Манастирите на Струмица и Берово - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Манастирите на Струмица и Берово

Застопорило се в часовника, разбутало пердетата, времето хич не помръдва. Между щорите се е намърдала ярка светлина, събужда ме и чудя се толкова бързо ли съм спала, че дошъл е денят. Отварям балконската врата и наместо очакваното дневно светило, навън греят хилядите изкуствени слънца на уличните лампи и реклами. На отсрещния билборд усмихната девойка ме кани да посетя „Здравец” – супермаркет, и заведението, в което вечеряхме с разочарование, и спомена за питателната супа в старата чаршия на Скопие.

Понеже мъжът ми хърка като банциг в дъскорезница, в ушите си съм пъхнала силиконови тапи уж да не го чувам. Обаче чувам и гръмовното му хъркане, и музиката от близко заведение, а ние нощуваме в тризвездния хотел „Илинден” в македонския град Струмица, в който сме се настанили срещу 34 евро на вечер. И пак си носим банските, и пак басейн няма, въпреки твърдението на мъжа ми, който уж все избира в интернет хотел с басейн. А иначе всичко си има в хотелската стая.

О-ле-леее, какво се сгромоляса? Мъжът ми падна от леглото в съня си – добрият вариант, жертвата можех да бъда аз, както се е случвало несъзнателно да ме изтласка от леглото. Чувам го да пъшка, връща се в леглото и продължава да хърка, все едно нищо не му се е случило. А аз съм се ококорила в средата на нощта и мислите ми се връщат във вчерашния ден.

През мъглата на София, със застраховка и македонски динари в чантата, препускаме по магистралата в посока Благоевград и си пожелаваме времето да се промени. Мъглата обаче няма намерение да си ходи и на места яко ни захлупва, та нищо се не види наоколо. Я-а-ааа, някой май се шегува – каква е тая тъмносиня сивота съвсем до нас, притиснала баира отляво и идваща застрашително към нас, а отдясно слънцето цеди водни капки от сланата по дървесните клони и искри в скрежа по изсъхналите треволяци? И после пак мъгла…

Отминаваме и Петрич, и след контролно-пропускателния граничен пункт „Ново село” сме в Македония. Въртя глава наляво и надясно и цъкам с език, че все красиви селски къщи редуваме. Все такива едни по на два етажа, солидни, с красива, модерна архитектура, боядисани в греещи цветове, с червени керемидени покриви и дворове със зелена морава и туфи с различен цвят хризантеми. С всичкото чудене пристигаме в град Струмица. Оставяме сака в хотела, обядваме отсреща в „Здравец” и поемаме към целта на пътуването ни.

Ле-ле, каква мръсотия!?! Тук никой ли не е чувал за опазване на околната среда? Край асфалта са разхвърляни всевъзможни битови и следремонтни боклуци. Нямат ли си градско сметище? И къде останаха красивите къщи?

След гробището на село Водоча, което е на четири километра северозападно от Струмица и в подножието на планината Еленица, вляво от асфалта извива гърбина каменна ограда. Само крачка в двора и декорът се сменя – зелена морава, могъщи дървета и сред тях, със зидария, оглозгана от времето, като в червено-ръждива патина топли очите и извиква възхита църквата на православния манастир „Св. Леонтий”. Жива душа няма наоколо. Обикаляме около църквата и попадаме на руини. От информираща витрина четем, че: „Манастирът представлява комплекс от три църкви, построени на три етапа през XI, XII и XIV век. Най-старата църква се намира в източния му край. До днес от нея е останал само малък фрагмент в олтарното пространство. Вторият етап настъпва, когато оригиналната базилика бива разрушена и през първата половина на XI век в западния край е построена църква във формата на кръст, посветена на Въведението на Пресвета Богородица в храма. От тогава датират единствените стенописи на св. Евпъл и св. Исавър запазени до днес. През XII век е имало разширение, при което е построена голямата източна кръстовидна част с монументални стенописи. В западната част на църквата през втората половина на XIV век е построен и изрисува притвор. Не е известно кога е построена откритата веранда в южната част. От 1018 година църквата е седалище на Архиепископията на Струмица.”

