Обичаната писателка се завръща с мъдра и проницателна история за онези смелчаци, които не се страхуват да потърсят утеха.
Със сладката и уютна като парченце пай история„Полунощ в кафене „Черният дрозд“ американската авторка Хедър Уебър ни поднесе пълна порция стопляща сърцето литература, приготвена с много любов, южняшки чар и щипка магически реализъм.
Писателката с око за вълшебното се завръща с втора фамилна сага, сред чиито страници читателите могат да открият дом, далеч от дома. Потегляме„На юг от чинара“към сгушеното в сърцето на американския Юг градче Бътънууд, Алабама. Градче, в което вековните дървета и тихите улички шепнат отдавна забравени тайни, а семейното ти име може да бъде едновременно титла и присъда…
„Тук е Югът все пак, винаги има щипка магия.“
Откакто се помни, Блу Бишъп винаги е имала усет да намира изгубени неща. От портфейли и бижута до скитащи съседи, домашни любимци и тук-таме някоя неприятност – шепотът на вятъра винаги я е отвеждал на правилното място в точния момент.
Но никой не е по-изненадан от самата нея, когато на една от ежедневните си разходки в гората младата жена се натъква на изоставено новородено бебе близо до вековен чинар. Дървото служи за утеха и съветник на жителите на Бътънууд, които редовно се допитват до него във времена на трудности. „Дайте бебето на Блу Бишъп“, гласи мистериозно послание, а от родителите на детето няма и следа.
Сара Грейс Фултън отчаяно се нуждае да открие изход от задънената улица, в която се е превърнал животът ѝ. Член на едно от най-знатните семейства в Бътънууд, младата жена цял живот се старае да постъпва спрямо извънземните очаквания на майка си. А смазваща тайна притиска сърцето ѝ.
Блу и Сара Грейс никога не са били приятелки. Но неочаквано появилото се дете ще преобърне живота на двете жени завинаги. Рамо до рамо те ще трябва да се борят за хората, които обичат, и за живота, който им се полага. А едно мъдро дърво ще им помогне да открият истината за себе си и семействата си…
„На юг от чинара“ се случват истински чудеса в емоционалния роман на Хедър Уебър, който ни припомня, че онези, които не вярват в магията на живота, никога няма да я намерят.
Нежен и проницателен, изпълнен с тихо вълшебство, уютни описания и мъдри съвети, „На юг от чинара“ е роман за онези смелчаци, които не се страхуват да потърсят помощ. Защото понякога тя изскача от най-неочакваните места – в най-правилното време.
Из „На юг от чинара“ от Хедър Уебър
БЛУ
Във въздуха се разнесе аромат на масло, като извадих от фурната тава със сладки, поръсени с шоколадови пръчици и кокосови стърготини. Оставих я върху гранитния плот, загледана как бебето спи в ниската люлка пред дивана.
– Мислех си, че ще се чувствам по-различно.
Бях намерила дървената люлка на битпазар в Бирмингам преди няколко години. Беше едно от първите неща, които купих, когато реших да подам молба за осиновяване. Трябваха ми седмици, докато сваля старата боя, за да разкрия красотата на естествения блясък на кленовото дърво. Резултатът си заслужаваше усилията.
– А ти как мислеше, че ще се чувстваш? – попита Марло, като отпи от чашата си със сладък чай, без да сваля зорки очи от Мо.
Елмър Алеман – с обич наричан Мо почти от всички – седеше до Пърси върху лилавия кадифен диван и нежно побутваше люлката, дългите му кафяви пръсти стискаха деликатната дръжка.
– Не знам. – Мушнах поредната тава във фурната и настроих таймера. Намирах утеха в печенето на бисквити, а точно в този момент имах нужда от малко бисквитен комфорт, както Туайла обичаше да го нарича. – Нормално? Както една нормална майка би се чувствала.
Като че ли намирането на бебе в гората беше нормално, но все пак.
Винаги съм си мечтала за къща, пълна с детски смях, за семейни вечери, за стаи, пълни само с обич и щастие. През последните няколко години бях ходила на десетки срещи, бях оценявана, бяха проучили дома ми и накрая официално ми бяха дадени права да бъда приемен родител и да осиновя дете.
Но не се бях приближила и с милиметър до сбъдването на тази мечта.
– Колко пъти съм ти казвала, че няма такова нещо като нормален? – упрекна ме Марло, борейки се с прозявката си.
Не щадеше сили да гледа Мо вкъщи, да го държи далече от Магнолия Бриз. Но дори с помощта на медицинските сестри, които ежедневно посещаваха къщата им, никак не беше трудно да се забележат тъмните кръгове под очите и изтощението върху лицето ѝ от работата в книжарницата и нощното бдение до него. Мислех да я помоля за по-ранна среща с новия собственик, но усетих, че моментът не е подходящ. Не исках никакви проблеми да помрачат тази вечер.
– Да, да. – Занесох чиния с топли бисквити във всекидневната, сложих я на масичката за кафе и седнах до Марло.
– А как се чувстваш, след като не го усещаш като нормално? – посегна да си вземе бисквитка Пърси, а в червеникавокафявите ѝ очи с цвят на отлежало уиски гореше любопитство.
Бях ѝ звъннала от болницата тази сутрин и тя пропусна втория си час, за да дойде там. Радвах се, че е до мен. Откак се беше върнала в Бътънууд, ходеше на летни курсове в местния общински колеж, на работа, но също така често изчезваше с часове посред нощ. Подозирах, че се среща тайно с някого.
За разлика от мен, Пърси беше общителна и хората много я харесваха, клеймото на семейство Бишъп сякаш не се отнасяше до нея. Беше прекалено млада, за да усети пълната сила на неодобрението на града като мен. Освен това тя притежаваше завидната способност да не взема твърде присърце какво си мислят хората за нея. А аз се интересувах. Дори прекалено много, бих казала.
Помъчих се да изразя чувствата си с думи.
– Мислех си, че майчинството носи някакво усещане за топлина. Топлината, която идва от истинската любов, онази, която така изпълва гърдите ти, та накрая имаш чувството, че ще се взривиш.
А аз чувствам единствено студен възел ниско в стомаха си. Мо се подсмихна.
– Смятам, че именно това е да си родител, Блу.
– О, я млъквай – обърна се към него Марло. – Не я плаши, та тя не е била майка дори един цял ден. Този студен възел е страх, Блу. Просто си уплашена.
Не бях уплашена. Бях направо ужасена.
Не от това да бъда майка, а от това, че можеше да се наложи да върна бебето на семейството му. Или на щата. Или изобщо на някого.
Телефонът на Пърси даде сигнал за съобщение и тя първо погледна екрана, после се извини. Взе стълбите към стаята си по две наведнъж, дългата ѝ кестенява коса се развяваше зад нея като пелерина.
Хвърлих поглед към Марло, беше вдигнала вежди. Очевидно не бях единствената забелязала, че Пърси може би има тайна връзка. При нормални обстоятелства не би излязла от стаята, за да проведе разговор със съобщения.
– Как е името ѝ? – попита Мо, докато подпъхваше внимателно виолетовото памучно одеялце около бебето.
Кафявите очи на Марло омекнаха, когато му казах за четвърти път, откак бяха пристигнали:
– Флора. Нарекох я Флора.
Туайла винаги казваше, че ме нарекла Блу, защото това бил цветът ми, като ме видяла за първи път. Появила съм се в люто студен декемврийски ден и преждевременното ми раждане у дома очевидно е било травматизиращо, защото Туайла не обичаше да говори за него, освен за да спомене бледността на кожата ми. Бях се замислила дали да не нарека Флора Вайълет, за да продължа цветовата традиция, но не ми се стори правилно. Флора ѝ подхождаше идеално, особено след като беше намерена сред цветя.
– Обзалагам се, че ще те държи будна цяла нощ – обади се Мо, докато правеше смешни физиономии към спящото бебе, все едно то можеше да го види. Беше очарован от нея. Изглеждаше с по-бистро съзнание, нещо, което не се беше случвало от месеци, особено като се има предвид, че вече се стъмваше и настъпваше времето, когато обикновено ставаше най-зле. Залезно безпокойство, така специалистите наричат объркването и възбудата, често срещана при пациенти с деменция или Алцхаймер, след като слънцето залезе.
– Не бих имала нищо против – усмихнах се.
С Флора ни чакаше дълъг път, а вече дължах огромна благодарност на Марло. Беше се обадила на няколко души, след като намерихме бебето, и изведнъж имах насрочено спешно изслушване пред съдия Куимби. В края му получих временно попечителство над момиченцето.
По някое време тази седмица щеше да пристигне инспектор от съда, за да оцени условията в жилището ми като част от подготовката за приемане на официалната ми молба за пълно попечителство, ако родителите на Флора не бъдат намерени бързо. В случай че не се появят в рамките на четири месеца, родителските им права ще бъдат прекратени от съда и аз ще мога да подам заявление за осиновяване.
ДАЙТЕ БЕБЕТО НА БЛУ БИШЪП.
Не мога да престана да си мисля, че дървото е изиграло някаква роля в гладкото и бързо отстраняване на всички бюрократични пречки. То искаше бебето да бъде дадено на мен и просто беше взело мерки това да стане.
Надявах се да продължи да дърпа тези невидими нишки, защото случаят с Флора в момента беше обект на активно полицейско разследване. Прекарах доста време тази сутрин с бившия си съученик Шеп Уилър, следовател в полицейския участък на Бътънууд. Беше си водил подробни бележки и обеща да ме информира често. В случай че майката на Флора бъде намерена и си я поиска обратно, тогава по всяка вероятност ще трябва да ѝ я предам. Защото, колкото и да е шокиращо, в Алабама изоставянето на дете, без умишлено намерение да му навредиш, се смята за дребно престъпление.
Дребните престъпления са нищо. На моето семейство дори окото му не мигваше пред дребните престъпления.
Е, на Пърси ѝ мигваше. Тя беше от хората, които спазват закона до последната буква. Дребните престъпления често бяха наказвани само с шляпване през ръката. Най-много с година в щатския затвор. С някоя сълзлива история майката на Флора можеше да се размине с глоба или пробация. Фактът, че получих само временно настойничество, караше стомаха ми да се присвива.
Марло протегна крака и ги кръстоса при глезените.
– Топлината ще дойде, когато се помириш с миналото си, Блу, само така ще можеш да заживееш в мир и с бъдещето си.
От години ми повтаряше, че трябва да простя на семейството си, за да продължа напред, но така и не ми обясни как да го направя. Беше лесно само на думи, знаех го от личен опит.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
