„Как да заобичаме средната възраст“ от Чип Конли дава 12 отговора на въпроса „Защо животът става по-добър с възрастта“.
Средната възраст в различна светлина – не като „криза“, а като „възможност“ – представя новата книга „Как да заобичаме средната възраст“ от автора на бестселъри иментор на гиганта AirBnbЧип Конли. Полезното издание дава 12 отговора на въпроса „Защо животът става по-добър с възрастта“ и призовава читателите да заобичат своята трансформация и „порастване навътре“.
Понятието „средна възраст“ претърпява промени през годините и съвременните учени смятат, че увеличаването на дълголетието на хората води до увеличаване на времето, което прекарваме именно в този етап на живота си. Чип Конли посочва, че в днешно време средната възраст може да продължи в периода от 35 до 75 години.
В „Как да заобичаме средната възраст“ авторът предлага на читателя пътна карта, която да го преведе през многобройните метаморфози на средната възраст – както физическите, така и емоционалните, професиoналните, духовните и интелектуалните.
Опирайки се на редица вдъхновяващи истории, включително и своята собствена, Чип Конли събира ключови съвети и практики, с които да изградим по-добра връзка с тялото и ума си, да се сприятелим с емоциите си, да се научим кога да даваме всичко от себе си, но и кога да спрем да натискаме педала на газта.
Вместо да се концентрира върху негативните страни от напредването на възрастта, тази книга ще ви докаже, че именно в средната възраст вие:
· сте най-осъзнати и балансирани;
· имате най-високо емоционално IQ;
· умеете да вземате най-рационални решения;
· се чувствате най-удобно в кожата си;
· пренаписвате определението си за „успешен живот“;
· сте готови да предадете мъдростта си на околните.
Поставяйки си за цел да „ребрандира“ категорията „средна възраст“ за следващите поколения, Чип Конли създава книга за читатели от всяка възраст, която ни убеждава, че с всяка изминала година животът става по-интересен и вълнуващ. Стига да се научим да приемаме и обичаме себе си по всяка крачка от пътя.
За автора:
Получил титлата „модерния мъдрец“, Чип Конли е автор на бестселъри и човекът, подпомогнал превръщането на AirBnb в една от най-успешните световни компании. Той е създател на Академията за модерни мъдреци и световен посланик на средната възраст.
Из „Как да заобичаме средната възраст“ от Чип Конли
Разплитането на средната възраст
Средната възраст е началото на сериозни трансформации. Поръсва ни росата на разочарованията. Родителите ни умират, децата ни напускат дома, правим финансови равносметки, сменяме работата си, сменяме съпруга или съпругата си, настъпва хормоналната лудост, поставят ни страшни диагнози, зависимостите ни започват да ни тежат и все повече ни интересува въпросът какъв е смисълът на живота. Писателката Брене Браун нарича това ерата на „разплитането на средната възраст“.
Да разплетем тази дума разплитане. Първоначалната ми реакция, когато чух това определение, беше: „Боже, не искам това да ми се случи!“. Звучи, сякаш нещо се разпада.
Колкото повече мислех за това обаче, толкова повече думата придобиваше смисъл. Преживях това разплитане, както и сериозна доза тревожност, от средата до края на 40- те си години. Чувствах, че имам по-малко време да „попр равя“ живота си, отколкото имах десетилетие по-рано.
Между 45 и 50 имах чувството за тотален провал. Дългогодишната ми връзка приключваше. Компанията ми беше в разпад поради световната рецесия. Доведеният ми син отиде в затвора за престъпление, за което бе набеден.
Това беше времето, когато се изправих лице в лице с тленността. Починаха мои приятели, а здравето ми се влошаваше. Животът ми беше едно голямо разпадане.
„Леко пребит и много пренавит“ – това казах за себе си на мой дългогодишен приятел няколко седмици преди моето ПБС (преживяване, близко до смъртта), което имах на 47 години. Самооценката ми зависеше до такава степен от това какво мислят другите за мен, че се чувствах като гърбушкото от Сан Франциско, и то не само във физическия смисъл.
За мнозина средната възраст е като изречение на един дъх, без пунктуация. Средната възраст може да е време на дълбоко разочарование от себе си и от света. Може би това е донякъде причината петима мои приятели на средна възраст – повечето на 40 и нещо години, да се самоубият точно когато аз преминавах през собствените си предизвикателства на този етап.
Един от тях, Чип Ханкинс, беше моят огледален образ. Не само че имахме един и същи прякор и бяхме набори, но и двамата пред хората бяхме екстроверти, докато всъщност имахме своята интровертна, меланхолична страна. Приятелите ни ни търсеха за съвети, а Чип беше донякъде моят духовен съветник.
Въпреки че често помагаше на приятелите си, Чип не призна пред себе си, че е в мрачния тунел на собствените си мисли, мълчаливо изживявайки дълбоко емоционално и физическо страдание.
Да слушам словата за Чип на погребението му беше сюрреалистично преживяване за мен. Приятелите му говореха за него, но аз имах чувството, че може да съм следващият, който ще се присъедини към частния клуб на напусналите твърде рано живота.
Тогава започнах да разказвам на приятелите си за моите кошмари – че съм болен от рак или че катастрофирам. Чувствах се в капана на монотонността на живота и исках да се измъкна от него. Копнеех за пит-стоп, за отбивка на магистралата, където вече карах на изпарения.
След по-малко от два месеца след възпоменателната служба за Чип преживях чудо, маскирано като криза – тежка алергична реакция към антибиотика, който вземах заради счупения ми глезен и възпален крак. Умрях няколко пъти на сцената точно след речта си в Сейнт Луис.
Моето ПБС ми помогна да осъзная как, без да забележа, течението ме беше отнесло далече от нещата, които ми носеха радост, и това си беше доста неловка ситуация за човек, основал компания на име Joie de Vivre („Радост от живота“). Моят мъдър и деликатен приятел Брус Фейлър нарече останките от моя свят „живототресение“. (Понеже не съм от английския двор, аз го нарекох „осиране“. Извини ме за езика, мамо!)
След опита ми с тъмната страна на ранната средна възраст, на около 50 години се озовах в светлата ѝ страна. Две години след моето ПБС бях продал компанията си, бях прекратил проблемната си романтична връзка, доведеният ми син беше оневинен и пуснат от затвора и бях успял да осъзная, че мислите ми за самоубийство идваха от затвора на ограничената ми идентичност, в който се бях поставил сам. И макар да не беше лесно, за две години успях да се откъсна от кариерата, която от две десетилетия определяше моята идентичност: основател и изпълнителен директор на бутикова хотелиерска компания.
С изобилието от време, което открих, си лежах в хамака в задния двор, слушах Рики Лий Джоунс и проучвах поредица от теми, които винаги са ме вълнували: същността на чувствата, нарастващата популярност на фестивалите, геофизичните принципи на образуване на горещите извори.
Влязох в най-добрата физическа форма, която съм имал през живота си – донякъде защото отново бях ерген на пазара. Започнах обаче да се чудя дали ставах за пазара на труда. Във филма „Обратно в играта“ Робърт де Ниро казва: „Музикантите не се пенсионират. Те спират да свирят, когато свърши музиката в тях“. Знаех, че имам още „музика“ за споделяне, но не бях сигурен с кого да я споделя.
И някъде по това време, когато бях на 52, ми се обади съоснователят и главен изпълнителен директор на новосъздадена, бързо развиваща се технологична компания – Airbnb. Браян Чески ме попита дали искам да помогна той и партньорите му „да демократизират гостоприемството“. Отначало мислех, че споделянето на дома е ужасна идея. Леле, колко съм грешал!
Приех да участвам като съветник на Браян и старши ръководител. След малко повече от седем години Airbnb стана най-голямата световна хотелиерска компания, а аз получих титлата „модерният мъдрец“, защото съм бил толкова любопитен към новото, колкото и мъдър. Благодаря ви много – само по-малко от десетилетие по-рано се чувствах като „модерния глупец“.
След трудното навлизане в средната възраст – в моите 40 години, моите 50 години бяха откровение. Това беше времето, когато станах мъжът, който винаги е трябвало да бъда. Не беше перфектното десетилетие, но беше време, когато с радост изхвърлих много от идентичностите си, които вече не ми служеха. Имах чувството, че се раждам за втората си зрялост.
Любопитството ми отново ме отведе до най-новата тема, която исках да изследвам: един от трите жизнени етапа, родени през ХХ век. За разлика от другите два обаче – юношеството и пенсионерския етап, средната възраст е нелюбим и неизучен етап. А когато все пак някой я изучаваше, това бяха мъже, които изучаваха предимно мъже. Средната възраст беше етап от живота, брандиран като „криза на средната възраст“ – термин, който беше горе-долу на толкова години, на колкото бях и аз.
Брене пише:
Разплитането на средната възраст е поредица от болезнени разтърсвания, вариращи от ниска степен на тревожност и депресия, тихо отчаяние и пълна загуба на контрол… Стигат, за да ни подлудят, но не са достатъчно за външните хора да уважат борбата ви или да ви предложат помощ или утеха. Това е опасният вид страдание – видът, който ви дава възможност да се преструвате, че всичко е наред.
Донякъде това е обяснението защо запазих толкова голяма част от недоволството от живота само за себе си. Не исках да звуча като хленчещ и неблагодарен тип. „Криза на средната възраст“ – не ви ли звучи ужасно претенциозно? Ето защо често страдах в самота, независимо от факта, че много от нас, а не само привилегировано малцинство, преживяваха същото. Повече няма да крия тези неща! Това, през което преминаваме, е напълно нормално.
Често се чудя как моите петима приятели не са осъзнали, че ранната средна възраст, подобно на юношеството, е просто мост над бурните води. Не е и нужно обаче да умираш и после да възкръсваш, както направих аз, за да разбереш, че този мост води до безопасен бряг.
Да, разплитането на средната възраст може да бъде трудно и да изисква здравословна доза подкрепа и любов от хората около вас. Но също така ви предлага първите проблясъци на един необикновен живот.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