Пред страничния вход на църквата свещите са подредени на купчинки, а до тях кутия, в която да пуснеш динарите – колкото се откъснат от сърцето ти. Никой не върви след теб, никой не те зяпа в ръцете да не откраднеш. Пускаме динарите в кутията, палим свещица и редим наум молби и пожелания към Първосъздателя.

Влизаме в църквата и тежък студ ни пробожда. Толкова е тъмно, че виждаме само силуети. Тук номерът с „откраднатите” снимки не минава.

Тръгваме си леко разочаровани, че нищо не сме видели от вътрешната хубост на църквата и си говорим за произхода на името на селото и църквата в манастира – Водоча – вади очи. Легендата казва, че тук някога били ослепени Самуиловите воини.

Още три километра на запад, катерене по скалисто плато и тесните сокачета на село Велюса, дето колите се разминават само на определени местенца, и на най-високото сме пред портата на манастира „Св. Богородица Елеуса” (Милостивата Богородица). Неугледните селски къщи и звуците на течаща по склона бара остават зад нас. Три каменни стъпала и пак сме в друг свят. Сякаш сме в горната земя. Стоя до портата и не смея да прекрача по алеята. И тук времето се е заинатило и десет века не помръдва, гризало зидарията на църквата от бигорен камък, червени цигли и бял цимент. Хубавица, с кипариси, чинно застанали от двете страни на вратата й! Вдясно е манастирското крило, забулено в зеленината на стари дървета. Ниската продълговата и с арки сграда насреща е работилницата. По зелената морава коварно пропълзява мъглата и се чудиш дали не си в рая.

Влизаме в преддверието на църквата, където грижливо са оставени свещи, дребни сувенири и иконки, от които можеш да си вземеш, оставяйки сумата, посочена на малко етикетче. Светлината е оскъдна и пак са невъзможни „откраднати” снимки. Излизаме навън, но монахиня с овладяно откъм емоции изражение отново ни връща в църквата с разказа си за монах Манол, някогашен епископ на Струмица, който построил манастира през 1080 г. И тук е непрогледна тъмнина и ноемврийски студ, но монахинята щраква копче и иконостасът се залива с тайнствена светлина, та виждаме мрамора му, някоя и друга фреска от XI век и мозаечните пана по земята с наредените речни камъни и камъчета по тях.

Оцелели през вековете са фреските в олтарната ниша и в купола, потънали в чернотата на плесента. Монахинята ни придърпва с думи леко вдясно, където в малка ниша има втори мраморен олтар, а в купола над него е изографисан дванадесетгодишният Исус Младенец с големи, топли очи и свитък в ръка, когато изнесъл първата си проповед в Йерусалимския храм. Такива две различности в никоя друга църква ги няма. Третото различие и уникалност е безконечният кръст, вграден на външната стена на църквата. Линиите му така се преплитат, че няма начало, няма и край. Ако сте любопитни да го видите, манастирът, стопанисван от пет монахини, е отворен всеки ден от седем до деветнадесет часа.

В източната част на двора, пред църквата се е трупнала каменната камбанария, сякаш е подпряла зида да не се свлече по склона надолу, дето ако я няма мъглата, ще се види цялата Струмишка котловина, подпряна на юг от Беласица планина, а на изток – от Огражден.

Искам да остана тук, но вече е на смрачаване, лампите са запалени и тръгваме към Струмица – най-големият (около 50 000 жители) град в източната част на Македония, на 240 км от България и на 20 км от Петрич. Градът носи името на река Струмица, която преминава през него. Получава го от славянските заселници през Средновековието. През IX в., по времето на цар Самуил, градът е част от българското царство, но след поражението си по време на Първата световна война, по силата на Ньойския мирен договор, България е принудена да предаде Струмица на Кралството на сърби, хървати и словенци, по-късно превърнало се в Югославия и още по-късно новоименуваната държава Република Македония.

Вечеряме, разхождаме се в спокойствието на широкия централен булевард на града и се прибираме в хотела, за да тръгнем на следващата сутрин към град Берово.

До крайпътна табела „Хамазли”, сред нищото – църква и не каква да е. Мълвата твърди, че е построена за съпругата на бившия македонски премиер, на спокойствие да измолва опрощение за греховете на мъжа си. (А дали е така?) Може би затова е заключена. Само две кучета се появяват отнякъде, ядат леблебията ми и въртят угоднически опашки.

Асфалтът се вие и изкачва през хълмиста местност, прозира през мъглата и подминаваме табела за рудник „Огражден”. Слънцето блесва, а откъде се взе това море сред баирите вдясно? Не може да бъде! Мъглата тежко е надиплила вълмата си и непроницаема, сребрееща белота е затиснала равнината, пролазила е по склоновете на баирите. Чудна гледка!

Преваляме високото и слънцето продължава да грее в заспалата пустош. Преминаваме през много дълга вилна зона с една от друга по-хубави вили, разположени около дълбокото, изровено от планинските води, речно корито. Бук и бор, крайпътни табели за шофиране със скорост четиридесет километра в час, табели за различни селца, завой надясно и сме в град Берово. Името му означава място, където жителите му са се „збирале” – събирали и населили бреговете на река Брегалница, току в подножието на Малешевска планина, на 47 км от Струмица. Наричат го още Малката Швейцария, защото е един от четирите най-големи кислородни коридори на планетата, градът с най-висока концентрация на кислород на Балканския полуостров и най-много слънчеви дни през годината. Той е и единственият македонски град с манастир в центъра му. В него е единственият македонски манастир, в който монашеският живот не е прекъсвал от създаването му.

На припек, на баира се вижда каменна камбанария – там е манастирът „Свети Архангел Михаил“, сбутан между къщята. Прекрачваме малка порта, минаваме през тесен проход с подредени от двете ни страни дебели цепеници за зимата и сме в света на тишината, красотата и православието. Насреща е преддверието на църквата, ранновъзрожденска, изградена 1818 година. И тук всичко е автентично. Запазени от мига на сътворението си са: протритият дъсчен под; дъсченият таван с розетите; калайдисаният купел за кръщенета, с малко отворче на дъното (невидяно другаде), да не се скверни свещената вода като се изхвърля, а да изтича в темелите на църквата; високият дървен амвон; дървеният полилей за свещите (също несрещан другаде) и иконостасът с изписаните през 1847 г. икони от Гаврил Атанасов от Берово. Не една ценна икона има в църквата. Вляво на иконостаса е двуделната икона, единствена на Балканите, с изрисуван Ноевия ковчег и тримата синове, които с благослов от баща си Ной, тръгват с жените си в три посоки по света – към Азия, Африка и Европа, а ковчегът на спасението се спуска в планината Арарат. Автентичен е и балконът, на който по време на служба отпред стояли певците, а зад дървената решетка – монахините, за да не ги разсейват светски мисли.

Църквата била фрескописана, но по време на голямото земетресение през 1904 г. някои от фреските били унищожени, а оцелелите – варосани. Оставили само голямата фреска на Христос в олтара и на св. Архангел Михаил над третата колона вляво. Иконите на Богородица, Христос и св. Архангел Михаил от иконостаса също били унищожени и възстановени през 1912 г.

Светините ни показва млада монахиня с приветлива усмивка. Сините й очи благо разказват историята за създаването на манастира:

През XIX век в Берово нямало църква и свещениците извършвали богослужението сред природата. Първата църква „Св. Георги” била изградена в източния край на Берово, което имало 200 къщи и църквата била малка да побере всички вярващи. Затова видните беровчани решили да построят нова църква близо до старата, в местността „Могилата”. Енорийски свещеник на селото бил поп Пецо, добър и благочестив християнин. Той имал пет щерки: Цона, Митра, Мария, Гюрга и Султана.

Поп Пецо и църковните настоятели събрали хората и започнали да изравняват земята, където да се строи новата църква. През това време дошъл турският патрул и ги попитал: ”Какво правите тука, гяури?” Селяните отговорили: „Изравняваме земята, та когато дойде валията, той да стои нависоко, а ние долу на ниското, та хубаво да чуем какво ще ни каже.”

Околийската управа тогава била в Радовиш и валията, който трябвало да даде позволение за градежа на църквата, живеел там. Когато идвал в Берово, валията отсядал в дома на поп Пецо и затова поп Пецо бил длъжен да отиде в Радовиш при валията да иска разрешение за градежа на църквата. На искането му валията отговорил така: „Позволявам ви да построите църквата, но при следните условия: да бъде ниско в земята и да не се вижда; да бъде построена за 40 дни (мислейки, че за толкова кратко време не може да се построи) и най-малката си щерка Султана, поп Пецо да даде в харема на султана.”

Върнал се поп Пецо от Радовиш, съобщил условията на валията и беровчани тутакси започнали работа. Включило се цялото население – и жените, и децата. Работели и нощем, за да изпълнят условието. С големия труд и пожертвователност на вярващите, църквата била издигната и покрита с плочници за 40 дни. За да не се откроява, горният зид бил замазан със сажди и вар.

След 40 дни валията, придружаван от войници, дошъл да види какво е станало с градежа. Когато видял, че църквата е над земята, разлютил се и повикал църковните настоятели, трима от които веднага били убити пред църквата. Потърсил и Султана, но тя вече била избягала и се скрила при роднини в Кюстендил. Валията наредил да затворят поп Пецо, надявайки се, че дъщеря му ще дойде да го види в затвора, където го измъчвали в продължение на три години.

Валията бил убит от комити и новият валия, за да усмири бунта на местното население, освободил поп Пецо от затвора. Като научила това, Султана се завърнала в Берово и се омъжила в семейство Гърковци.

Първата манастирска църква била изградена и осветена в периода 1815-1818 г. Темелите на първият манастир в Берово били издигнати двадесет години след градежа й. Първи калугерки били снахата и дъщерята на поп Ристо, който бил женен за най-голямата дъщеря на поп Пецо. Те останали вдовици и поискали да се замонашат. Поп Ристо ги завел в Рилския манастир при игумена, който ги попитал в Рила ли искат да останат или ще се върнат в Берово. Жените отговорили, че до църквата в Берово има две стаи за нуждите на църквата и игуменът им дал благослов стаите да бъдат приспособени за живеене. Двете жени били закалугерени и се върнали в Берово.Така се родил беровският женски манастир.

След време в манастира започнали да идват девойки и от други места. Всяка продавала чеиза си и с парите изграждала за себе си нова килия, долепена до предишните, придавала на манастира имотите си и така той се разширявал и замогвал.

Първата игумения на манастира била Евгения I, снахата на поп Ристо. Втора игумения била Евгения II, дъщерята на снахата, после Евгения III и четвърта – Евлампия… Днес в манастира богослужат десет монахини.”

Вдясно от църквата, влизаме в малка постройка с табела „Галерия мозайки”. Тук са изложени малки мозаечни пана, изработени от монахините, които можете да си закупите и да вградите в стените на дома си. Не само ще го красят, те ще са и благословия за него, защото са изработени с много естетика и любов. Беровският манастир е единственият в страната, в който се изработват икони от мозайка.

Разделяме се с милата монахиня и малкото бижу – манастира „Св. Архангел Михаил”, в чийто двор, през тясната уличка надничат катовете на четиризвездния хотелски комплекс „Манастир”. Влизаме в ресторанта с интересен интериор и кът с картина на юначния войвода дедо Ильо Малешевски в цял ръст, оръжието и биографията му. Поръчваме си супа от печурки, качамак, картофено пюре в кръгла питка (тепан компир во купа леб), каварма, шопска салата, филийки ръжен хляб и газирана вода „Палистерка”, всичко за 900 динара. Храната е толкова вкусна, че след нас остават само празни чинии, а ние напускаме Берово и се отправяме към България.

На „граничен премин” Делчево-Лисичково ни проверяват за контрабандни цигари, въпреки, че не сме пушачи. В България сме, минаваме село Логодаж. Насреща Пирин е преметнал снежен перчем. Слънцето остава зад нас, мъглата се опитва да ни глътне отново – нашенска си, родна, а спирачките пушат ли пушат. Спираме, поливаме ги с вода и яхаме магистралата към София. Въпреки, че се движим със сто и четиридесет километра в час, прибираме се по тъмно.

25/26.11.2016 г.

София – Струмица – Берово – София

*

Текстът и снимките са на Нина Кръстева-Дудова, изпратени за рубриката Стани автор.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин