Монахът и морето - Градски легенди - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Монахът и морето
Монахът и морето
Снимка: www.tsarevo.info

Призрачната синева на дълбините винаги завладява и предизвиква странна привързаност. Това обстоятелство важеше най-вече за водолаза, който неподвижно се рееше в бездната. Под вълните тишината се нарушаваше единствено от свистенето на циркулиращия през акваланга въздух.

Погълнат от удоволствието на покоя, гмуркачът бавно се носеше към проблясващото на дневната светлина пясъчно дъно. За първи път се влюби в морето край Царево преди пет години. Веднъж съвипускникът му от катедрата по археология към Софийския университет Панто, или Панталей Дяков, му каза:

- Слушай, Павле, що не отидем да огледаме крайбрежието около Царево! Миналото лято много неща излязоха от руините на Василико.

Идеята се оказа неочаквано добра. С настъпването на ваканцията грабнаха водолазната екипировка и запрашиха към морето. Страстта им да се гмуркат вървеше заедно с археологията. Най-напред се запознаха с експозицията на местния музей: колегите им съдействаха да огледат добре експонатите. По това време теренните разкопки около църквата „Св. Успение Богородично” бяха в разгара си. Решиха да започнат с гмурканията и да огледат дъното. Първите няколко дни морето ревностно пазеше тайните си: между скалите и в пясъка се срещаха чирепи, но само от неотдавна потрошени глинен съдове. Все пак, една сутрин Панто попадна на нещо: фрагменти от красива чиния, може би от Х век. Събраха колкото намериха и ги показаха на водещия разкопките археолог. Той оцени находката, но понеже имаше много други грижи, ги помоли да съберат фрагментите и да ги фотографират. След приключването на операцията се оказа, че върху аристократичното блюдо личаха следи от надпис. Луксозната за Х век изработка подсказваше, че чинията е била предназначена за виден представител на царските домове в Константинопол или Преслав. Едва ли някога щеше да се разбере кой е собственикът. Само че, понякога съдбата поднасяше странни отговори на въпросите…

57516

Два дни по-късно, двамата леководолази сполучиха да ударят с харпуните три кефала и за вечеря ги споделиха с колегите. Към тях археолозите прибавиха и няколко бутилки бяло вино, харизани от доброжелател през феста „Дионисиева звезда”. Вечерта се случи ясна, с блестяща над морето огромна луна и лек, прохладен ветрец откъм Странджа. Направиха си маса до разкопките, под  Църквата, и се увлякоха в приятни разговори и наздравици до късно през нощта. Накрая, уморени и замаяни от виното, се отпуснаха да подремнат върху пясъчника. Павел известно време съзерцаваше звездния безкрай и се приспиваше с тихия прибой на вълните. Неусетно в съзнанието му изплува чинията. „На кой ли може да е принадлежала?...” – каза си мислено той и в този момент усети, че някой седи върху скалата, встрани от него. Стреснато се надигна и забеляза открояващата се на лунната светлина фигура на монах, който се взираше в просветляващата линия на хоризонта. Черноризецът промълви, сякаш беше прочел мислите му:

- На чернец Михаил е… Той възстанови параклиса на „Св. Троица” в основите на църквата.

Докато изричаше името на небесното единство, се прекръсти, а после ядосано попита:

- Какво правите тук? Защо поругавате Божието място?

- Но, ние сме археолози – смутено отговори Павел, – проучваме!

- Искате да знаете… - замислено пророни отеца, без да откъсва поглед от безкрая. – Тогава проумейте! Всички, живели тук обичаха морето. Най-напред дойдоха двама жреци от тракийското племе асти. Отдадоха сърцата си на безкрайната морска шир и основаха ямното светилище на хълма. По-късно благочестивите ромейски императори съградиха върху езическите ями малка църква. Хората станаха християни, но бяха все така предани на морето. След време нахлуха грабители от аварите и унищожиха всичко. Не се поселиха, защото не ценяха морската шир: това живително, водно творение на Господ. Може би по тази причина аварите погинаха без да оставят нищо на света. Години след тяхната гибел се намери владетел, който поправи сътворената несправедливост. Той беше първороден син на боголюбивият български цар Симеон и от рождение носеше името на дядо си Михаил. Още докато баща му стоеше с войската пред Константинопол, престолонаследникът случайно попадна на светото, но запустяло крайбрежие, позна го и се влюби в него. Привлече миряни от скитите край Солун, постави им свещеник и въздигна върху руините на стария храм параклисът „Св. Троица”. Оттогава всички започнаха да наричат селището Василико: умалително на василевс, понеже баща му Симеон вече бе помазан за такъв.

57518

- Прощавай, отче – плахо го прекъсна Павел, - но съм учил, че Михаил никога не е провъзгласяван за василевс и даже е замонашен от Симеон.

- Беше, беше... – поучително заклати глава монахът и поясни: - Случи се през лето 913 по Христа, когато патриарх Николай и младият император Константин Багренородни, приеха Симеоновите синове Михайл и Иван в двореца Влахерните. Договорката изискваше владетелските домове в Константинопол и Плиска да се сродят, чрез бракосъчетания. Първородният син на българина щеше да поиска ръката на заварената сестра на Константин Августа Ана. Самият малолетен император пък, след време трябваше да вземе някоя от дъщерите на Симеона. За да е равностойно сродяването помазаха бъдещия тъст за български василевс, а с това и синовете му по старшинство получаваха права върху титлата по наследство. Но, както се знае – въздъхна натъжено отецът – „неведоми са пътищата Божи!” и сватбите не се състояха. На смъртния си одър Симеон действително замонаши първородният си син. По негова воля го изпрати да построи манастир на брега край Василико. Но и това начинание не биде вечно! Защото речено е: „Нищо да не пребъде, което произлиза от човека!”. Завинаги остава само светостта на мястото и любовта към морския безкрай.

След изреченото, монахът се изправи и като тръгна бавно към църквата, изморено продума за сбогом:

- Нека Творецът е милостив към теб и те осени с промисъл, момче. Търси отговорите в сърцето си!…

Силуетът му потъна в тъмната фасада на храма, сподирен единствено от рязката глъч на приветстващите утрото гларуси.

Павел не каза на приятелите си за срещата. Още не можеше да си обясни сън ли беше, явление ли, или просто случаен разговор с божи служител. Никога повече не видя този монах, но казаното от него го провокира да потърси причината, за която си струваше да съществува. Сега, когато отново се спускаше към дълбините, се чувстваше удовлетворен и изпълнен с щастие. Морската вода сякаш туптеше в сърцето му. За него това беше единият от верните отговори.

Текстът е любезно предоставен от неговия автор Данаил Хърст.

**

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Градски легенди
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин