Памет и справедливост – как помним комунизма и защо? - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Памет и справедливост – как помним комунизма и защо?
Автор: Peika.bg
Памет и справедливост – как помним комунизма и защо?

„Памет и справедливост” на Даниела Колева, с подкрепата на Института за изследване на близкото минало, е съществен принос към разбирането на съвременното българско общество.

По книжарниците излезе „Памет и справедливост” на Даниела Колева – задълбочено проучване на начините, по които българското общество се справя с комунистическото си минало. Кои са институциите на нашата памет, можем ли да говорим за политика на истината, кой си припомня, как и защо?

9 май, паметникът на Съветската армия в София, тържеството за Деня на победата. Звучат съветски военни песни, две жени продават червени карамфили, а трета – руски и български флагчета. Мъж с бастун обяснява: „Така сме възпитани. Като знаеш колко хиляди, милиони са се жертвали за този ден, не можеш да си останеш вкъщи.” Усеща се поколенческа солидарност. 1 февруари, Мемориалът на жертвите на комунизма пред НДК. Говори възрастен мъж, оцелял лагерист от Белене. Възрастна жена се взира в стената с имената, търси някого. Разперва безпомощно ръце и полага хризантемата си до оброчния кръст. Две места на памет, между които зее непреодолима пропаст.

„Памет и справедливост” на Даниела Колева, част от мащабната инициатива на Института за изследване на близкото минало, ни повежда по пътя на разтърсващо изследване на паметта – паметта, която пазим и чрез която живеем. Фокус на книгата е паметта за комунистическото минало на България – „официалната” памет, която намира израз в медиите, ритуалите, филмите, книгите и дори градската среда, и всекидневната памет, предавана чрез разкази на индивиди, семейства, поколения и малки местни общности.

Но тук трудно може да се говори за споделеност – наблюдава се все по-голямо разпокъсване в обществото. Съвременниците ни призовават миналото, за да дадат морална увереност на политически дебати. Създават се условия за политизация. Различни социални актьори се противопоставят един на друг в полето на паметта, което се превръща в огледало на интереси. Съвременна България се състои от два архипелага от изолирани острови – моралните им стандарти са различни, а версиите им за миналото са непримирими. Линиите, които разделят архипелазите, не са част от обикновен дебат – те са фронтови линии на воините на паметта, които защитават различни виждания за значението и последиците от комунизма.

Хладнокръвно и безпристрастно Даниела Колева задава въпросите: Как се помни близкото минало? Как социализмът/комунизмът се изгражда като публична и културна памет? Дали тези процеси са различни в отделните посткомунистически страни? Какво е отношението между официалната и всекидневната памет? А между паметта и усещането за справедливост? Как личните спомени са повлияни от обществените нагласи? Дали промяната на официалната памет засяга личните, биографични спомени?

„Памет и справедливост” събира стотици интервюта с хора от различни населени места в България и различни професии, множество писмени свидетелства и разговори със събеседници от няколко международни инициативи, включително Александър Кьосев и Борислав Скочев (автор на „Концлагерът „Белене” 1947-1987”). В атмосферата на един от най-мащабните демократични протести в страната „Памет и справедливост” е навременно и необходимо изследване на алтернативните разкази за миналото, които формират културата на нашата памет.

Из „Памет и справедливост”

Даниела Колева

Памет и справедливост – как помним комунизма и защо?
 

Политики на памет: „холокостизиране" на комунизма?

Започвайки с Нюрнбергския процес, европейските общества са открили и утвърдили начини за справяне с тоталитарното си минало: нацизма в Германия, фашизма в Италия, диктатурите в Южна Европа и комунистическите режими в Източна Европа. Изследване от 2010 г., поръчано от Европейската комисия (Closa Montero 2010a), разкрива значително разнообразие от подходи, съдебни и извънсъдебни мерки и практики. В това отношение паметта за Холокоста, този негативен европейски голям разказ, се утвърдждава като нормативен модел, един видacquis communautaire в сферата на идентичността, част не само от културата на памет, но и от политическата култура в страните от Евро­пейския съюз.

Следвайки този модел, новите демокрации в Източна Европа за­почват от началото на 90-те години да осъществяват различни мерки на справяне с наследството от комунизма. Те засягат най-напред комунисти­ческите партии и репресивния апарат на режимите: комунистическите тайни служби, цензурата и преди всичко политическата полиция, която има огромен апарат и още по-голям брой нещатни сътрудници[1]. След „кадифените" революции се налага виждането, че за да бъде успешна демократизацията, са необходими не само прозрачност, отговорност и реформирани институции, но също и откровен опит за справяне с не­демократичното минало. По образец на Холокоста и тук се търси преди всичко справедливост за пострадалите: реабилитация, компенсации, реституция на отнето имущество. На второ място, правят се опити за налагане на наказания за извършителите - от преки съдебни процеси над функционери на комунистическите режими и техните репресивни органи до различни форми на лустрация. В по-общ план, предприемат се мерки за установяване на истината - от разсекретяване на архиви до създаване на специални комисии и институции за изучаване на минало­то с оглед разкриване на престъпленията на комунистическите режими. Не на последно място, справянето с миналото има и комеморативни ас­пекти: възпоменаване на жертвите, именуване на градски топоси в тяхна памет, изграждане на мемориали, създаване на музеи на комунизма с различен профил (от терора до всекидневието).

Още в началото на тези мнемополитически начинания големият българо-френски интелектуалец Цветан Тодоров забелязва тенденцията към близки паралели между сталинизма и нацизма в политиките на па­мет в Източна Европа. Той обособява четири типа реакции към подобни сравнения: „палачите" от нацистката страна са за сравнението, защото то им служи като извинение - нацизмът престава да бъде абсолютното зло; „жертвите" на нацизма обаче са против сравнението, защото ги лишава от тъжната им привилегия на жертви на абсолютното зло; парадоксално, тази позиция съвпада с позицията на „палачите" на сталинизма, които също са против сравнението - за тях то е обвинение; накрая, „жертви­те" на сталинизма са склонни да слагат знак на равенство между двата режима, защото това е най-категоричното признание на техните стра­дания. Запазвам кавичките, които Тодоров използва, за да означи, че така назованите групи (особено по отношение на нацизма) като правило не са действителните жертви и извършители, а са по-скоро „общностите, които поради национална или идейна принадлежност се отъждествяват, дори несъзнателно, с едните или другите" (Тодоров 1996: 10).

Докато за Тодоров „жертви" и „палачи" са позиции и дискурси, активистите на паметта, както и политиците от посткомунистическите страни, най-вече десните, последователно защитават паралелите с нацизма, опитвайки се да наложат разбирането си за еквивалентност на двата режима - особено след приемането на страните им за членки на Европейския съюз през 2004 г. (за Румъния и България - 2007 г.). Присъединяването към ЕС открива нови възможности за сътрудничество в тази област. Членовете на Европейския парламент от източноевропейските страни (преди всичко от групата на Европейската народна партия) пос­ледователно провеждат инициативи за признаване и поддържане на паметта за комунизма. Още през 2004 г. ЕНП излиза с декларация, призо­ваваща към международно осъждане на „тоталитарните комунистически режими" и определяне на ден в памет на техните жертви по аналогия с 27 януари, Международния възпоменателен ден на Холокоста. Тази декларация остава без последствия, но следващата година, по повод 60-годишнината от края на Втората световна война, Европейският пар­ламент приема резолюция „Бъдещето на Европа 60 години след Втората световна война" (12. 05. 2005), в която констатира, че „за някои нации краят на Втората световна война означаваше нова тирания, причинена от сталинисткия Съветски съюз", признава „мащаба на страданието, не­справедливостта и дългосрочната социална, политическа и икономическа деградация, понесена от пленените нации", и призовава да се поддържа жива паметта за миналото в името на помирението[2]. Така сравнението между нацизма и сталинизма донякъде се артикулира официално, макар и в по-широкия контекст на рефлексията върху Втората световна война.

Може би най-сериозното постижение на представителите на Източ­на Европа в ЕП по отношение на политиките на памет е приемането на 2 април 2009 г. на резолюция „За европейската съвест и тоталитаризма". Двата режима - комунизмът и нацизмът - са обявени за тоталитарни с уговорката, че трябва все пак да се признае, „че Холокостът е единствен по рода си". Европейският парламент осъжда „всяка форма на тоталитар­но управление, независимо от идеологическия контекст" и призовава за разбиране на „двойното наследство" на нацизма и комунизма в страните от Централна и Източна Европа, като декларира, че „крайната цел на разкриването и оценката на престъпленията на комунистическите тота­литарни режими е помирение, което може да се постигне с поемане на отговорност, молба за прошка и насърчаване на морално възраждане."[3]

Определена роля за този успех несъмнено изиграват словенско­то и чешкото ротационно председателство на Съвета на ЕС съответно през 2008 и 2009 г., както и ангажираността на видни фигури от ЕП като Витаутас Ландсбергис (Литва), Туне Келам (Естония) и Сандра Калниете (Латвия), ползващи се с морален авторитет заради дисидентското си минало[4]. За основа на резолюцията на ЕП служи т. нар. Пражка декларация за европейската съвест и комунизма (2008).[5] Декларацията започва с паралел между двата режима и очертава основни принципи на политиките на памет за комунизма, настоявайки комунистическите престъпления да се приравнят с нацистките престъпления срещу чо­вечеството в морален, политически и правен аспект. Призовава се за „установяване на истината и възстановяване на паметта" за комунизма, както и за „общ подход" към престъпленията на тоталитарните режими и към техните жертви. Декларацията е подписана от видни политици като Вацлав Хавел, Йоахим Гаук, от членове на ЕП и ПАСЕ, активисти за правата на човека, историци.

Последвалите дебати при трансформирането на Пражката декла­рация в резолюция на ЕП показват разцепление не само между парла­ментарните групи, но и вътре в тях между представителите на „стара" Европа и на посткомунистическите страни. По-детайлното изследване на процеса (Neumayer 2015) демонстрира способността на източноев­ропейските представители да използват инструментите на европейския парламентаризъм, за да наложат промяна в дискурса върху комунизма в съответствие с т. нар. тоталитарна теория, която подчертава престъпния му характер и близостта му до нацизма. Формулирайки тезите си в тер­мините на защита на човешките права, те успяват до голяма степен да департикуларизират своя национален опит и да му придадат европейски измерения и хуманитарно звучене, тъй като фокусът е преди всичко върху жертвите. Образът на жертвата обединява когнитивни и емотивни енергии - историческо знание и емпатия. Така каузата е универсализирана и в известен смисъл деполитизирана, поставена в европейска перспектива, а не в национална/регионална или тясно идеологическа. Същевременно инициаторите на резолюцията от посткомунистическите страни, въпреки относително краткото си присъствие в ЕП, успяват да създадат партньорства и съюзи, да ангажират представители на раз­лични страни и различни парламентарни фракции за подкрепа (АЛДЕ, Зелените, дори ПЕС).

Не по-малко важно, Пражката декларация и последвалата я резолю­ция на ЕП утвърждават редица понятия, с които се говори за комунисти­ческите режими: „тоталитарни престъпления" или „престъпления на комунистическите режими", „жертви на комунистическите престъпле­ния", „антикомунистическа/антитоталитарна съпротива" и пр. Както ще видим по-нататък, тези понятия лягат в основата на единия от големите разкази за комунизма - травматичния, и му дават легитимационни опори. Очертани са и основните измерения на правото на прехода (transitional justice) в посткомунистически контекст: откриване на истината (в ар­хивите на комунистическите тайни служби), признание за жертвите, възмездие за извършителите. Въпросът за разкриване на истината пос­редством достъп до архивите е особено важен в посткомунистическия контекст поради продължителността на режимите и пълния им контрол върху достъпната информация.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин