Писателката, чийто дебютен роман „Миниатюристът“ надмина по продажби Дж. К. Роулинг, завладя класациите с нова история за трагична любов и стари тайни.
Феноменът„Миниатюристът“от Джеси Бъртън предизвика истинска битка сред издателите, желаещи да го публикуват, а правата му бяха продадени срещу 6-цифрена сума. Екранизацията му в лимитирания сериал пък откри за широката публика таланта на великолепната Аня Тейлър-Джой, превъплътила се по-късно в друга героиня, вдъхновена от роман – „Дамски гамбит“.
Сега на пазара се появява впечатляващият роман „Домът на съдбата“– своеобразно продължение набестселъра „Миниатюристът“, което може да се чете и самостоятелно. Пригответе се за завладяващ исторически роман, който разкрива мрачните тайни на порядките в Амстердам от XVIII век.
На осемнайсет Теа Брант вече е твърде голяма да празнува рождения си ден. Все пак Ребека Босман, на която Теа ужасно много иска да прилича, навършва трийсет през декемврии дори не го споменава: ето това се нарича изисканост.
А Теа е готова да впрегне всичките си сили, за да бъде достатъчно изискана, че да спрат да я приемат като дете и най-после да научи нещо за майката, която не познава. Дори и това да означава да влезе в пряк сблъсък с упорития си и властен баща Ото и настъпателната си леля Нела.
Но годината е 1705-а и златните дни на Амстердам отдавна са отминали. Поредица от лоши инвестиции и войни са довели до постепенното западане на някога великия град и облаците над него тепърва се събират. А семейство Брант е принудено да търси всякакви начини да оцелее – от продаване на мебелите си до… откриването на подходящ съпруг за Теа, с което да се решат всички проблеми.
Ето защо, когато семейството получава покана за бала на семейство Сарагон, едно от най-значимите социални събития в града, се оказва изключително важно Теа да е там и да направи добро впечатление в обществото.
Това, което обаче Нела и Ото не са планирали, е, че младата жена вече е намерила любовта на живота си на може би най-неподходящото място. A когато някой започва да изпраща на Теа мистериозни миниатюрни фигурки, най-зловещите тайни, които семейство Брант пази от години дълбоко скрити под дебел плащ благоприличие, са заплашени да излязат наяве...
Със своя характерен и издържан стил Джеси Бъртън за пореден път създава атмосферична и завладяваща история, населена с мистерии, предателства и мечти. История за любов, семейство, дълг и свобода, за една жена, която, въпреки епохата, в която живее, е решена сама да определя съдбата си.
„Домът на съдбата“преплита мистерия, романтика, революция и изкуство в истински шедьовър, издържан отново в духа на сензацията „Миниатюристът“.
„Повече от достойно продължение на „Миниатюристът“.
Елегантно, атмосферично и завладяващо.“
Мариан Кийс
„В „Домът на съдбата“ Бъртън е постигнала нещо много рядко срещано – да напише продължение на успешен дебют, което да го превъзхожда както по стил, така и по същност.“
The Guardian
Из „„Домът на съдбата“ от Джеси Бъртън
III
Погледът на Теа беше прикован към сцената, която се разгръщаше на светлината от свещи. „Тит“ – така се наричаше творбата на холандски, по пиеса на Уилям Шекспир, а Ребека беше в ролята на Лавиния. Публиката не видя как братята Деметрий и Хирон изнасилват Лавиния, но видя как след това ръцете и езикът ѝ бяха отрязани. Как Тит, игран от някакъв широкоплещест актьор, направи прием, на който угощаваше хора със собствените им деца.[1] Всичко това беше ужасно за гледане и публиката пъшкаше и въздишаше. Когато езикът на Лавиния беше отрязан, от устата ѝ бликна струя – като червена панделка, а по-късно, когато героите започнаха да пируват, ядейки човешко месо, като вдигаха нависоко кървящите органи, преди да ги погълнат, Корнелия сведе глава и промълви:
– Вече не издържам. Мисля, че ще повърна.
– Това не е истинско – прошепна Теа, но езикът ѝ се изви назад, за да провери дали е здраво закрепен към основата си. Защото въпреки това, което казваше на Корнелия, тя самата имаше усещането, че е истинско, че всичко това е истинско. Дори по-истинско от самия живот. Ребека Босман беше най-добрата актриса в целите Обединени провинции[2], а и отвъд границите им. Никой, дори бегло, не се доближаваше до таланта ѝ. Тя правеше да изглежда така, сякаш всичко, което се случваше там, далеч от публиката, е истинският свят, а това тук долу, сред потните тела и веещите ветрила, е просто антракт, прекъсване, тъжна пауза от пъстротата и страстта. Някои хора идваха в „Шоубург“, за да се изгубят за няколко часа, но Теа идваше, за да открие сама себе си, за да изгради душата си с думи и светлина. Вече за четвърти път гледаше как Ребека губи езика си и винаги, когато това се случваше, Теа се изненадваше, сякаш го гледа за първи път.
Сълзи изпълниха очите на Теа, когато Лавиния – изпълнена с желание за справедливост и мъст – разказа за нещастието си, без да използва думи. Теа чувстваше, че е вътре в Ребека, че Ребека е вътре в нея. Чувстваше се по-храбра, пренесена в един по-истински свят, където една жена отказваше да се примири с оковите на мълчанието. Когато пиесата свърши и актьорите се поклониха, зрителите започнаха да се стичат към изхода под трите арки на „Шоубург“ към притъмнялата от настъпващата вечер улица Кейзерсхрахт. Корнелия стана, бузите ѝ бяха пребледнели, но Теа я побутна да седне обратно.
– Изчакай малко, моля те – каза тя. Мислите ѝ бяха с Валтер, как да успее да се види с него зад кулисите. – Искам да остана още малко с вкуса на представлението.
– А аз не – каза Корнелия. – Какъв кошмар. От началото до края. – Но тъй като беше рожденият ден на любимото ѝ дете, тя послушно седна обратно. – Не можеше ли просто да бъде комедия?
– Не, защото светът е много жесток.
Корнелия врътна възмутено очи:
– Не е нужно да прекарам два часа в театъра, че да го разбера.
– Но това не те ли кара да се чувстваш жива?
Тръпки побиха Корнелия, остатъчният привкус на кръв и скръб, на насилие сякаш се беше запечатал на лицето ѝ.
– Кара ме единствено да мисля за смъртта. Моля те, Чайниче, да си тръгваме вече.
Теа пое дълбоко въздух:
– А мен ме накара да си мисля за майка ми.
Корнелия изтръпна: тя не виждаше никаква връзка, но Теа стоеше в очакване. Корнелия беше единствената през всичките тези години, която от време на време пускаше по нещо пикантно за Марин и брат ѝ. Благодарение на Корнелия Теа знаеше как майка ѝ е карала цялото семейство да яде херинга дори когато са можели да си позволят месо. Как под полата ѝ се е криела подплата от най-изящна самурена кожа. Колко добре се е справяла с числата. Въпреки че тези щрихи бяха забавни, те не изграждаха цялостен портрет.
Защо ви е карала да ядете херинга? Защо е държала в тайна мекостта и изяществото на полата си?
Когато Теа попиташе Корнелия, тя рязко млъкваше, сякаш простите факти бяха повече от достатъчни, сякаш нямаше право да дава допълнителна информация. И все пак Теа често усещаше у Корнелия желание да каже още, да говори за мъртвата си господарка, дори да клюкарства за нея, но като че ли нещо не ѝ позволяваше да го направи.
– Корнелия, вече съм жена – каза Теа, сякаш говореше на малоумен.
Корнелия повдигна вежди.
– Защо не мога да зная каква е била? Татко не ми казва нищо. Как са се разбирали, какви са били заедно?
Корнелия изглеждаше изумена:
– Теа, на обществено място сме.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
