Историческият роман на Лорна Кук е базиран на реални факти от живота на великата дизайнерка по време и след Втората световна война.
Дръзка, противоречива и най-вече изумително приспособима – една от най-фамозните дами на модния свят, променила не само начина на обличане, но и на мислене на съвременната жена – оживява във вълнуващия исторически роман „Тайната на Шанел“ от бестселъровата писателка Лорна Кук.
140 години след рождението ѝ превърналата се в емблема на елегантността и стила дизайнерка се разкрива сред страниците на този ослепителен роман, който преплита действителни събития, буен романс и заплетена интрига. Защото някъде там, сред пищните коридори на хотел „Риц“ в Париж, все още се крие „Тайната на Шанел“…
В окупиран Париж през 1941 г. съдбата на младата Адел не би могла да бъде по-различна от тази на хиляди други гладуващи по улиците. Докато щастлива случайност не я превръща в асистентка на емблематичната Коко Шанел. Позицията е колкото престижна, толкова и предизвикателна – защото мадмоазел Шанел живее в парижкия хотел „Риц“сред високопоставени нацистки офицери. Само една погрешна дума там може да струва всичко, особено когато в историята се прокрадва и усмихнатият и безстрашен американски лекар Тео, който помага на Съпротивата.
Десетилетия по-късно Клои, внучката на Адел, съдбовно се озовава в Париж, за да открие повече за младостта на баба си. Единственото, което знае, е, че тя е работила за Шанел. А случайна разпродажба на антики в легендарния хотел „Риц“ ще я срещне с дръзкия Етиен и ще извади наяве тайни от собствената ѝ семейна история. Двамата постепенно ще открият многопластов, съблазнителен свят, населяван от пилоти, шпиони, модни икони, любов, разочарование и тайни. А може би и любовта…
Лорна Кук успява по докосващ начин да преплете две времеви линии, реални исторически факти с фикция, за да създаде провокативна и поглъщаща история, разгръщаща своята фабула от окупираната френска столица през Мадрид, та чак до Берлин.
Наситена с неочаквани обрати, „Тайната на Шанел“ разкрива мрачната красота на онзи Париж, окован във властта на нацистките окупатори. Базирана на исторически събития, нежна и тъжна, тази книга остава с читателя дълго след отгръщането на последната страница.
Из „Тайната на Шанел“ от Лорна Кук
Излезе във фоайето, където аукционната къща бе подредила с предмети от търга серия „стаи“, имитиращи някои от апартаментите на хотела с почти скандална слава. Спря се пред апартамента „Уиндзор“, наречен така в чест на абдикиралия крал Едуард VIII и Уолис Симпсън, които редовно бяха отсядали в него преди войната. Наслади се на украсата в бледосиньо и златно – толкова типична за френския XVIII век.
Мъжки глас я запита на френски: „Участвахте ли в наддаването?“.
Клои обърна поглед към тъмнокосия, малко над четиресетте мъж, облечен в красив тъмносин костюм с червена кърпичка в джоба на гърдите. Беше елегантен, живо олицетворение на парижка небрежност. Леката сянка по бузите му подсказваше, че се е обръснал късно снощи и тази сутрин е пропуснал да си даде зор. Излъчваше изискана, но малко нехайна красота.
– Не – отвърна тя. – Прекалено скъпо е за мен. А вие?
– Non, но заради мимолетна загуба на концентрация за малко да се окажа горд собственик на кучешкото легло, на което някога вероятно е спал любимецът на херцога на Уиндзор.
Тя потисна смеха си и се престори на сериозна:
– Беше много красиво кучешко легло.
– Редно беше да е красиво – струваше 2600 евро.
– Господи, за толкова ли се продаде?
Той се разсмя и огледа декора пред тях.
– Красиви мебели – каза.
– Да, чудесни са – отвърна Клои, докато всъщност си мислеше, че са доста претруфени. Напълно разбираше защо от „Риц“ са решили да сменят дизайна.
Двамата преминаха към следващата „стая“ – аранжировката на апартамента „Шанел“. Екипът на аукционната къща сновеше наоколо и връщаше по местата им вече продадени на търга вещи, които щяха да останат изложени до края на деня. Дали баба ѝ бе докосвала някои от предметите на показ? Лакираните шкафове, надиплените бледорозови завеси, златните часовници и китайските килими не ѝ говореха нищо и тя не съжаляваше, че е пропуснала възможността да се сдобие с някаква подобна ценност заради незначителния шанс Адел да я помни. Мястото им бе в музей, не в нормалния живот.
Пък и какво бе означавала баба ѝ за самата Шанел? Обикновена прислужница. През годините Клои представяше пред приятелите си разкрасена версия на миналото – особено след като започна повече да се интересува от мода. О, да, баба е работила за Коко Шанел, даже са живели заедно по време на войната, но истината за всекидневието на Адел вероятно бе много по-сива, отколкото ѝ се искаше да повярва.
Даде си сметка, че мъжът я наблюдава, докато се лута в мислите си.
– Не ви ли харесва апартаментът „Шанел“? – попита той. – Стаята, в която прочутата Коко е размахвала вълшебната си пръчка, със сигурност е най-вълнуващата от цялата колекция.
Клои се засмя на неумелия му опит да се пошегува.
– Мислех си, че ще е така. Всъщност съм малко разочарована. И аз не знам какво очаквах. Хубава е, но ми идва леко в повече.
– В повече? – не разбра той.
– Натруфено е.
– Е, това е „Риц“ – каза мъжът, сякаш това обясняваше всичко.
– Просто не мога да си представя баба в тази обстановка. Целият ѝ начин на живот, искам да кажа… никога не е била бедна, но този разкош просто не ѝ приляга.
Той се втренчи в нея:
– Вие сте внучка на Шанел?
– Не, не, баба ми е живяла с нея по време на войната.
– В „Риц“ ли? – присви очи той.
– Да – отвърна Клои. – Не в самия апартамент, разбира се. Поне така мисля, не знам със сигурност. Баба е от хората, които избягват да говорят за войната. Но след като е работила за нея, значи е виждала тези вещи, докосвала ги е и аз просто… исках да ги разгледам лично. Особено подредени така, както ги е виждала тя, докато е служила на Шанел.
Мъжът я погледна с любопитство и тя изпита нужда да се дообясни.
– Мислех, че ще ми помогне да я разбера по-добре, да науча повече за период от живота ѝ, за който нищо не знам, че това ще ни сближи. Но… не мисля, че се получи.
– А отдалечи ли ви? – запита той.
– Не – отвърна замислено Клои. – Нищо подобно.
– Е, значи няма нанесени щети – заключи той.
Клои се усмихна:
– Така е.
– Аз съм Етиен, между другото.
– Клои – тя пое протегнатата му ръка.
Хората заизлизаха от залата на аукциона по време на една от почивките.
– Мисля, че са обявили антракт – отбеляза Етиен. – Ще се връщате ли после обратно на търга?
– Не, видях достатъчно. А вие?
Той се огледа замислено и поклати глава:
– Изкарах цял ден тук. Имам нужда от едно хубаво кафе.
– Чудесно би било – отвърна тя, без да се усети, и в следващия миг осъзна, че му намеква да я вземе със себе си.
– Знам едно хубаво кафене с маси на открито – реагира Етиен със секунда закъснение. – Глупаво е да се седи на закрито при такова слънце. Бихте ли… се присъединили към мен?
Това не влизаше в първоначалните ѝ намерения. Клои погледна часовника си, за да спечели малко време. Да приеме ли? Щеше да е доста спонтанна реакция. Но нали тъкмо такава бе целта на престоя ѝ в Париж. Да опитва нови неща, да живее по различен начин, по-непринудено. Беше се уговорила да вечеря с приятел, но дотогава имаше много време. Трябваше да си намери занимание, а кафето ѝ се стори добра идея. Както и възможността да завърже ново приятелство.
Тръгнаха рамо до рамо. Заприказваха се за времето и Етиен отбеляза, че е избрала типично британски начин да завърже разговор.
– Е, вие първи споменахте колко е слънчево днес – възрази тя.
– Вярно е – засмя се той. – И така… кажете ми как баба ви се озова в „Риц“ при Коко Шанел. Французойка ли беше, или англичанка като вас?
– Французойка – поясни тя, докато пресичаха „Шан-з-Елизе“.
Булевардът гъмжеше от хора, коли, червени туристически автобуси, кафенета и любопитни посетители. Кривнаха в тясна странична улица, обрамчена от дървета, хвърлящи благодатна сянка под яркото слънце, и малък затревен участък, който трябваше да мине за градина.
– Честно казано – доуточни Клои, – не съм съвсем сигурна как се е озовала при нея. Били са странни времена и както моята майка ми обясни, някои хора просто не обичат да говорят за войната. Баба ми е от тях, за съжаление. А е вече на деветдесет и седем и хората от нейното поколение няма още дълго да бъдат с нас.
Етиен кимна със съчувствие:
– Техните истории неизбежно ще си отидат с тях.
Стигнаха до модерно кафене на открито с ниски маси и столове в черно и бяло. Посетителите не бяха туристи, а видимо заможни парижани, излезли за няколкоминутна почивка от офисите наоколо. Клои продължи:
– Някои истории просто не искат да бъдат изваждани на бял свят. Предполагам, че на баба ѝ е мъчително да си припомня онези дни. Англия не е била под нацистка окупация, така че разказите за бомбардировките, които съм слушала, нямат общо с преживяното от баба ми тук, в Париж, по време на нацисткия режим. Сигурно е било съвсем различно.
Клои се отпусна на стола си и зачака новия си познат да каже нещо. Но той мълчеше. Изглеждаше толкова спокоен и уверен, седнал срещу нея. Извади слънчеви очила от вътрешния си джоб и си ги сложи. Клои не носеше своите и се почувства в неизгодно положение. Очите му бяха скрити, докато той можеше ясно да вижда нейните. Стори ѝ се, че я разглежда и оценява. Поръча си кафе с мляко и се притесни от акцента си, когато Етиен поиска същото на много по-мелодичен френски от нейния. Младият сервитьор реагира на поръчката му различно, по-свойски, и Клои си даде сметка, че колкото и добре да говореше езика, местните винаги усещаха, че не е една от тях.
– Права сте, разбира се – каза той най-накрая. – Изпитанията, през които е минала баба ви в Париж, не са били като тези на съвременниците ѝ в Лондон по време на войната. Но също така са били съвсем различни от преживяванията на обикновените парижани.
– Какво имате предвид?
– Тя е живеела сред разкоша на „Риц“ заедно с Шанел, non? Не мисля, че много хора са прекарали окупацията по този начин.
– Искате да кажете, че… не е било толкова тежко?
Не беше сигурна дали намекът му я подразни, или не. Нямаше представа как е живяла баба ѝ, поне не достатъчно, за да му възрази. Нито беше наясно дали има основания да го оборва.
– Какво знаете за Коко Шанел? – запита Етиен.
– Достатъчно, мисля. Донякъде съм я изучавала в колежа. Интригуваше ме най-вече заради връзката ѝ с баба ми. Знам, че е имала много любовници, но никога не се е омъжвала. Знам, че двете със сестра ѝ загубили родителите си и Шанел била пратена в сиропиталище. Помня, че четох за аферата ѝ с херцога на… по дяволите, забравих му името.
– Уестминстър – подсказа Етиен.
– Точно така – Уестминстър. Говори се, че всички улични лампи в лондонския район Уестминстър по негово настояване били украсени с преплетени букви C в чест на Шанел. Въпреки че всъщност са съкращение за „Общински съвет“, което е доста по-скучно обяснение според мен.
– Не знаех – каза Етиен. – Трябва да мина да ги разгледам следващия път в Лондон.
Клои продължи:
– Знам, че по време на войната е живеела в „Риц“, въпреки че е разполагала с апартамент над бутика си, който и до днес се намира буквално от другата страна на улицата срещу задния вход на хотела. И знам, че баба ми ѝ е била един вид камериерка. Но тъй като тя никога не ми е разказвала за Шанел и за военните години, знам само това, което съм учила за младостта ѝ и за последвалия ѝ възход. Боя се, че не съм се задълбочавала повече. Животът ме поведе по други пътища. Защо? – подтикна го Клои. – Какво знаете вие?
– Вижте – наведе се леко напред Етиен, – аз напълно се различавам от вас. Запознат съм много повърхностно с ранните ѝ години и много повече със съдбата ѝ след войната. Няколко години от живота на Шанел са почти… – той замълча и после продължи с накъсани изречения – изтрити от френската история. До неотдавна в историческите съчинения не се споменаваше нищо за този ѝ период. Смяташе се, че е по-добре за паметта ѝ, пък и за самата Франция, да бъде забравен. Но малко по малко излязоха подробности. Бяха публикувани документи. И започна да се изяснява какво е вършила.
– Документи? Какво е вършила? – запита Клои. – Не мислех, че е вършила каквото и да било през войната. Не мислех, че френските жени са можели да свършат много по време на окупацията.
Етиен сви рамене. Междувременно кафето им пристигна. Близо до тях шофьор натисна клаксона, за да стресне турист, който пресичаше, гледайки в грешната посока.
– Изглежда, силно се интересувате от нея – отбеляза Клои. – Защо?
– Така е – кимна той. – По много причини.
Силното слънце я накара да присвие очи.
– Аукционът събуди любопитството ми – продължи той бързо. – Дойдох да… видя.
– Да видите какво?
Той се облегна назад:
– Всичко. Някога в апартамента „Шанел“ е висяла велика картина. Никой не знаел от колко време е била там, и още по-важното, никой не знаел откъде се е взела.
Клои слушаше внимателно.
– Когато „Риц“ затвори врати през 2012 г., за да се подготви за разпродажбата и последващия ремонт, откриха в апартамента „Шанел“ една великолепна картина. Загубен шедьовър на Шарл Льобрюн[1] от 1647 г. Преливащ от цветове и изпълнен с живот. Казва се „Саможертвата на Поликсена“[2] и не е ясно откъде е дошъл. Затова исках да видя как са аранжирали стаята ѝ за търга. Много хора приемат цялото това излагане на вещите ѝ за театър, но не и аз… Аз просто трябваше да го видя.
Стори ѝ се, че мъжът се опитва безуспешно да разгадае нещо, заседнало дълбоко в подсъзнанието му. Клои го изчака да намери най-точните думи за това, което се опитваше да изрази.
– Исках да си изградя собствена представа за обстановката и за жената, която е притежавала платно на Льобрюн. Разбирате ли ме?
– Да. По същия начин и аз дойдох, за да усетя връзката с баба ми.
– Така е – съгласи се той – донякъде. Съществуват много… догадки какво се е случило с изчезналите през войната произведения на изкуството.Една част е била унищожена, друга – изгубена.
– Под „изгубена“ имате предвид открадната – уточни тя.
Етиен сви рамене:
– Невинаги, но най-често. Никой не може да докаже откъде се е появила творбата на Льобрюн, но случката събуди интереса ми към един от аспектите на войната, за който едва отскоро се заговори по-задълбочено. Как разни хора, по принцип примерни граждани, в един момент безнаказано са отнели чужда собственост.
– Чужда собственост?
В отговор Етиен само кимна.
– Къде е сега картината на Льобрюн? – запита Клои. – И тя ли е включена в търга?
– Non – отвърна Етиен, допивайки кафето си. – Тъй като е призната за шедьовър, веднага са я отделили от останалите предмети и сега е изложена в Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк. Видях я при последното си посещение. Удивителна е – като жива. Исках да разгледам помещението, където е висяла толкова много години. Не можех да си позволя да отседна в апартамента, затова дойдох днес на търга. По мое мнение не се връзва с обзавеждането, което Шанел толкова внимателно е била подбрала. Странен избор, който според мен потвърждава съмненията ми.
– Значи мислите, че Шанел е притежавала крадена картина?
– Мисля, че ѝ е била подарена от крадеца. Или я е купила, без да се поинтересува от произхода ѝ, което също е укоримо. Пазарът е бил залят с крадено изкуство, със заграбено изкуство. Заграбено от богатите еврейски семейства. Не само изкуство, но и антикварни ценности, мебели, понякога цели къщи. Виждали ли сте имението „Ротшилд“ в Булонския лес?
Клои поклати отрицателно глава.
– Не сте единствена. Повечето хора дори не са чували за него. Било е откраднато от семейството през войната. Все още не е рухнало, но е покрито с графити, а отвътре – изтърбушено. Самите Ротшилд са се отказали да си го получат обратно след победата.
Клои зяпна изумено, но не заговори. Етиен продължи:
– Може би Коко Шанел е придобила платното по престъпен начин. Може би не. То никога не е присъствало в списъците на придобитите от „Риц“ произведения на изкуството. И все пак: цветовете му са толкова ярки и живи – странен избор за жена, обзавела стаите си в изящен китайски стил.
– Може да е държала картината с надежда, че с годините цената ѝ ще се повиши – предположи Клои.
Етиен кимна:
– А в края на войната, когато французите са започнали да издирват съратниците на нацистите, е преценила, че ще е неразумно да тръгне да изнася подобна картина, и е решила просто да замине, да я остави зад гърба си и да се прави, че няма нищо общо с нея.
Сервитьорът донесе сметката и Етиен изпревари Клои, като остави шепа лъскави монети върху подноса.
– Благодаря – каза тя, докато той плащаше.
– За мен е удоволствие.
– Значи смятате, че Шанел е имала връзка с нацистите? – запита Клои. – Не е била чиста като сълза, както я описва баба.
– Колко интересно определение – отбеляза той. – Баба ви казва, че Шанел е била… – Той замълча и повтори с усмивка: – Чиста като сълза?
– Ами аз… – Клои се замисли. Всъщност баба ѝ никога не бе разказвала каква е била Шанел като работодател или като човек. Беше споделила едва шепа голи факти. Че Шанел е била вече прочута и богата, че е водела охолен живот в „Риц“, че тя самата я е придружавала и работела за нея, че Шанел я наела, защото смятала, че двете имат много общо, и ако не е била тя, Адел е щяла да изнемогва в нищета и по всяка вероятност да спи под мостовете. Така събрани, тези факти създаваха впечатление за добронамерена и внимателна личност. Но баба ѝ всъщност никога не го беше казвала в прав текст. А що се отнася до войната, Клои бе принудена да признае, че няма никаква информация.
– Възгледът, че Шанел е била абсолютно невинна, ме изненадва – каза Етиен. – Била е колаборационистка в най-точния смисъл на понятието.
Изрече думите толкова внезапно, че на Клои ѝ отне няколко мига, за да осъзнае чутото. Очите ѝ бавно се разшириха от изненада:
– Какво?
Той я погледна с разбиране.
– Била е колаборационистка? – усъмни се тя, невярваща, че баба ѝ може да е била толкова близка с подобна личност. Може би Етиен преувеличаваше и истината бе по-безобидна.
– В какъв смисъл колаборационистка? – предизвика го тя.
Етиен я погледна:
– През Втората световна война Коко Шанел е била нацистки агент.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
