Помпей преди избухването на Везувий оживява в „Леговище на вълчици“ от Елоди Харпър - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Помпей преди избухването на Везувий оживява в „Леговище на вълчици“ от Елоди Харпър
Автор: Peika.bg
Помпей преди избухването на Везувий оживява в „Леговище на вълчици“ от Елоди Харпър

Историята на „вълчиците“ от прословутите бордеи на Помпей изгрява с нов глас като хроника на смелостта.

В духа на набралите популярност модерни преразкази на древногръцката митология като въздействащите романи „Цирцея“, „Хиляда кораба“, „Итака“ и „Безмълвието на момичетата“, които завладяха милиони читатели по света и у нас, на български език излиза хитовият исторически роман „Леговище на вълчици“ от Елоди Харпър. 

Този път историята се измества по-далеч от Елада и ни запраща в Древен Рим – и то не къде да е, а из античните улици на Древен Помпей във времето преди избухването на вулкана Везувий. 

Историята на неговите прословути бордеи оживява с нов, силен и различен глас – през очите на забравените жени, на отритваните и пренебрегвани персонажи от историята. А техният разказ е изпълнен с не по-малко смелост и геройство, колкото и историите за най-кървавите битки. Чуйте го… 

Помпей, 74 година сл.Хр.

Да бъдеш вълчица в Древен Рим е жестока съдба и Амара знае това по-добре от всекиго. Някога е била обичана дъщеря, но след смъртта на баща си и мизерията, в която семейството ѝ изпада, Амара е продадена в робство от собствената си майка. А единственото място, което може да нарече свой дом, се оказва един от бордеите на Помпей с печална слава – собственост на жесток и безмилостен господар. 

Смела и находчива, с остър ум и буен характер, младата жена е принудена да потисне мечтите си и да крие талантите си. Всички освен най-ценния – да събужда желание у мъжете. 

А те винаги са там – богаташи или политици, знатни мъже на пировете, на които ѝ е платено да присъства, или пък случайни клиенти, пожелали плътта ѝ. Едно ги обединява – нито един от тях не гледа на нея като човешко същество. 

Амара знае, че живее с време назаем, докато красотата ѝ избледнее. Но духът ѝ съвсем не е сломен. Тя и другите вълчици от бърлогата са готови на всичко, за да получат свободата си. А тя – както всичко в Помпей – си има своята цена. 

​​В свят, управляван от безскрупулни мъже, е време вълчиците да нададат своя вой и да се освободят. Дали обаче богинята на съдбата Фортуна ще застане на тяхна страна?

Богата на исторически детайли и автентична атмосфера, „Леговище на вълчици“на Елоди Харпър е завладяваща история за смелост и приятелство в реалност, в която да бъдеш жена изглежда като едно от най-жестоките наказания на боговете. 

Едновременно сърцераздирателен, но и вдъхновяващ, това не е разказ за потисничеството, а точно обратното – хроника на триумфа на духа и оцеляването при най-ужасяващите обстоятелства. 

Из „Леговище на вълчици“ от Елоди Харпър

6.

Помпей преди избухването на Везувий оживява в „Леговище на вълчици“ от Елоди Харпър

Ако искаш добро съвкупление, търси Атиче – ще ти струва 16 аса.

Надпис в близост до Морската порта на Помпей

Зимното небе е ясно, слънцето грее високо и макар топлината на ослепителната му светлина да е оскъдна, яркостта ѝ носи радост. Амара се наслаждава на чувството да бъде чиста и дори се радва донякъде и на усилията на Фабия, която ѝ прави фризура. Пръстите на възрастната жена са сръчни и нежни. В друг живот тя би била отлична прислужница на някоя богата дама. Амара се опитва да забрави болката от тази сутрин. Както синините – казва си тя, – унижението също ще избледнее.

Обсъждат къде да отидат да половуват и накрая се спират на пристанището. Там винаги има клиентела, а разходката в слънчевия ден ще е приятна. Креса предлага да остане.

– Фабия ще ми прави компания – прекъсва тя благодарностите на останалите. – Ще можем да си починем малко и ще си прекараме чудесно.

Фабия изглежда щастлива от чутото. Старицата е толкова прегладняла за внимание, колкото и за храна. Амара знае, че Креса я очаква тягостен следобед, докато, седнала в тъмното, слуша безкрайни разкази за окаяното детство на Парис.

– Креса е толкова мила – казва Амара, докато вървят надолу по улицата. – Родена е да бъде майка.

– Никога не ѝ го казвай! – поглежда я ужасена Беронис.

– Защо?

– Креса е майка – отвръща Виктория и бързо ги повежда надалеч от бордея. – Имаше малко момченце. Феликс го продаде миналата година, когато беше на три. – Амара и Дидо ахват, а Виктория кимва с мрачно изражение на лицето. – Всички бяхме изумени, че ѝ позволи да го задържи толкова дълго. Щеше да е по-милостиво, ако го беше отделил от нея, докато още бе пеленаче. Преди да има време да се привърже.

– Но това е ужасно – възкликва Дидо. – Горкичката Креса.

– Казваше се Космий – продължава Виктория. – Много сладко детенце. Фабия се грижеше за него, докато работехме. Креса го обожаваше. Не вярвах, че ще го преживее, когато Трасо ѝ взе момченцето. Феликс трябваше да я заключи в една от стаите горе, защото не спираше да крещи. Стоя там с дни. След като слезе, повече не каза и дума за Космий.

– Не мисля, че би понесла да говори за него – казва Беронис. Амара си спомня как Креса я бе спасила от играча на зарове, за добротата и безкрайното ѝ търпение към Фабия. Удивява се, че у приятелката ѝ е станало някакво състрадание след загубата на детето ѝ.

– Но тя е винаги толкова мила – възкликва Амара. – Никога не бих предположила каква мъка е преживяла. Нямах никаква представа.

Беронис и Виктория си разменят погледи.

– Мисля, че е открила начин да я удави – казва Виктория. – Сигурно си я виждала как пие.

– Не мога да я виня – бързо добавя Беронис. – Пък и тя не пие чак толкова много. Изобщо не.

– Точно затова след края на нощта винаги използвам билките си – заявява Виктория. – Убиват всичко вътре, преди да се е захванало.

Вече са при Виа Венерия и поемат по широкия тротоар, хванати по двойки. Виктория и Амара отпред, Беронис и Дидо зад тях. Виктория сменя темата за Креса, сякаш няма търпение да остави тъгата на приятелката им зад гърба си. Сочи дрехите на богатите дами, които минават покрай тях, възхищава се на стиловете, които ѝ харесват, и се надсмива над онези, които не ѝ допадат. Разстоянието до пристанището е кратко, но пътищата са толкова натоварени, че им отнема известно време, за да стигнат дотам. Колкото по-близо са до морето, толкова посвеж става въздухът. Амара почти усеща соления му вкус.

Спират, за да си купят единственото ядене, което им се полага на ден, от маса покрай пътя извън града. Избора прави Виктория, която взима хляб, маслини и аншоа – сухите рибки, накиснати в саламура . Вървят още малко надолу по хълма и достигат до водата. Тук е дори още по-оживено – търговци разтоварват стока, моряци се надвикват, местят се сандъци, а вълните се разбиват с плясък по каменния кей. Малко по-настрани от пренаселените докове има извита в полукръг колонада. От върха ѝ статуи на богове гледат надолу към акостиращите кораби, докато във водата, в самия център на пристанището, се извисява гигантска мраморна колона. Голата Венера Помпейска е кацнала отгоре ѝ. Покровителката на града се е вторачила някъде отвъд необятната синева.

Вълчиците си намират слънчево местенце на колонадата, където да седнат, и провесват крака от едната ѝ страна. Бързо изяждат храната си, преди чайките да са започнали да кръжат над тях. Виктория наблюдава как група роби гребци слизат на кейовете за кратък отдих. Стоят прегърбени и примигват срещу ярката светлина.

– Какъв окаян живот е това – казва тя. Протяга гръб и опира длани на топлия камък зад себе си, излага лицето си на слънцето. – Има ли в Помпей по-големи щастливки от нас в момента? Имаме цялото това време да му се наслаждаваме, без тежки товари, които да мъкнем на гръб. – Тя размахва крака. – Аз дори не би трябвало да съм жива. Знаете ли, че съм била бебе, изхвърлено на боклука? Оставили са ме да умра сред лайна и рибешки черва. Но ето ме тук. Ето ни всички нас тук.

– Ето ни тук – повтаря Амара. – Четири безпарични робини, които смучат всеки идиот срещу хляб и маслини. Какъв живот само. Виктория се разсмива.

– Толкова си жлъчна! Не може все още да си ядосана на Феликс – укорява я тя. – Онова беше толкова отдавна.

– Не е само Феликс – отвръща Амара, докато наблюдава как един по-голям търговски кораб навлиза в пристанището. Мисли за собственото си пътуване от Гърция. Натъпкана заедно с останалите роби на палубата, в студените нощи под звездите. Вонята на повръщано, плачът, ужасът от онова, което ги очаква, ако преживеят пътуването. – Ти си започнала живота си на бунището, но аз си имах дом. Бях дъщеря на лекар. Имах свой живот.

На никого в Помпей не е разказвала за миналото си освен на Дидо.

– Баща ти е бил лекар? – изненадва се Беронис. – Но какво правиш в бордея?

Дъщеря на лекар. Ролята, която бе изпълнявала през първата половина от живота си. Топлият пашкул на родителската любов я бе предпазвал от външния свят.

– Той умря – отронва Амара. Знае, че ако млъкне сега, останалите ще уважат желанието ѝ, но вече е отворила вратата към миналото и не иска да я затваря. – С помощта на семейството майка ми се бори сама в продължение на няколко години. После братовчед ѝ, който бе най-големият ни покровител, също почина. Продадохме всичко, което притежавахме.

Спомня си за дома им, оголен от всичките им обичани вещи. Ценната стъклена статуетка на Атина си замина първа. Накрая им беше останала само една чиния, нямаха дори легла, на които да спят.

– Беше твърде късно да ме омъжат. Зестра и без това нямах, а по онова време вече живеехме в крайна бедност. – Амара не е имала намерение да си припомня края на историята, но вече ѝ е невъзможно да спре да говори. Всички я гледат в очакване да довърши. – Затова тя ме продаде.

Дидо е разстроена. Амара вече знае, че на нея ѝ е трудно да си представи подобно нещо, но за Беронис и Виктория, които са били родени в робство, това не е толкова шокиращо.

– На кого те продаде? – пита я Виктория.

– На един местен човек на име Хремет. Един от бившите пациенти на татко. Майка ми смяташе, че той ще се отнася с повече уважение, понеже е познавал баща ми. Хремет ѝ обеща, че ще бъда домашна робиня и някой ден ще мога да откупя свободата си. – Дори тогава, като момиче без никакъв опит с мъжете, Амара беше заподозряла, че всичко това е една лъжа. Бе виждала лукавите погледи, които Хремет ѝ хвърляше още като дете, докато лееше комплименти пред баща ѝ каква хубавица е дъщеря му. Погледът му я караше да се чувства неудобство, макар и да не можеше да назове причината. – Майка ми помоли Хремет да купи и нея. Но той отказа.

Амара не може повече да понася спомена за майка си.

– Ето защо не е само Феликс – казва им. – Той не е единственият мъж, когото мразя.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин