„Зазидани“ от Петър Маринков – магически реализъм в сърцето на едно българско село.
В традициите на най-добрите родни исторически романи и майсторите на магическия реализъм журналистът и драматург рисува пленителен портрет на българската орисия от XX век.
Истински магически реализъм, втъкан в плътта на исторически роман, е създал българският писател, драматург и журналист Петър Маринков.
Сред рафтовете на книжарниците вече грее и елегантното издание на „Зазидани“– пищен и мъдър роман, вдъхновен от родовата история на автора, който „се родее с онова магическо разказване, което в средата на миналия век тръгна от Латинска Америка и продължава да шества и да вълнува света“, казва редакторката Веселина Седларска. А в неговия център се оказват едно захвърлено някъде из българския Северозапад село и неговите чудати обитатели.
Там новият век е дошъл, минала е първата голяма война, селото строи новия си живот, а съдбите на три поколения се разплитат сред предсказания на един двуглав козел, баячки, лечителки, скрито съкровище, случки, които приличат на сън, и сънища, които са по-истински от живота. Строежът на железницата напук на всякакви природни дадености; неколкократната промяна на режима и трагикомичните ситуации, последвали от това; противоречивите пътувания на един странстващ евреин и нездравословната обсесия около един магичен камък са само някои от събитията в този необикновен и причудлив разказ, в който героите странстват из своите сто години самота, мразят се и се възторгват до кръв.
Бод след бод, цвят до цвят бъдещето на хората от едно село край една планина, толкова ревнива, че трябва да бъде взривявана, за да пусне през себе си влак, рисува дълга и омагьосваща приказка на България от XX век.
А ювелирният и богат език, разлял се сред страниците на тази книга, допълва този пленителен портрет на българската орисия.
Примамващ и различен от обичайния поток на родните исторически романи,„Зазидани“ ехапка в миналото, летопис на големите скърби и щастието, обрисували народопсихологията на българина и до днес. И истинско литературно пиршество за влюбените в думите.
Може и да не запомните събитията в тази книга, те криволичат като българската история през XX век и са само фон, на който незабравими герои пресичат съдбите си в някаква неотменима българска орисия… Но онова, с което „Зазидани“ е най-различна от другите книги – това е езикът. Благостта на този език ни е позната и свидна, помним я още от детските си години, когато бабите ни приспиваха с дълга и омагьосваща приказка.
Веселина Седларска
Из „Зазидани“ от Петър Маринков
Когато Додо се прибра с чувал доблестно заслужена плячка, състояща се изцяло от кръчмарски инвентар и след като пи и игра хоро три дни и три нощи, влезе при Шуна, която току-що беше накърмила третия си син, заченат в единствената войнишка отпуска на Герчо, и пресилено натъжен разказа как е загинал съпругът ѝ. Върху мургавото ѝ лице се четеше само кротка печал. Тя безброй пъти беше преживявала тоя миг. В нощта, в която, след като бе погалил по главите синовете си и целунал двата вола, Герчо пое по пътя, слизащ на гарата, откъдето щеше да отпътува за фронта, Шуна го изпрати до белите скали, от които по-късно бяха хвърляни метежници, бунтували долните села. Нямаше луна. Небето беше като креп. От него се отрони звезда и бавно угасна. Няма да се върна, каза Герчо и я погали по бузата. Във вторник преди Коледа Шуна получи известие да се яви в общината. Военните ѝ изпращаха негови лични вещи и документ, потвърждаващ, че Герчо Пеянков е загинал за родината. На опърпаната и сменила цвета си риза без яка, на мястото на седефеното копче стоеше, както беше пожелал княз тогава, после детрониран и прогонен цар, подарената от него на Герчо Пеянков златна игла. От едно празно шишенце се носеше непознат, умопомрачителен аромат. Той изпълни до непоносимост къщата и Шуна, уплашена, че тази донесена от фронта миризма може да навреди на дома, отвори широко и прозореца, и вратата. Тя бавно се изнесе навън и легна като покров над прочистилия селището от наскоро преминалата смъртоносна миазма замръзнал сняг. Кристалният въздух изгуби неусетната лекота, с която пълнеше гърдите, и стана неудържимо привлекателен. Площадът пред кръчмата на Додо бавно се изпълни с хора. Всички те дишаха дълбоко и се питаха каква поличба ще е това преди Рождество и откъде иде. Шуна показа шишенцето. Видя им се невъзможно от това малко стъкълце да е излязла такава голяма и хубава миризма. Обяснението го даде доктор Динчо. Той, след като на няколко пъти, наведен над флакона, дълбоко вдиша и издиша поетия аромат, заключи, че флаконът е съдържал френски парфюм с шипрови аромати, съчетаващи в себе си дъбов мъх, тук Шуна също се наведе над шишенцето и потвърди, пачули, продължи докторът, цитрусови плодове и бергамот. Тия не ги знам, обаче миришат хубаво, заключи Шуна. Странно, запита сам себе си доктор Динчо, как е попаднало сред вещите на Герчо? Тогава Додо се сети, че след като Герчо беше пленил тримата антрацитеночерни артилеристи, които, било им обяснено, били африканци от френската колония Сенегал, започнал да мирише по-различно от останалите войници. Помириса шишенцето, нещо такова, заключи той и направи извода, че враговете са му го дали, за да ги пусне. Пусна ли ги, извикаха хората. Не можа. Старшината попречи. Слава Богу, прошепна Шуна.
След този случай сенегалците станаха любима тема на Додо. Тя набъбваше като гъба. В началото те бяха толкова черни, че в безлунните нощи спокойно шетали из бойното поле и мародерствали на воля, влизали в окопите, дори му отмъкнали, не допускаше да е някой друг, поцинковано казанче за измиване на ръцете, придобито след тридневна кървава обсада на Букурещкия централен затвор. Когато го превзели, осъдените избягали и оставили покъщнина, каквато Додо не бил виждал дотогава. Но той прибирал само онова, което можело да му послужи в кръчмата. Сърди се на сенегалците, отговаряше той на доктор Динчо всеки път, когато докторът отбелязваше, че в кръчмата човек няма къде да си измие ръцете. Шуна ще ти полее, за какво ти е казанче, отвръщаше Додо. На Димитровден, една година и тринадесет дни след смъртта на Герчо Пеянков, Шуна първо прие да е кръчмарка, а след още една година – и да се венчаят. Преди това нечакан в селището се появи евреинът скиталец. Масурите му висяха от двете страни на главата, сиви и сплъстени като мъртви плъхове, под кожата на лицето, матово прозрачна, вени и капиляри се бяха сплели в сини буци, устата, изгубила всякаква форма, криеше няколко симетрично разположени пиринчени зъба, проблясващи студено при всяка дума. Куфара го нямаше, но вместо него, натоварен върху гърба на сиво като масурите му магаре, присъстваше някакъв механизъм, непознат и невиждан от нито един човек в селището. Евреинът, така и не стана ясно името му, но и никой не се интересуваше, върза добичето пред кръчмата на Додо и извади от вътрешния джоб на посивялото с времето от дъжда и слънцето палто лист, подобен на онези, с които разхвалваха войнишката дружба. На тия плакати, хванати под ръка, бодро крачеха широко усмихнати германски, български и турски войници. Подобна картина беше изобразена и на листа, който евреинът залепи на вратата на кръчмата, с тази разлика, че фигурите бяха на мъж и жена, хванати също под ръка, запътили се щастливи към хоризонта. Това какво е, попита Додо. Афиш. Не го ща. Ще напълни довечера кръчмата. Всяка вечер е пълна. С жени и деца. На деца не сервирам. Ще дойдат да гледат нещо, което не са виждали. В единия край по дължината на кръчмата евреинът инсталира прожекционен апарат, в противоположния опъна на стената бяло парче плат. Децата влизаха с едно яйце, жените с две, плюс калъп миризлив сапун с хума и четвърт ока пръжки, мъжете със загубилия по време на войната и сребърното, и златното си покритие лев, но запазил все пак някаква прилична стойност, достатъчна евреинът регулярно да внася от Франция, а напоследък и от Америка, киноленти. За да влязат в киносалона, възрастните трябваше да носят и стол. Потресението от първата прожекция засенчи дори и онзи гръм, възвестил великото поругание на девствения пролом.
С разстроено зрение, заглъхнал слух и неосмисленото подозрение, че ако влезеш веднъж в машината, там и ще си останеш, първите зрители минаха като сомнамбули през множеството пред кръчмата, слепи и глухи за всичко около тях, присъниха им се непознати и невъзможни за тълкуване сънища, докато децата разказваха с най-големи подробнос-ти как хора и животни, които не можеш да пипнеш, правят всичко като живи. След третата, особено четвъртата прожекция, когато някои за втори, дори и за трети път гледаха и недоумяваха как така прободената с нож в сърцето с непознато за селището коварство девица оживява, за да бъде на следващата вечер отново умъртвена по абсолютно същия начин от същия злодей. След като жените си спомниха за гнилите конци, които бяха купували от евреина, а мъжете за изветрялата му стипца, прожекционистът беше измъкнат от къщата на Шуна, защото нямаше съмнение, че продължава да ги баламосва. Претенции за яйцата и пръжките нямаше. Беше ясно, че момчетата трябва също да ядат, като всички други деца, но обезценените левове и сапунът с хума и с дъхави билки щяха да му излязат през носа, ако Додо не беше дал на разярената тълпа примера с първия преминал през пролома парен локомотив, при вида на който жените с писъци и рев бяха заключили децата, а мъжете натирили добитъка в гората, и обеща на зрителите, за да бъде кръчмата му колкото е възможно по-дълго време пълна-препълнена, безплатна почерпка, за кираджиите юзче памидово вино, за жените лимонада, за децата по една голяма лъжица петмез. Изненадана от неочакваната щедрост на кръчмаря, тълпата омекна и любопитството взе връх над гнева. Веднага след прожекцията евреинът натовари на кроткото магаренце прожекционния апарат, слезе на гарата, продаде на кантонера с малка печалба доброто животно и отпътува.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
