Мофонго – книга за аромата на душата - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Мофонго – книга за аромата на душата
Автор: Peika.bg

Едно момченце на 10 години мечтае да играе футбол, но е родено със сърдечен порок, който не му позволява да тича. Родителите му правят всичко по силите си, за да го закрилят, но не могат да го предпазят от подигравките на връстниците му.

Затова малкият Себастиан намира убежище в кухнята на баба си Лола, която приготвя специалитети от родното си Пуерто Рико. Вкусните екзотични ястия не само укрепват тялото, но и лекуват душата. Себастиан се пренася на райския зелен остров и вкусва от радостта от живота. Но за да опознае своите корени, Себастиан трябва да се научи да приготвя мофонго - любимото на цялото семейство ястие, което носи духа и аромата на Пуерто Рико.

Книгата „Мофонго“ на Сесилия Самартин (ИК „Хермес“) е не само красиво пътешествие, но и носи силно послание – както самата Сесилия казва: „Вярвайте в мечтите си и не позволявайте на нищо и никого да ви обезкуражи. Мечтите се раждат в душите, но трябва да бъдат закриляни и подхранвани, защото без тях животът няма смисъл."

Прочетете откъс от „Мофонго“:

*

Искаше да й обясни повече неща, но нямаше думи, с които да опише всичко. Погледна през прозореца, забеляза, че навън е почти тъмно, и гласът на баба му прозвуча ненадейно в главата му, сякаш сънуваше...

Когато бях младо момиче в Пуерто Рико, разказваше му тя, палехме свещи всяка вечер преди слънцето да залезе. Живеехме високо в планините и в нощите, когато луната оставаше скрита от облаците, беше толкова тъмно, че не можех да видя дори дланта пред лицето си. Но винаги се чуваха малките жаби на острова, жабките коки. Вместо да квакат като останалите, те издаваха звук като хълцане. Изпълваха нощта с толкова весели звуци, че беше невъзможно да изпитваш страх, колкото и тъмно да беше наоколо. Харесваше ни да ги слушаме на потрепващите светлини на свещите...“

Себастиан поклати глава и погледна братовчедка си. Забеляза как тя се взира в него толкова напрегнато, че той още повече онемя. В този момент в чакалнята се появи лекарят, нисък мъж с брада и бяла престилка. Щом го видя, Синди остави Себастиан и се присъедини към възрастните. Момчето се възхити на куража й. Очевидно тя не се страхуваше от истината, докато той можеше само да се взира в тила й, хипнотизиран от златните отблясъци в косата й, която приличаше на искрящ водопад. Искаше му се да може да се гмурне в него и да отплува в друг свят, да се озове отново в Бънгалоу Хейвън или в предишната държава, за която баба му често му разказваше:

На острова климатът беше мек и природата беше толкова пищна и зелена, че живеехме навън през повечето време. Сновяхме из джунглата, скачахме в потоците, катерехме се по дърветата чак до вечерта. Близо до къщата ни имаше пътека, която водеше до един хребет, който за нас беше най-високата точка не само на острова, а и на цялата планета. От там наблюдавахме ястребите, които се рееха в небето, а в ясни дни виждахме морето, което проблясваше в далечината, отвъд огромния зелен килим. Понякога усещахме вкуса на солта във въздуха, а в други дни въздухът беше сладък, като карамелизирана захар и сметана. Не обикновена, а онази гъста и лъскава, която е вкусна сама по себе си. Като момиче, едно от любимите ми неща беше да седя на някоя скала с изглед към долината и да имам купичка прясно разбита сметана. Чувствах се, сякаш седя на ръба на небето и ям от облаците...“

„Значи там си се научила да готвиш, така ли?“, питаше Себастиан и си представяше простата кухня, която тя му беше описвала много пъти. Имало фурна на газ и когато бутилката с газ свършвала, както се случвало често, разчитали на голямата скара на въглища, която можело да използват и отвън, и вътре.

„Да – кимаше тя. – И там научих, че храна, приготвена с любов, засища не само тялото, но и душата.“

Себастиан се обърна и тръгна към стола, за да седне отново, но направи само няколко крачки, когато усети дланта на майка си върху рамото си. Тя го поведе извън чакалнята и по коридора към стаята на баба му. Себастиан обясни, че иска да й занесе храната, която й беше донесъл.

– Баба ти няма да се интересува от това сега – каза тя и го дръпна.

– Но тя обича руло от кайма – настоя той. – Ще се разстрои, ако не й го запазя.

– Тихо, Себастиан – сряза го майка му. – Точно в този момент не е време да говорим за руло от кайма.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин