Мечтата за модния подиум се оказва ужасяваща реалност в „Когато тя си отиде“ от Алекс Дал.
Привидно бляскавият свят на висшата мода разкрива най-мрачните си тайни в многопластовия скандинавски трилър„Когато тя си отиде“ на американско-норвежката авторка Алекс Дал.
Смущаващ, смел и непредсказуем, бестселъровият роман на Алекс Дал прескача от мрачна Норвегия към центъра на модата – Италия – и преплита историите на три жени, които се оказват неразривно свързани от едно разследване.
Лив обича сина си Адриан повече от всичко. Ето защо тя се е покрила в тихо норвежко градче и успешно поддържа фасадата на поредната уморена самотна майка, която просто се опитва да свърже двата края. Тя никога не е разказвала на сина си за тайните от миналото, нито пък за живота, който е живяла преди той да се роди. Защото Лив би направила всичко, за да го предпази.
Животът на Анастасия се преобръща, когато тя се премества от дълбоката руска провинция в бляскавия Милано, за да преследва мечтата си да стане супермодел. Но пред нея се разгръща и тъмната страна на модния бизнес: убийственото напрежение по време на ревютата, афтърпартитата с огромно количество алкохол и наркотици, италианските дворци, собственост на влиятелни мъже. Анастасия сама не разбира кога се оказва окована в златната клетка на магнетичен богаташ.
Селма е упорита разследваща журналистка в Осло. Тя написва важна статия, посветена на изпълнения с тайни свят на международната модна индустрия, но някой отвисоко пречи тя да бъде публикуване. Но тя няма да се откаже пред нищо.
И точно тогава от едно норвежко градче една жена и синът ѝ изчезват – и това престъпление ще събере трите линии в един трескав разказ за красотата, която не може да спаси нито света, нито една-единствена душа…
Вдъхновена от собствения си опит в модния свят, Алекс Дал изплита сложен, мрачен и провокиращ мисълта разказ, който не се страхува да повдига ужасяващи теми като трафика на хора, злоупотребата с наркотици и унизителното отношение, което много модели трябва да понесат в замяна на успеха.
„Когато тя си отиде“ е блестящ скандинавски трилър, който отправя страховитото предупреждение, че грижливо поддържаните маски в социалните медии понякога са само прикритие за мастиленочерното сърце на злото.
Из „Когато тя си отиде“ от Алекс Дал
Анастасия
Тя настройва алармата на часовника си за 5:30 всяка сутрин. Навик, създаден от баба ѝ, на която вероятно ѝ се искаше да бе научила единственото си дете на същата дисциплина. Анастасия бързо натиска бутона за изключване на алармата, за да не събуди останалите. Стените са тънки, а малката ѝ спалня без прозорци е сгушена между голямата, споделяна от Ксения и Наталия, и някогашната трапезария, където сега спеше Мики. Измъква се от леглото и тихо отива в кухнята, за да си приготви силно чисто кафе. Изпива го до прозореца, загледана в студената лунна светлина, проблясваща в локвите по улицата отпред. Премисля задачите за деня. Шест прослушвания преди обяд и пет след това. Отстъпва крачка назад от прозореца и се оглежда в отражението си в стъклото. Големи очи, разчорлена коса, събрана отгоре на главата ѝ, хлътнали страни под скулите, дълга и тънка като стъбълце шия. След два месеца тук все още всичко ѝ е чуждо. Езикът, сградите, хората, всичко е красота, но местните хора сякаш не я забелязват. За тях е нещо естествено, даденост, винаги я е имало и винаги ще я има. Езикът, разбира се, дължи красотата си на наслагването на гласни, допринасящо за очарователната му мелодика, толкова различна от нейния твърд, отривист майчин език. Сградите също са толкова различни от дълбоката провинциална среда от детството на Анастасия и всеки ден усеща истинска тръпка в стомаха си, когато излиза от апартамента им на последния пети етаж и плъзга ръка надолу по дъбовия парапет на стълбището, векове наред излъскван от нечии длани, преди да излезе на Виа Мелзо.
Меланхолична тишина се е настанила над Милано в ранната утрин въпреки суматохата, трафика и потока от хора и Анастасия с удоволствие изминава пеша разстоянието от „Порта Венеция“, през квартала на модата и центъра, до агенцията на Виа Савона. Ако вали, се качва на метрото, но в това време на годината се случва рядко и Анастасия обича да върви, вдигнала лице към слънцето.
Днес се облича бавно – нахлузва чифт дънки с висока талия, които подчертават тънкия ѝ кръст, и бяла, прилепнала по тялото тениска – комбинация, каквато облича повечето дни.
Остави ги да виждат теб, не дрехите ти, съветваше я Грациела.
Тя сресва косата си бавно и старателно, разплита възлите, заплели се през нощта на тила ѝ, докато гъстата ѝ златноруса грива става гладка и лъскава, преди да я върже на конска опашка. Едно от първите неща, които Грациела ѝ каза още в началото, беше:
Това лице ще преобърне живота ти. Вдигай си косата, за да го виждат...
Точно преди седем излиза от сградата с характерната ѝ за началото на века орнаментна фасада и отрупани с цветя балкончета, в която най-горе, в някогашните помещения за прислугата, се намира малкото пренаселено жилище на Анастасия. Усмихва се на мъжа от кафенето на ъгъла на Виа Ламбро. Както всяка сутрин, той е зает с подреждането на металните столове и маси на тротоара и артистично докосва въображаемата си шапка за поздрав: Бонджорно, руска красавице...
Тя върви бързо, подминава вестникарските колички и кучетата, изведени на сутрешна разходка, миланските дами, скрили сънените си очи зад огромни черни слънчеви очила. Заобикаля деца, които ги водят към детските градини по оживени улици, продължава по обичайния си, любим маршрут надолу по Корсо Венеция, после през Корсо Джакомо Матеоти и оттам по Виа Монтелеоне. Пъпът на Милано, както казва Грациела. За Анастасия, която е тръгнала през града към агенцията, това е известно отклонение, но тя го прави всеки път, когато времето ѝ позволява, за да си напомня къде се намира и къде иска да стигне. Минава покрай „Булгари“, „Луи Вюитон“, „Долче и Габана“, „Прада“, „Салваторе Ферагамо“ и накрая се спира пред „Гучи“. На витрината е изложена манекенка с нагайка в ръка, чийто връх докосва бузата на манекен, поставен легнал на земята с лице, притиснато в гъстата изкуствена трева. Остър ток на дамска обувка го приковава към земята, а дамска чанта с бамбукова дръжка се поклаща над главата му. На стената зад тях виси огромен постер на супермодела Мариана Толедо, прегърнала в обятията си същата чанта като новородено. Анастасия разглежда внимателно странната сцена, после погледът ѝ се спира върху нейното отражение в стъклото.
Опитва се да си представи собственото си лице на мястото на Мариана Толедо на билбордовете из Милано и други градове, в които мечтае да отиде: Париж, Лондон, Ню Йорк. Анастасия Никитина – най-новото лице на „Гучи“. Абсурдна мечта само допреди месеци и все пак предишния ден обаждането дойде.
– Пиетро и Луиджи от „Гучи“ нямат търпение да се срещнат с теб утре – каза Грациела с треперещ от вълнение дрезгав глас.
Анастасия въздъхва дълбоко и продължава бавно по Виа Монтелеоне, но сега атмосферата на изискания италиански район за миг отстъпва в мислите ѝ място на огряната от слънцето горска пътека, на която преди месеци за пръв път срещна Грациела Марко. Жената се бе отделила от голяма група туристи – мъже и жени от цял свят, които бърбореха в какофония от всевъзможни езици, снимаха златните куполи на манастирския комплекс и цветята, оставени в памет на мъчениците. Анастасия внезапно усети, че я наблюдават, и се зае старателно да движи метлата си по стъпалата на една от по-малките сгради. Когато се обърна, се озова лице в лице с жената, отделила се от групата, която я оглеждаше с отворена уста, сякаш внезапно е видяла митично създание насред гората. Деликатна ръка с маслиненокафяв загар и със златни пръстени на всеки пръст стискаше фотоапарат, провесен на врата ѝ. Струйка пот се стичаше по слепоочието на жената и капна на блузата ѝ в цвят горчица.
Тя каза нещо, което Анастасия не можа да разбере. Жената изкачи няколко стъпала до нея и леко се разсмя. Анастасия, смутена от странното ѝ поведение, потърси с поглед зад нея баба си, която за последно бе видяла да работи в цветните лехи до статуите, но вече нямаше и следа от нея.
Красива, каза жената, а Анастасия знаеше тази дума. Толкова сте красива. Тя посочи към апарата на врата си и преди Анастасия да се усети какво има предвид, го вдигна към едното си око и направи серия от снимки.
Два дни по-късно Анастасия и баба ѝ се качиха на автобуса до центъра на града. Анастасия се почувства зашем тена, почти парализирана от големия град; макар че живееха само на няколко километра извън него, животът им се въртеше главно около дачата и просторните, изискващи постоянни грижи градини, гората и ритъма на сезоните, а работата им беше да поддържат манастирската обител. Анастасия не помнеше кога за последно бе ходила в центъра на Екатеринбург. Имаше само няколко болезнени далечни спомена от изключително бедна част на града, когато все още живееше с майка си преди смъртта ѝ и преди баба ѝ да бе дошла да я спасява, като я отгледа в дивата природа на Красоцки Мага – в своята уютна, малка дача и градината си с полски цветя.
Двете с Вера вървяха от автобусната спирка на улица „Борис Елцин“ към хотела – безумна, остъклена сграда на левия бряг на река Исет. Беше юни и реката течеше бавно, блестяща през града като изискано колие. Въздухът беше горещ и влажен въпреки ранния час на деня. Анастасия и Вера влязоха във фоайето на „Хаят Риджънси Екселсиор“, където под странна, модерна аранжировка от огромни крушки, подредени във формата на класически полилей, ги очакваше туристката от Ганина Яма, придружена от мършав млад мъж и друга жена. Тя заговори и мъжът, който започна да превежда на руски, се представи като Юри. Той обясни, че жената се казва Силвия Небио и е известен моден фотограф. Другата беше представена като Грациела Марко от модна агенция „Джио“ в Милано.
– Вие сте направо изключителна. Специална. Една на милион – Юри преведе думите на Силвия, а Грациела сериозно кимаше. – Трябва да дойдете в Милано. – Анастасия едва беше чувала за Милано и не знаеше къде на картата се намира Италия. Беше напуснала училище на четиринайсет и оттогава само се грижеше за градината в Ганина Яма с Вера.
След по-малко от месец Анастасия тръгна към Милано. И чак когато за първи път в живота си се качи на самолет, взе да си дава сметка какво оставя зад гърба си. Седмиците между тази първа среща със Силвия и Грациела и момента, в който седна, закопча колана на тясната седалка и наблюдава как Екатеринбург се смалява в далечината и се скрива сред гъстите гори, бяха отлетели като миг. Беше ходила в града още два пъти – веднъж, за да бъде снимана от друг фотограф, този път руснак, който не каза нито дума, а само ѝ даваше инструкции да се обръща насам-натам с леко помахване на ръката; втори път, за да получи необходимите документи за италианската си виза, както и паспорт. Анастасия никога не беше напускала Екатеринбургска област – своето рождено място. Никога не бе имала банкова сметка, нито паспорт, нито мобилен телефон. Сега ѝ дадоха всичко това. Беше ги оставила на дървения скрин в спалнята си и всеки път, когато ги погледнеше, я обземаше тревога. Имаше чувството, че предсказуемото бъдеще, което си представяше, беше изтрито с един замах и заменено с черна бездна, в която се готвеше да скочи.
Вечер с Вера сядаха отвън на разнебитената веранда с изглед към ширналото се пред тях море от цветя и пищна зеленина, облени от меките златисти лъчи на слънцето, снишаващо се зад тъмните силуети на боровете в далечината. Чоплеха фъстъци и слънчогледови семки и току прогонваха нападателните комари, които се носеха на облаци откъм едва помръдващата вода на потоците от двете страни на градината им. Анастасия седеше там, връхлитана от вълни паника при мисълта, че скоро щеше да е далеч от всичко това и Вера щеше да остане там сама да се грижи за земята, както винаги, докато тя е на другия край на света, в голям град, където не познаваше никого, където нямаше да разбира нито дума, съвсем сама за пръв път през двайсет и две годишния си живот. Щом Вера усетеше страховете ѝ, вплиташе пръстите на ръката си в нейните, меки и топли. Тогава Анастасия притваряше очи и се потапяше в ароматите на детството си от градината на Красоцки Мага: ревен, лилиум, домати, сибирска орхидея, руска салвия, руски великденски лилиум, хризантеми, камбанки, лалета...
Потънала в мисли за дома, Анастасия върви през града, не забелязва околността, движи се машинално, докато се озовава пред модерната сграда на модна агенция „Джио“, чийто праг прекрачва всяка сутрин. Остава за още един кратък миг потънала в спомените си и в съзнанието ѝ изплува образът на Вера. Ако баба ѝ можеше да я види сега, застанала пред една от най-големите световни агенции за модели, където я очакваше екип от опитни професионалисти от „Гучи“, на състареното ѝ, благо лице щеше да грейне широка усмивка, тя щеше да се пресегне и да приглади непокорните кичури коса на слепоочията на Анастасия, както правеше винаги.
Красивая Анушка, щеше да каже тя. За момент Анастасия вдига лице нагоре към яркото сутрешно слънце и притваря очи. После влиза в сградата.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
