Читателите ще открият безброй вълшебни пътешествия назад във времето и ще се срещнат с популярни личности от историята като Моцарт и Томас Едисън.
- Денят на Страшния съд се задава във „Вечна светлина“ – финала на хуситската трилогия от автора на „Вещерът“ Анджей Сапковски
- Историята на „Братя“ Санто и Джани Версаче, променили света на модата, четем вече и на български
- „Твоята история“ е ключът към доброто писане в наръчника за творци от световноизвестната писателка Рута Сепетис
Помните ли Тони и Гари, които обиколиха света? Първата книга от новата детска поредица на писателя, сценарист и водещ Иво Сиромахов разходи хиляди български млади читатели из миналото на Древна Гърция, Италия, Франция, Египет и още много интересни страни.
Сега е време отново да вземем магическите цилиндри и с „Афел бафел румтумтум“ да поемем на още по-щуро приключение за малки и големи с втората книга от поредицата – „Тони и Гари си избират професия“.
Цветното издание е вече в книжарниците, отново с великолепните илюстрации на Лилия Тодорова. Този път малкият Тони и неговият най-добър приятел – говорещото куче Гари – са изправени пред въпрос от изключителна важност: какви искат да станат, когато пораснат?
Вълшебен звън отново предвещава появата на феята Миранда. Това може да значи само едно: магическите цилиндри отново са в действие и Тони и Гари започват търсенето си на професия от една от най-вълнуващите и обичани от децата: тази на астронавти!
На борда на „Аполо 11“ двамата ще пътуват редом със смелия Нийл Армстронг, ще докоснат Луната и ще направят голям скок за човечеството (и кучеството). Ала дали това далечно място без никакви кокали е подходящо за тях?
За да разберат коя професия им пасва най-добре, Тони и Гари стават:
· футболисти в отбора на Лео Меси;
· учители в кучешкото училище;
· археолози сред останките на Древна Троя;
· алпинисти на „Покрива на света“ – Еверест;
· моряци в екипа на капитан Кук;
· музиканти във Виенската филхармония.
Ала кое поприще грабва сърцата на двамата приятели? Читателите ще открият в самия финал на книгата, след като се запознаят с уменията, нужни за всяка професия, преминат през безброй вълшебни приключения назад във времето и се срещнат с популярни личности от историята като Волфганг Амадеус Моцарт и Томас Едисън.
Хапливо забавна и мъдра, изплетена с майсторското чувство за хумор на Иво Сиромахов, който владее изкусно езика на децата, „Тони и Гари си избират професия“ е истинска наслада за малки откриватели и любопитни читатели, които тепърва ще се впуснат в света на големите.
Но преди да го направят, те имат много по-важна задача: да летят смело във вселените на въображението и мечтите!
Из „Тони и Гари си избират професия“ от Иво Сиромахов
ТОНИ И ГАРИ СТАВАТ АЛПИНИСТИ
– Умирам от студ – изскимтя тъжно Гари.
Двамата с Тони катереха един стръмен снежен склон в Хималаите. Далеч пред тях, обвит в облаци, стоеше Еверест – най-високият връх на планетата. Тони и Гари бяха добре екипирани с топли дрехи, които не пропускат влага и вятър. Имаха слънчеви очила, дебели шапки и ръкавици, но въпреки това Гари трепереше от студ.
– Нали разправяше, че студът не те плаши – припомни му Тони.
– Не ме плаши, ако е някакъв нормален студ – минус два-три градуса. А тук е минус трийсет.
– Скоро ще бъдем в лагера и там ще се стоплим – отвърна Тони. – Потърпи още малко.
– И раницата ми тежи – оплака се Гари.
Гари чак сега разбра, че да изкачваш планински върхове е трудна работа.
– Ледът е много твърд – отбеляза Тони. – Трябва да сложим котките.
– Котки ли? – извика Гари и се приготви да ги гони. – Къде има котки?
– „Котки“ се наричат острите метални шипове, които се привързват с въженца към обувките, за да може с тях да се върви по твърд сняг и лед – обясни Тони.
– А дядо ми си връзваше истински живи котки на лапичките. Той беше голям алпинист. Качвал се е даже на Черни връх. Двамата вързаха на краката си алпинистките котки и продължиха бавно нагоре.
Леденият вятър фучеше със страшна сила и правеше изкачването още по-трудно. След около час стигнаха до една долчинка и решиха, че тук ще пренощуват. Тони извади от раницата си палатката и започна да я разгъва.
– Подай ми пикела, Гари – каза.
– Какво е пикел? – попита кученцето.
– Пикел е тази малка брадвичка, с която пробиваме леда. Трябва ми, за да забия колчетата на палатката, та да не я отвее вятърът.
Гари подаде на Тони пикела, той проби четири дупки в леда, заби в тях метални колчета и привърза четирите краища на палатката за тях. Временното жилище на двамата алпинисти беше готово.
Влязоха вътре, Тони извади малък газов котлон, събра в едно метално канче сняг и го сложи върху котлона. Снегът се разтопи и след малко водата завря.
– Чаят ни е готов – каза Тони и пъхна пакетче чай в канчето. В палатката замириса на горски билки.
– Аз съм гладен – изскимтя Гари.
Тони отвори консерва с пастет и двамата си я поделиха. После се сгушиха в спалните си чували и се приготвиха за сън. Отвън хималайският вятър ревеше, но в палатката беше уютно и топло. На следващата сутрин се събудиха още с изгрева на слънцето. Вятърът беше утихнал, небето беше ясно, а слънчевите лъчи отблясваха в ослепително белия сняг.
– Днес времето за изкачване е чудесно – зарадва се Тони.
– Готов ли си, Гари? – Готов съм, разбира се – излая весело кучето.
Събраха палатката и всичкия си багаж в раниците и тръгнаха уверено към върха. Минаха над страховити пропасти. Гари внимателно гледаше в лапичките си, за да не се подхлъзне.
– Някога хората са смятали, че Еверест не може да бъде изкачен – започна да разказва Тони. – Вярвали са, че на върха живее самият Буда.
– Кой е Буда? – попита Гари.
– Буда е върховният учител на хората, които живеят по тези земи. Той е техният Бог.
– А той наистина ли живее на върха?
– Не знаели, защото никой не смеел да го изкачи. Върхът е изкачен за пръв път през 1953 година от двама души – новозеландеца сър Едмънд Хилари и непалския шерпа Тенсинг Норгей. Когато Тенсинг тръгва към върха, неговата малка дъщеря му дава едно малко моливче, с което обичала да рисува. Това моливче трябвало да му служи за талисман, да го пази от бурите и от пропастите. Тенсинг обещал на дъщеря си, че ще остави моливчето в скута на Буда. Но когато се качил на върха, там нямало никакъв Буда. И затова шерпът заровил моливчето в снега.
– А ние какво ще оставим на върха? – попита Гари.
– Нашите знамена – отвърна Тони. – Да се знае, че сме били горе.
– Изморих се – каза Гари.
– Още малко, Гари – окуражи го Тони. – Почти сме горе.
В три и петнайсет следобед двамата стъпиха на Еверест. Бяха толкова щастливи, че се прегърнаха.
– Виж, Гари, това е най-високата точка на цялата земя. Неслучайно наричат този връх „Покривът на света“. Ние успяхме! Ние го покорихме.
– Аз съм първото куче, което е изкачило Еверест – размаха опашка Гари. – Така както дядо ми е първото куче, което е изкачило Черни връх. Това са двата най-велики върха на планетата.
– А аз съм най-младият алпинист, който се е качвал на Еверест. Извади знамената, Гари! – подкани го Тони. – Време е да ги забием на върха и да се снимаме пред тях.
Гари извади от раницата две знамена – знамето на България и едно знаме, на което имаше кучешка глава, а под нея кръстосани кокали.
– Това е знамето на ООК – каза.
– Какво е ООК? – учуди се Тони.
– ООК е Организацията на обединените кучета – обясни Гари. – Най-важната организация в кучешкия свят.
Двамата забиха знамената и се снимаха пред тях. Още на следващия ден тази снимка щеше да стане най-известната снимка на планетата. Куче и дете на Еверест! Това наистина беше световна новина.
– Време е да тръгваме обратно – каза Тони. – Опитните алпинисти съветват да не се застояваме на върха, а да пазим силите си за слизането.
Тръгнаха обратно и скоро започна да се стъмва. Мракът в планината беше непрогледен. Тони и Гари светнаха челниците си и потъърсиха подходящо място, където да нощуват. Когато най-после успяха да опънат палатката си и да се скрият в нея, лицата им грееха от щастие.
– Ние успяхме, Гари! – извика Тони. – Ние сме истински алпинисти.
– Знаеш ли, Тони, много съм щастлив, че изкачихме най-високия връх – каза Гари. – Но не искам повече да съм алпинист. В планината е много студено. Искам да работя на някое потопло място. Дай да опитаме някоя професия, в която не духа толкова силен вятър и няма да ми измръзват лапичките.
– Искаш ли да станем съдии? – предложи Тони.
– Защо да ставаме съдии, Тони?
– Защото по света има много несправедливост. И ако сме добри и почтени съдии, ще можем да се борим срещу несправедливостите и да отсъждаме честно.
– Харесва ми тази идея, Тони. Нека да опитаме. Афел бафел румтумтум съдии!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
