Момичето с ягодите – историята на картината „Викът“ - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Момичето с ягодите – историята на картината „Викът“
Автор: Peika.bg
Момичето с ягодите – историята на картината „Викът“

Дебютният роман на Лиза Стрьоме разказва за бурната любовна афера, вдъхновила норвежкия художник Едвард Мунк да създаде шедьовъра си „Викът“.

Лятото на 1899 г., Норвегия

Жителите на малкото рибарско селище Асгардстранд очакват пристигането на летуващите. В дома на семейство Лийн отсяда бележитият художник Хейердал, който преди години е нарисувал портрет на дъщеря им – „Момичето с ягодите“. Вече 16-годишна, Йохане не иска да бъде Момичето с ягодите. Много повече я вълнува творчеството на „лудия“ художник, новопристигнал в селището, макар и заклеймено като позорно от почти цялото норвежко общество. Когато Йохане става прислужница във вилата на заможното семейство Илен, своенравната им дъщея – Тюлик, я въвлича в опитите си да съблазни Мунк. Скоро Йохане попада във вихъра на суровите емоции на изкуството и тайната връзка на Тюлик и Мунк. Тя знае твърде много тайни, но докъде ще доведе всичко това?

Прочетете откъс от „Момичето с ягодите“ на Лиза Стрьоме (издателство Хермес):

*

Червено

Ако се гледа непрекъснато към идеално жълто-червена повърхност, цветовете, изглежда, попиват в окото. Това произвежда дълбоко въздействащо въодушевление и действа дори и на по-тъмно.

Теория на цветовете“, Йохан Волфганг фон Гьоте

Пристигнах в хижата малко преди седем. Майка ми, която беше будувала цяла нощ, опасявайки се да не се успя, беше станала призори и вече беше приготвила дрехите ми върху дървената маса, изцапана с боя, както и леген с вода и сапун, за да се измия.

– Мисля, че скоро трябва да тръгваш – каза тя и ми подхвърли една фланела. – Измий си лицето и зад ушите, а аз ще ти оправя косата.

Главата ме болеше. Все още усещах вкуса на остатъците от снощната бира, от която се чувствах ожадняла. Все още усещах целувките на Томас по лицето си и вкуса му по устните си, докато промушвах глава през яката на блузата.

– Какво ти е? – попита майка ми и ме смушка в гърба – Я се изправи! Дамите не стоят така отпуснати, трябва да се научиш.

Понесох стоически атаките й и още преди часовникът да беше стигнал седем, тя ме изтика през вратата на колибата, повтаряйки непрекъснато нарежданията си с висок шепот. Ако бях боса и с по-широка пола, ходенето през гората до Боре щеше да ми отнеме по-малко от двадесет минути, но като бях обута и издокарана, трябваше да стъпвам внимателно, за да се опазя чиста. Когато църквата се показа пред очите ми, слънцето вече се беше издигнало толкова високо на хоризонта, че аз наистина се притесних, че може да закъснея.

За разлика от Асгардстранд, Боре беше предимно равнинен и хълмовете му се спускаха плавно към морето.

Къщата на семейство Илен се намираше точно срещу църквата, от другата страна на Киркебакен. Беше с цвят на кестен, с дървена ограда и керемиден покрив и привличаше слънчевите лъчи, греейки като къщите в Асгардстранд. Майка ми я наричаше „голямата къща“, ала тя изглеждаше така само в сравнение с останалите къщурки и колиби, които се мяркаха от тази страна на пътя. Домът на свещеника до църквата караше къщата на семейство Илен да изглежда като джудже и спокойно можеше да приюти цялото население на градчето. Но нито една друга къща нямаше по-горда осанка и не беше по-красива от тази на фамилия Илен.

Момичето с ягодите – историята на картината „Викът“

Картината "Викът" на Едвард Мунк

Отворих портата и се приближих към предната врата, разположена зад веранда с четири дървени колони. Щом стъпих на стълбите, прокарах ръка по извития парапет и се поколебах дали да почукам, или да изчакам, докато ме забележат. Два огромни прозореца, разположени от двете страни на вратата, проследяваха всяко мое движение като чифт прозрачни очи и сякаш ми се караха, задето бях проявила дързостта да се появя пред този дом. Паникьосах се и заобиколих зад къщата. Там ме посрещнаха кудкудякащи кокошки, затворени в телен кокошарник на двора. Наведох се, за да ги погледам, и тъкмо щях да пъхна пръст през мрежата, когато някой откъм къщата извика.

По-добре надявай престилката, вместо да закачаш пилците на госпожица Тюлик.

Стреснах се и подскочих встрани, а когато се обърнах, забелязах фру Берг, застанала на задната врата на къщата. Едрата й фигура запълваше рамката. В единия си юмрук стискаше голяма тенекиена кофа, а под мишницата си беше пъхнала дъска за пране. С горда крачка тя излезе в градината и започна да вика кокошките, всяка от които си имаше съвсем нормално човешко име.

– Ко-ко, Ингрид! – редеше тя. – Ко-ко, Маргарете! Сесилия, госпожичке, гледай днес да ми снесеш някое яйце, че вчера нямаше нищо. А теб, Доротея, ще те оскубя и изпека за вечеря, ако не ме зарадваш поне с едно яйчице за закуска на адмирала.

Тя продължи да бърбори, докато оставяше кофата си до кладенеца, където коритото очакваше да бъде напълнено.

Хранила ли си някога кокошки, Йохане? – попита тя и загреба шепа царевични зърна от джоба на престилката си. – Нали знаеш, трябва да им говориш, те разбират всяка дума, сигурна съм. Нали така, Доротея? А, ето те, добро момиче, иди сега да ми снесеш яйчице... – Тя хвърли зърната през мрежата, а кокошките се завтекоха да ги изкълват, почуквайки по земята с човки.

– Я ела и да започваш – повика ме фру Берг. – В миялната зад кухнята има закачена престилка.

Последвах я в къщата. Докато минавах покрай храста до вратата, усетих аромат на разцъфнал люляк.

– Скоро ще слязат за закуска – каза тя и свали престилката от закачалката. – Ето, сложи си я и ще те разведа наоколо.

Окачих шала си и преметнах презрамката на престилката през шията си. Фру Берг ме поведе към кухнята и започна да изрежда дълъг списък от домакински задължения и инвентара за почистване. Показа ми парцалите и кърпите за полиране, обясни кои бяха най-добри за всяка повърхност, колко дълго трябваше да се накисват и избелват дрехите, по кое време на деня се сервираха ястията и как всичко това се променяше, ако в къщата имаше гости... Показа ми мивката, готварската печка и склада за дърва, както и цяла редица тенджери и тигани. Опитвах се да слушам внимателно, ала бях прекалено зашеметена, за да мога да се съсредоточа. Докато тя ме развеждаше из къщата, аз се взирах в портретите на благородни дами и важни морски офицери, които ме гледаха от овалните си рамки. От стените се носеше миризма на кафе и тютюн за лула, а дъските по пода проскърцваха, когато стъпвахме по тях. Цялата къща изглеждаше така, сякаш си поемаше дъх за нов живот, също като възрастна дама, при която рядко идват гости.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин