Романът, който утвърждава Томас Харди като един от най-обичаните класици, оживява в нов превод, дело на Емил Минчев.
Едва ли има нещо, което повече да отива на празничните дни от любима класика в ръка, придружена от чаша чай. Ето защо точно навреме за най-уютните моменти от годината в ново луксозно издание се появява една от перлите на коледната литературна традиция – „Под раззелененото дърво“ от Томас Харди.
С нов превод, дело на талантливия писател и преводач Емил Минчев, и с художественото оформление на Фиделия Косева, може би най-яркият и възхитителен роман на английския писател, познат още с култовата „Тес от рода Д'Ърбървил“, рисува очарователна картина на викторианска Англия в цялата ѝ носталгична и очарователна прелест.
Написан през 1872 г., „Под раззелененото дърво“утвърждава Харди като писател и изплита обагрен с нежен хумор и тиха ирония портрет на живописното селско общество в безкрайните зелени поля на идиличен Мелсток.
Когато образованата и изискана госпожица Фанси Дей и пастор Мейболд се установяват в уютното малко градче, промяната в пасторална Англия е неизбежна. С идването на пролетта разцъфва и любовта между съвсем обикновения Дик Дюи и необикновената учителка и органистка Фанси.
Но за разлика от чисто синьото небе на лятото, бъдещето на тази първа невинна любов съвсем не е безоблачно, защото се оказва, че кандидатът за сърцето на госпожица Дей не е само един.
Четирите сезона преливат един в друг, за да изрисуват многопластовата картина на провинциална Англия в идиличния свят на Томас Харди.
На фона на непокварените природни пейзажи и с характерния английски хумор Харди се отдалечава от безумната тълпа и ни потапя в наглед спокойното ежедневие на Мелсток през погледа на чудатите преживявания на един необичаен енорийски хор.
В духа на вълнуващите романси на Джейн Остин и Шарлот Бронте, „Под раззелененото дърво“ не е просто любовна или коледна история. Това е разказ, който бие в синхрон със сърцата на поколения читатели, запечатал в себе си отдавна изчезнали персонажи и порядки.
А под сладкодумното перо на Томас Харди те оживяват близки и цветни – сякаш изплетени от вълшебните нишки на онази вечна литература, която умее да прескача през векове и континенти.
Из „Под раззелененото дърво“ от Томас Харди
КОЛЕДУВАНЕ
Малко след десет часа младите певци пристигнаха в къщата на каруцаря, където неизменно се събираха, и започнаха приготовленията за обиколката. По-възрастните мъже и музиканти облякоха дебели палта с колосани вдигнати яки и шарени кърпи, увити няколко пъти около вратовете, така че се виждаха само ушите и носовете им, като хора, надничащи над висок зид. Останалите, все яки и червендалести мъже и момчета, бяха облечени предимно в снежнобели набрани ризи, бродирани на раменете и гърдите със стилизирани сърца, ромбове и зигзагообразни линии. Канчето със сайдер бе пресушено за девети път, песнопойките бяха подредени и песните най-накрая избрани. Междувременно момчетата приготвиха старите фенери и подрязаха свещите, за да могат да ги пъхнат в тях. Понеже следобед бе паднал тънък слой пухкав сняг, онези от тях, които нямаха гамаши, прескочиха до конюшнята и натъпкаха слама около глезените си, да не би коварните снежинки да се промъкнат в ботушите им.
Мелсток бе енория с огромна площ и селцата, които я съставяха, се намираха на необикновено голямо разстояние едно от друго. По тази причина минаха часове, преди всички семейства да бъдат посетени, като на всяко се полагаше по само една песен. Долен Мелсток беше главното село, а на километър от него се намираха църквата, домът на пастора и няколко други къщи. Сега това място бе доста пусто, макар в миналото да е било най-населената част от енорията. На три километра североизточно се намираше селцето Горен Мелсток, където живееше каруцарят. Освен няколко самотни ферми и мандри, там имаше и две-три скупчвания на къщи.
Старият Уилям Дюи свиреше бас на виолончелото си, внукът му Дик бе първа цигулка, а Рубен и Майкъл Мейл бяха съответно виола и втора цигулка. Певците бяха четирима мъже и седем момчета, които имаха задачата да носят и обгрижват фенерите и да държат партитурите отворени за свирачите. Щом се заговореше за музика, старият Уилям винаги вземаше думата, без много да му мисли.
– Слушайте сега, съседи – рече той, докато всички се изнизваха един по един през вратата, а той я държеше отворена и се взираше критично в тях като овчар, броящ овцете си. – Искам двамата контратенори да си отварят добре ушите какво свири Майкъл, и да не се увличат по дискантото на Дик и неговата група, както стана миналата година. Много внимавайте, особено когато стигнем до „Станете и поздравете“. Били Чимлен, недей да се дереш така, както имаш навика да правиш. И последното се отнася за всички ви: не се блъскайте пред портите на хората, а влизайте тихо, за да ги стреснем с появата си все едно сме призраци.
– Първи е фермерът Ледлоу, нали?
– Да, първо отиваме при Ледлоу, а после ги почваме подред както обикновено.
– А ти, Вос – рече в заключение каруцарят, – ти остани тук и гледай къщата докъм два и половина. После сгрей метеглина и сайдера в грейката, ще я намериш захлупена върху казана, и я донеси с разядките при черковната порта, както си знаеш.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
