Книги за Италия: Йога по сицилиански - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Книги за Италия: Йога по сицилиански
Автор: Peika.bg
Книги за Италия: Йога по сицилиански

Една книга с необичайна комбинация от сицилиански живот и йогийска мъдрост

Съвременният живот налага френетичен ритъм. От момента, в който ни събужда алармата (и вече сме започнали деня си лошо – алармирани), започваме да тичаме, за да свършим всички задачи за деня. Проблемът не е само в графика, календара и сроковете, но също така в тревожността, че непрекъснато закъсняваме.

В градчето Санта Катерина на остров Сицилия никой не бърза. Хората имат време да се спрат и да разговарят помежду си. Нормално е някой шофьор да спре по средата на улицата, за да поздрави свой познат, а останалите шофьори да го чакат търпеливо в продължение на няколко минути... Привикналата с правилата и точността на Франкфурт Лиза Фогел отначало се изнервя от сицилианското спокойствие, но... постепенно преосмисля връзката си с времето и с живота.

В книгата си „Йога по сицилиански“ (Издателство Хермес) писателят и психотерапевт Едуардо Хауреги разглежда едно от най-големите предизвикателства в живота на всеки човек, каквото е търсенето на щастие в типичната за съвременния свят атмосфера на несигурност и забързаност.

"Освен личния си опит като учител по йога в Сицилия, съм ползвал много истории, които съм чул, хора, които съм познавал, материали от пресата и от книги за този живописен и турбулентен остров. И всъщност може би именно истинските истории в романа са тези, които звучат най-неправдоподобно," споделя Едуардо Хауреги.

Прочетете откъс от „Йога по сицилиански“:

Surya Namaskar

Il Saluto al SoleПоздрав към слънцето

Om Namo Narayana

Om Namo Narayana

Om Namo...

Шляп!

Звукът от шляпването на сандалите ми на перона отекна из цялата гара. Дочул го, кондукторът прекъсна разговора си с шефа на гарата и двамата се обърнаха към мен с ръце, замръзнали в странни жестове.

Поколебах се само миг, прокарвайки пръсти по грапавата повърхност на гумената постелка, навита на руло под мишницата ми. Но това бе достатъчно да прекъсне мантрата, която си повтарях наум. Опитах се да гледам напред, отвъд платформата и парапета, който я отделяше от пропастта, към яркото слънце, което блестеше на хоризонта и се разширяваше към безкрая върху повърхността на морето. Но ослепителната му светлина сякаш бе насочена към мен като във фокус: la donna bionda – „русата жена“, със странната й постелка.

Не можах да издържа и очите ми ме предадоха за миг. Което бе достатъчно, за да увеличи тръпките, лазещи по цялото ми тяло. Всички ме наблюдаваха: младежите с мургава кожа, накацали по прозорците, пушачите до вратите, продавачът на аrancini (пържени оризови топчета) и pizzette (малки пици). Сякаш всички очакваха представлението, което без съмнение всеки момент щеше да изнесе тази forestiera – „чужденка“, по къс панталон и риза.

Спомних си думите на свами Гуптананда: „Истинският йога следва пътя си“. Можех да я видя, с кръглите й очилца, имитирайки поза „воин“ на Арджуна в часовете по „Бхагавад Гита“ (санскритска поема, най-известната книга на индуизма). Все пак Арджуна се бе изправил срещу войска от десет хиляди войници, три хиляди коне и сто слона, докато тук аз трябваше да издържа шепа зяпачи. Освен това – и да побързам. След десет минути влакът щеше да потегли отново.

Поех дълбоко въздух и продължих към площадката. С бързо движение разгънах постелката, събух сандалите си до нея и стъпих върху издутата част. Нямаше да издържа до Санта Катерина без моите асани. След месец с по две занятия на ден беше немислимо.

Дланите се събраха една срещу друга пред гърдите ми. Усетих опъването на сухожилията в китките ми при разделянето на лактите и как ръкавите на широката ми риза се събират. Вдигнах ръце над главата, вдишвайки морския въздух с аромат на портокалов цвят и жасмин. Навеждайки се напред, чух шепот на гласове зад себе си:

- Ma che fa? – „Но какво прави?“

- È musulmana? – „Мюсюлманка ли е?“

- Boh! – „Виж ти!“

Крепейки се на ръцете и на левия си крак, вдигнах назад десния и след като застанах в равновесие, разперих ръце като крила на лебед. Коментарите се увеличаваха:

- Eh, guardate ragazzi, c’è il circo qua. – „Ей, момчета, гледайте – циркът е тук.“

- Minchia! – „По дяволите!“

- Vai pure tu, Massimo. – „Върви ти, Масимо.“

- Questa ci fa tutto il Kama Sutra... – „Тази ще изпълни цялата Кама Сутра...“

Можех да разбера какво казват, ако се заслушам. Но предпочитах думите да се плъзгат покрай ушите ми като странен поток от звуци, които се смесваха с песента на птиците, шума от далечния трафик и мантрата, която свами Радха ми бе дала и която започнах отново да повтарям наум: Om namo Narayanaya. Om namo Narayanaya...

Когато достигнах финала на първия пълен цикъл и дланите ми отново се съединиха пред гърдите ми, започнах да се чувствам по-освободена. В претъпкания влак трябваше да остана прикована към седалката, схваната като дърво. Тук отвън можеше да се отдам на ритуалния си танц. Да избягам от тиранията на обществените порядки, от приетите ограничения на социума, от програмирането. Да избягам от себе си.

За това бях дошла. Сега го разбирах дори още по-ясно, отколкото когато взех това решение. Това беше моят план за бягство. Няколко месеца, може би дори година, далеч от Франкфурт, далеч от Германия, далеч от целия континент. За да се погрижа за себе си. За да забравя миналото. И най-вече, за да си отговоря на тези въпроси, които сега, когато вече бях изживяла половината си живот, изискваха незабавен отговор: Коя съм аз? Коя искам да бъда? Какво да правя с времето, което ми остава?

Повторих цикъла един, два, три пъти. Шушукането на любопитните пътници бе затихнало с монотонността на повторението. За мен обаче то не беше отегчително. С усилията да го повтарям хиляди пъти, разбрах, че всъщност всеки цикъл е различен. Нещо повече: всяко движение от всеки цикъл е различно. Номерът беше да го осъзнаеш. Това се опитвах да обясня на Лоредана, студентка от Сицилия, която пътуваше в моя спален вагон и която вероятно също наблюдаваше моя поздрав към слънцето.

- Йога е упражнение за контролиране на ума – бях й обяснила. – За да се научим да виждаме нещата каквито са, без да позволяваме да ни ръководят притесненията ни, предразсъдъците и спомените, които ни объркват. Почти винаги пребиваваме в миналото или в бъдещето и почти никога тук, в настоящето, където се случва всичко.

Показах на Лоредана корицата на „Бхагавад Гита“, която държах. Арджуна в златната си носилка, монтирана на колесницата му.

- Човешкото съзнание наподобява колесницата на този воин. Ако не се управляват добре конете и всеки хукне в различна посока, резултатът е...

- Хаос – предположи Лоредана, играейки си с каишка от раницата си. – Това, което винаги ми се случва в час. Въпреки че, ако видиш преподавателите ми...

И именно тогава ми зададе въпрос, чийто отговор ме затрудни:

- Ти инструктор по йога ли си?

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин