Как изглежда прототипа на иконичния вече Свят на Диска откриваме в изгубените разкази на Тери Пратчет - Кино, театър и книги - Peika.bg

Как изглежда прототипа на иконичния вече Свят на Диска?

Когато сър Тери Пратчет си отиде, стотици истории от Света на Диска останаха завинаги ненаписани, а милиони почитатели на творчеството на писателя вярваха, че никога вече няма да се докоснат до магията на перото му.  Всичко това се промени, когато цяла съкровищница от негови разкази не е открита от „гениални и упо­рити детектористи“.

На български език за пръв път се появява луксозното издание „Едно драсване на перото“ – сборник с 20 „изгубени“ разказa на вълшебника на словото сър Тери Пратчет и предговор от близкия му приятел Нийл Геймън („Американски богове“).

В тези забавни, лутащи се на границата между сатирата и научната фантастика текстове ще откриете първите стъпки на прохождащия в занаята журналист Пратчет, който умело експериментира с вече наложени литературни образи, за да създаде нещо уникално.

Запознайте се с Ог Изобретателя, който ще даде огън на пещерните хора, посетете (крайно злополучното) Министерство на неудобствата, разходете се из юрската епоха по следите на един изгубен вестник и се срещнете със смелия и немного умен варварски герой Крон, чието приключение започва в древния град Морпорк (който един ден ще се превърне в Анкх-Морпорк).

Писани години наред под псевдоним, всички разкази са създавани за Western Daily Press, докато авторът работи и в друг вестник –  Bath and West Evening Chronicle . През годините те изчезват от полезрението на изследователите на творчеството на Пратчет, докато двама души не се заемат със задачата да ги издирят и систематизират.

Удивително забавните истории носят магията, накарала милиони читатели да обикнат Света на Диска, и ви дават възможност да надникнете в света на младия писател, който тепърва ще се превърне в литературен феномен. И показват зараждащата се огромна творческа мощ, безграничното въображение и неподражаемото чувство за хумор на Тери Пратчет.

Из „Едно драсване на перото“ от Тери Пратчет

Приключението с ключовете

Далеч и отдавна, когато все още съществуваха дракони и единствената електронна игра беше черно-бял пинг- понг, един магьосник предпазливо влезе в задимен пъб в злия, древен, мъглив град Морпорк и се примъкна до бара.

Магьосниците обикновено не са добре дошли в пъбове­те. Имат склонност да отбелязват сто и деветдесет точки на дартс.

– Търся наемник – каза този на съдържателя.

– А? – каза съдържателят. – Такъв, който може да се из­прави пред немислими ужаси и да побеждава нечувани чу­довища, обичайните неща?

– Точно така, да – каза магьосникът.

– Момчето в ъгъла може да е твоят човек.

Магьосникът се огледа. На пейка до огъня седеше млад мъж с рамене на вол, честно лице и характерните непрак­тични кожени дрехи, без които не би позволил да бъде ви­дян нито един истински приключенец.

– Според теб е корав, а? – попита магьосникът.

– Ами току-що изяде петнайсет торби свински пръжки, една кофа пържени картофи с аромат на сирене и опушен дракон, десет мариновани яйца и един стар пай с месо, кой­то използвах като преспапие – каза съдържателят.

– И таз добра! – каза магьосникът. – Тогава просто ми дай една пинта евтина бира и малка лимонада с черешка в нея, моля.

– Няма да увъртам – каза той, като седна до едрия мъж. – Името ми е Гръбъл, по прякор Напълно ненадеждния, и търся герой.

Мъжът протегна ръка, голяма като връзка банани.

– Това съм аз – каза той. – Казвам се Крон.

Могъщите му вежди се свъсиха, а устните му се раздви­жиха беззвучно.

– Да, сигурен съм, че е така – каза той несигурно. – Да, Крон.

– Е, Крон, по една случайност аз открих местонахожде­нието на Петте ключа на Заг – кажи, какво мислиш за това?

Изражението на Крон не се промени.

– Предполагам, това е много хубаво за теб – каза той.

– Нененене – каза рязко Гръбъл. – Не трябва да кажеш това, ти трябва да кажеш: „Не и Петте ключа на Заг, чието приказно съкровище не е виждано от човешки взор от хиляда години, богове, колко прекрасно, позволи ми да ти помогна в търсенето, о, магьоснико, в замяна на не повече от двайсет процента от съкровището без разходите, кога започвам?“.

– Добре – каза Крон. – И без това нямах големи планове за днес.

– Ще се наложи да побързаме – каза Гръбъл. – Не би трябвало да е твърде сложно да открием първия. Пази го една стара вещица, която може да прави само хранителни заклинания – значи, хе-хе, би било сладка работа.

– Звучи доста добре – каза Крон. – Кога започвам...

– ГОНДРОПИСТРЕЛ! – извика магьосникът.

Крон изчезна така внезапно, че отекна малка гръмоте­вица.

– Не бива да го оставям да задава прекалено много въ­проси – каза си Гръбъл, докато сам забързано излизаше от пъба. – Той просто ще трябва да направи най-доброто, на което е способен, а аз ще направя най-доброто, на което аз съм способен, което вероятно ще означава да приложа изма­ма и да го лиша от неговия дял от съкровището, ако изобщо го открие. Не би трябвало да е твърде трудоемко – изглежда малко изостанал в умствено отношение.

– Чакай малко – каза Крон. – Има един-два въпроса, кои­то бих искал...

Беше сам насред една гора. И незабавно стана съвсем очевидно, че това беше една от онези гори, в които дори чу­довищата се разхождат по двойки, за по-сигурно: огромни, възлести и зловещи на вид дървета се извисяваха от всички страни.

Ако имаше карта на гората, щеше да е изцяло зелена, с една малка точка точно по средата и стрелка, като щеше да казва на Крон: Ти си тук. Но вероятно не за много дълго.

Той извади меча си и внимателно се огледа. Приблизи­телно в същия миг някой извика: „Залегни!“.

Значи, в подобна ситуация един обикновен човек би направил очевидното, т.е. да застане неподвижно с отворе­на уста и да зяпне глуповато. Крон обаче се хвърли по очи в мига, в който едно копие изсвистя над главата му и се заби в едно дърво, където завибрира като камертон. Нещо изкре­щя и изчезна сред храстите.

– Какво беше това? – каза Крон на глас.

– Е, зависи какво имаш предвид под „това“ – каза един глас до ухото му. Беше доста дървен, кух глас. Гласът продъл­жи: – Между другото, би ли извадил това копие от мен?

Крон погледна нагоре към един голям дъб. По-необи­чайното беше, че дъбът го погледна на свой ред.

– Ти си дърво? – каза Крон.

Дървото простена.

– Да – каза то. – Някои хора биха казали, че корените, клоните, общото покритие под форма на кора и разбира се, всички тези листа върху мен трябваше да са достатъчно очевидни признаци, но да, след като питаш, аз съм дърво. Гръбъл ли те изпрати?

– Откъде знаеш?

Дървото сви рамене, което беше доста впечатляваща гледка.

– Поредният идиот на лов за съкровища – каза то. – Ти си третият за тази седмица. Не работи, знаеш ли. Вещицата знае къде ги материализира той и просто чака в засада и ги пронизва с копие или нарежда върху тях някакво заклина­ние или каквото там прави.

– Дума не е обелвал по въпроса – каза Крон.

– Няма и защо да го прави – каза дървото. – Имам пред­вид, ако казваше: „Застани тук, очаква те сигурна смърт“, ня­маше да привлече много доброволци, нали?

Крон погледна копието.

– Досега оцелях – каза той. – Къде живее тази вещица?

– На около миля от тук – каза дървото. – Ще ти помогна да стигнеш до там, ако искаш.

– Разбира се – каза Крон.

Към него със скърцане се протегна един клон.

– Скачай – каза дървото.

Пътуването не беше гладко, но беше бързо. Дъбът бавно се завъртя и леко пусна Крон върху клона на един ясен наблизо, който го очакваше, за да го предаде на един услужлив бук. Земята се люлееше и помръдваше далеч под него.193

– Внимавай – каза един кестен, докато го подаваше на­пред. – Нали разбираш, вещицата има едно куче...

Вещицата несъмнено имаше едно куче.[1] То беше двугла­во и високо почти колкото Крон.

Той трябваше да направи нещо по въпроса, ако искаше да стигне до колибата на вещицата. Колибата не приличаше на нищо, което някога беше виждал. Няколко кости и раз­пръснати парчета броня по полянката подсказваха, че дру­ги хора също се бяха опитали. Кучето не изглеждаше много дружелюбно. Но изглеждаше гладно.

Крон, от един удобен храст, го наблюдава известно вре­ме, после погледна своето копие. Далеч не изглеждаше дос­татъчно, за да...

Хрумна му една идея.

Събраните дървета с ужас загледаха как Крон излезе от храста, скърши копието на коляното си и се изправи ухилен, с по половин копие в двете си ръце.

– Той тотално се е смахнал – измърмори един самодив­ски чемшир.

– Дръж, момче! – извика Крон.

Двуглавото куче не беше свикнало с подобни неща. То се понесе в тежък тръс през полянката, а двете глави ужасява­що се поклащаха и се надпреварваха коя ще го захапе първа.

А после Крон захвърли копието си.

– Побърканяк – каза едно буково дърво. – Обречен, при това.

Двуглавото куче гръмовно се устреми към Крон. В този момент той хвърли двете половини на копието си в проти­воположни посоки и извика:

– Дръж!

Последва един протяжен миг, в който кучето застина не­подвижно, а главите му се опитваха да повлекат тялото след всяко от двете парчета копие. После главите се отметнаха назад, удариха се една в друга и кучето се стовари на земя­та – в несвяст.

Крон хукна към къщата на вещицата и се хвърли срещу стената. Която беше направена от джинджифилово тесто.

Цялата къщичка беше направена от джинджифилово тесто. Тук-там, разбира се, на строителя се беше наложило да използва други неща – коминът например беше израбо­тен от асорти пръчици лакриц, а праговете – от шоколад, но като цяло определено беше джиндижфилова.

На вратата имаше чукало от захарен памук, а дръжката беше лепкава на пипане. Карамел, осъзна Крон. Не можеше да я пусне. А вратата се отваряше.

– Винаги се хващат на номера с карамелената дръжка на вратата! – изкиска се вещицата, като избута Крон в кухнята си. – Този противен дърт магьосник никога не се предава!

Ръцете на Крон бяха приковани към двете страни на тя­лото му от една много голяма поничка.

Кухнята беше просторна и миришеше на сладко, както може би следва да се очаква от една къща, собственост на вещица, способна да прави единствено заклинания с високо съдържание на въглехидрати. До една от стените бяха под­редени няколко клетки и Крон беше набутан в една от тях.

– Казват, че трябва да вървя в крак с времето – измърмо­ри вещицата. – Казват, че трябва да оправя това място, да се отърва от всички сладки неща, да направя всичко отново от черен хляб и кисело мляко – сякаш някой някога е чувал за колиба от пълноценна храна.

– Да, смехотворно – съгласи се Крон.

– Не знам, разваляш зъбите на хората, крадеш им децата, правиш ги целите на петна, а след това изведнъж те се обръ­щат срещу теб без никаква причина – каза вещицата. – Във всеки случай, ти си голямо момче. Две седмици ще те похап­вам, спор няма, след като те угоя мъничко.

– Ти ядеш хора? – каза Крон.

– Така повелява традицията – каза вещицата. – Част от длъжностната характеристика.

Тя закуцука и излезе от стаята, при което Крон имаше възможност да се огледа. Над голямата фурна – преглът – висеше ключ. Ключът на Заг? В съседната клетка имаше и един много малък и грозен трол.

– Здрасти, човече – каза тролът уморено.

– Отдавна ли си тук? – каза Крон.

– Цяла вечност, човече – каза тролът. – Изглежда, не на­пълнявам. Ако ме хранеше с прилични охлюви или краста­ви жаби, всичко щеше да е наред, но аз не мога да понасям всички тези сладки неща. Още утре щях да прегриза решет­ките и да се измъкна от тук, стига вкусът на лакриц да ми понасяше на стомаха.

Крон погледна решетките на клетката. Бяха дебели и черни, както вече знаеше. Но също така бяха лепкави. Той стегна всичките си мускули, все едно бяха направени от лас­тик, освободи се от поничката и се нахвърли със зъби възъби върху решетките от лакриц. Тролът го наблюдаваше с интерес.

Докато вещицата се върна, Крон вече беше изял три ре­шетки и му беше призляло. Тя нададе писък, но дори след като размаха ръка и материализира огромен облак от марш­мелоу над главата му, той се измъкна и се озова на свобода.

– Хей, човече – каза тролът. – Не ме забравяй; това място не се отразява никак добре на тена ми!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!