналист е написал преди трийсетина години: „Не е шик да си пешеходец в Италия. Издава лош вкус.“ И ако нещо се е променило в настоящето, се е променило към по-лошо. В жестоката йерархия по пътищата сред колите и пешеходците са се вмъкнали и мотоциклетите (велосипедите не, те са наши злополучни другари). Разбира се, в сравнение с онези години днес колите са с усъвършенствани спирачки. Но да откриеш на два метра пред глезените си, че антиблокиращата спирачна система ABS функционира успешно, не е голяма радост. Освен ако сте от хората, които пристигат в Италия и намират, че е много живописна. В такъв случай си заслужавате всичко, което ще ви се случи. А по италианските пътища, не знам дали сте го разбрали, всичко може да ви се случи.

* * *

Докато човешките същества се изразяват чрез гласните струни, езика, очите и ръцете – казва писателят Джон Ъпдайк, – колите използват клаксони и фарове. Кратко изсвирване е: „Здравей!“ Дълго изсвирване: „Мразя те!“ Присветване с фаровете: „Мини ти.“

Какво да ви кажа? Ъпдайк е писал превъзходни романи, но автомобилната му семантика е елементарна. Огледайте се. В Италия колите не само говорят, а и коментират, обиждат, бунтуват се, подмятат, преподават. Шушукат, крещят, протестират, молят се, плачат, изразяват всички нюанси на човешката душа. И ние ги разбираме.

Тук с клаксона композираме симфонии. Използваме го по-малко от преди, но той си остава изразно средство, убедително, загатващо, на моменти оскърбително. Рязко свирване означава: „Ей, пръв видях свободното място за паркиране!“, или: „Събуди се! Светна зелено!“ Друг вид бибиткане, продължително и жално, пита: „Чия е тази кола пред вратата ми?“ Кратко отсечено изсвирване казва: „Тук съм!“ – на детето, което излиза от училище. Някои таксиджии успяват да изразят с клаксона дори разочарование и солидарност. Това не е нарушаване на общественото спокойствие, а е вид допълнителна виртуозност, и тя не е единствената в Италия.

Ами присветването? То не означава: „Мини ти“, а: „Ще мина аз“ (чужденец, който не се съобразява с този език, го прави на свой риск и отговорност). На магистралата в платното за изпреварване означава: „Пусни ме да мина.“ Когато сякаш е без причина, е знак, че има патрул на пътната полиция. Това е един от редките случаи, в които ние, италианците, щастливи, че можем да изиграем служителите на закона, се обединяваме и демонстрираме солидарност с непознатите. Ето ви пример за нецивилизована цивилизованост. Би трябвало някой да го изследва.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин