Книги, които да прочетеш: 1994 на Николай Фенерски - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Книги, които да прочетеш: 1994 на Николай Фенерски
Автор: Мария Ангелова
Книги, които да прочетеш: 1994 на Николай Фенерски

Живеем в едни такива времена, дето мъжете под 27 години не знаят що е то казарма, а съответните жени не знаят що е то да изпращаш и чакаш войник. Още двайсетина години и малцина ще си спомнят какво изобщо е било това.

Може да се окаже, че Николай Фенерски не само е написал много въздействаща фикция, но и е добавил важен файл в архивите на нацията. "1994" няма как да те остави да си пиеш спокойно кафето след като я прочетеш. Поне няколко дни няма да те остави. Разходката из вътрешния свят на войника от новобранец до "старо куче" всъщност не е никаква разходка, а пресечен терен, по който заедно с героя ту се бъхтиш нагоре, ту безсилно се търкаляш надолу.

Николай Фенерски познаваме от проекта Резерват Северозапад и като издател на поредицата "Северозападен роман" – "Автономията ????" на Стоян Николов – Торлака. Тук обаче ще го видите в друга светлина.

Прочетете откъс от книгата "1994" на Николай Фенерски:

*

Новобранецът е непознат вид от друга галактика. Инопланетянин, друга раса, различна кръв. За да се превърне новобранецът в старо куче или просто в боец, е необходимо в него да настъпят качествени промени на молекулярно ниво. Да се промени неговата изначална същност, генно да се премодифицира, връзките в деенкато му да се пренаредят в коренно различна мрежа.

Новобранецът е полезно изкопаемо, което идва на порции два-три пъти за службата ти. Затова трябва да го уважаваш и пазиш. Новобранецът е неземно създание в неземни дрехи с неземно изражение, каквото ти самият не вярваш, че някога си бил. Това същество прекрачва чертата на портала с някакво необяснимо, почти просташко оптимистично настроение, сякаш ти се подиграва. Но ти като старо куче знаеш, че това той го прави от неведение и великодушно му прощаваш. Обидно е, но все пак той е твоето полезно изкопаемо. Източник на цигари, храна и забавления сред скучното ти вмирисано на телесни субстанции ежедневие. Има време, ще се поправи. Има мнооого време, спокойно.

Когато всичко това се случи в най-мътните години след последния преврат, камилите още ги навличаха в старите въшкарници от кафяв шаяк, дето като ги намокри дъждът, замирисват на овци и кошари. Уютно усещане за селските момчета и някак гнусно за гражданите. Вече се говореше, че ще се модернизираме с камуфлаж, но Майката рече, че в склада има още много от въшкарниците и не може армията да разхищава дрехите просто така, трябва да се доизносят и това е. Затова всички ние бяхме пременени с шаяк модел двайстрета година и сякаш нарочно раздаваха или по-малки, или по-големи номера, за да станем съвсем грозни. На едни им стърчаха ръцете и краката, а други приличаха на ходещи чували. Първо, така да се каже, пречупват естетическото ти чувство. Естетиката е висша степен на духовната квинтесенция! Ако не е естетиката, ние хората закъде сме? Може ли някой на мен да ми каже или не може?

Майката раздаваше дрехите, ние още не знаехме, че той е Майката, а истинските ни майки чакаха на портала, за да ни видят за последно, преди да ни прережат пъпната връв. Майката беше старшината на ротата. Нарекли са го така, може би защото в първите дни след смяната на местообитанието той поема функциите на родител на новобранците. Но преди да попаднем в неговите справедливи ръце, трябваше да минем през така наречената учебна рота, която трае около четирийсет дни. Толкова време е необходимо според изчисленията камилата да разбере основните истини за живота. И неживота. Неживотът не е смърт, а просто е неживот. Вид тренировка по бездушие.

Майките край портала на поделението ни не ни познаха, както бяхме покафенели. Заридаха. Майчини сълзи затекоха по майчините лица. Къде отиваш, мило мое дете! За 40 дена всички освен родната ти майка те прежалват.

Печеше септемврийско топло слънце. Не плачеше, а печеше. Моята майка се сдържаше видимо трудно. Но също не плачеше. Майка героиня. Аз се хилех. Шаякът ми стягаше и ми беше хлабав едновременно. Баща ми се усмихваше криво. Прегърна ме. Бащицата не е ходил в казарма. Краси ми стисна ръка. Той е приятел, дойде да ме изпрати. Сестра ми заплака. Тогава заплака и майка ми. Майка като майка. Аз продължих да се хиля. Строиха кафявия шаячен строй за първи път и тръгнахме. Устата ми се хилеше, а сърцето ми се късаше. Бедно мое сърце. О, жесток миг, о, небеса! Тук малко преигравам. Няма думи, с които да предам тъгата, обзела и напълнила душата ми! Направо… умирах. Преигравам нарочно, защото ме е срам от странното усещане… Всички жени (две на брой – майка и сестра) плачат, баща ми не знае накъде да погледне, Краси се опитва да вдъхне надежда, нали наскоро е излязъл от същия ад, а аз не успявам да избягам от усещането за... обреченост. За край. За преминаване на невидимата граница. Ето, сега съм с тях. Те са моите хора. Моята майка, моят татко, моята сестра, моят приятел. Отдалечавам се бавно от тях, попоглеждам ги и не мога да осъзная, че оттук нататък няма да има нищо мое и че всичко мое ще ми бъде взето. Отнема ти се всичко и ти се остава една гола и зъзнеща душа, навлечена с груб шаяк. Целта е тя да хване мазол. Вървиш нататък, продължаваш, те се стопяват някъде назад, даже не си спомняш каза ли им довиждале или сбогом, прегърна ли ги, целуна ли ги, нищо не си спомняш. След стотина метра хвърляш един последен поглед – те са там и ти се усмихват. И ти се усмихват. Запомни ги, този спомен ще ти е от полза. До края на деня може и да нямаш нужда от него, но много скоро ще ти потрябва повече от въздух и вода.

В картинката на раздялата липсваше само Ани, но нея си я носех в джоба.

От гледна точка на нужния ми КПД (коефициент на полезно действие) за боец трябваше да умра на определено познавателно ниво. Трансформирайки една своя същностна душевна проекция, аз я приведох до състояние близко до смъртта. Накрая се скапах отвсякъде. И се спуснах по уютното течение на неживота. В неживота можеш да си какъвто си искаш простак, без да си виновен за това. Можеш да пиеш и да се биеш, да псуваш и да играеш покер, да говориш за „путки“ и да плюеш по пода... И си напълно оправдан за действията си. Защото не си виновен.

Как може да си виновен, когато си мъртъв?

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин