Нов самостоятелен роман от бестселъровата авторка Л. Дж. Шен пренася читателите сред обхванатите от ноктите на мафията улици на Бостън.
„Спароу”– нов самостоятелен роман от бестселъровата авторка Л. Дж. Шен („Крадецът на целувки”, „В случай на чудо”, „Красиво безразсъдство”, „Раненият рицар”) – изправя едно младо момиче на пътя на мафията и срещу собственото ѝ сърце.
Сърцето на Спароу Рейнс е разбито, без изобщо някога да е била влюбена. Уредените бракове би трябвало да са отдавна забравена традиция. Не и за малката общност, в която е прекарала целия си живот.
Тя е обикновено момиче от скромен произход – дъщеря на ирландски имигранти, която познава само уличките на Бостън. Никога не би могла да предположи, че именно тя ще се окаже пред олтара в безбожно скъпа булчинска рокля, напът да се венчае не за кого да е, ами за Трой Бренан.
Трой Бренан има лице на ангел, но душа на демон. Всички от ирландски произход в Бостън знаят историята му. Син на убит мафиот, безмилостен, безскрупулен убиец. Зад стоманените му очи се крие природа, която никой не би могъл да се надява да опознае.
Спароу не иска да го опознава. Трой може да има всяка – и често го прави. Сърцата, които е разбил, се равняват само на тъмните деяния, които оставя зад гърба си. Защо тогава е избрал точно нея – и не само избрал, но и принудил да се омъжи за него?
Трой ѝ е отнел всичко – любовта, която никога няма да преживее, хората, които никога няма да срещне, щастието, което никога няма да има. Тя е негова пленница. А мотивите му са най-дълбоко пазената тайна в Бостън. Но казват, че любовта е единственото по-силно чувство от омразата. Могат ли героите да се изправят срещу света... ако това означава да се изправят срещу собствените си сърца?
„Спароу” (ИК „Сиела“) е самостоятелна история от бестселъровата авторка Л. Дж. Шен, която завладява сърцата на феновете си книга след книга.
Из „Спароу”
Л. Дж. Шен
Глава първа
СПАРОУ
Три години по-късно
Дали е възможно да чувстваш как сърцето ти се разбива, без изобщо да си била влюбена? – гледах към жената в огледалото, дъвчех долната си устна, накрая нежната кожа се разрани. Не се познавах вече.
Съжалението ме порази като гръм. Съжаление за човека, когото никога нямаше да срещна, за първата любов, която нямаше да преживея, за романтичната връзка, която никога нямаше да имам. За пеперудите, които никога нямаше да запърхат в корема ми. За надеждата, щастието и нетърпението, все чувства, които никога повече нямаше да преживея.
– Не прекарах цели три часа да те гримирам, за да дъвчеш червилото, сякаш е торбичка от чипс, захарче. – Шери, гримьорката, се суетеше около мен.
В същия момент фризьорът, наближаващ трийсетте гей, влезе решително в стаята, въоръжен с лак за коса, и започна да ме пръска пак без предупреждение. Студената течност се разлетя към очите ми. Запримигвах, борех се с паренето, което чувствах както по лицето, така и в себе си.
– Твоите мъчения не приключиха ли? – изсъсках, отдръпнах се от огледалото и тръгнах към другия край на луксозния президентски апартамент.
За пръв път отсядах в петзвезден хотел. И се чувствах като нагласила се проститутка.
Взех чаша с шампанско, която бях почти убедена, че изобщо не е моя, и я пресуших на един дъх. Тръшнах чашата на скъпия сребърен поднос, въздържах се да избърша уста с опакото на ръката си, че Шери щеше да ме убие. Чашата се счупи на две. Направих физиономия и погледнах към екипа, нает от Трой Бренан, за да ме издокарат като съвършената малка булка.
– Убедена съм, че господин Бренан без проблем ще включи в сметката и тази… и това – Шери размаха ръка. Косата ѝ, в ожесточено оформена прическа, беше докарана до вкаменелост от прекаляването с лака.
В дъното на деколтето ѝ прозираше пъпът ѝ. Имаше вид на някоя, дето работи в заведенията, в които и татко работеше, и не беше точно специалистката по разкрасяване, от която бих взела съвети относно модата и грима. От друга страна, в тази сватба нямах думата.
– Важното е на теб нищо да ти няма – каза стилистът Джо и разшава показалец към мен. Със свободната си ръка грабна столчето на счупената чаша от пръстите ми. – Нали не искаш роклята ти да се окаже с лекета от кръв. Имай предвид, че това е ретро модел на Валентино.
Даже не се престорих, че знам що е то ретро модел на Валентино. Откъде накъде момиче, родено в южнобостънски квартал, ще знае каквото и да било за висшата мода? Питайте ме за купони за намаления и как да се шмугнете гратис в метрото, ще ви осветля най-подробно. За висша мода? Съвсем чужда материя, така си беше.
Извъртях очи и влязох в банята да си измия ръцете. Срязах си пръста, но не исках да вбеся Бренан, като изпоцапам взетата под наем скъпа рокля. Плотът беше претрупан с продукти за коса и грим, с кремове, продукти за спа и мобилния ми телефон. Подскочих от сигнала за съобщение.
Огледах онези в другата стая и внимателно попритворих вратата.
Луси: Ти все пак няма да успееш да стигнеш за курса днес, така ли? Борис ни учи как да приготвяме бульон.
Аз: Съжалявам. Май ме мъчи някакъв вирус. Цяла нощ повръщам. Прати ми в съобщение рецептата след занятията.
Луси: Дадено, мила. Дано скоро се оправиш.
Аз: Имам чувството, че най-лошото тепърва предстои.
Оставих телефона и се замолих за милионен път на следващия ден Луси да е толкова заета, че да няма време да чете светската страница от вестника. Трой Бренан беше от онези хора, които се появяваха в местните новини само по неприятни поводи. Този човек беше беля – беля, от която да му припари на човек, все едно е стъпил върху живи въглени – и знаех, че сватбата му ще бъде отразена във всички местни медии като новина за салмонела от съмнителна каравана за улична храна още щом този човек произнесеше заветното „Да“.
Аз ли? Аз почти никакво внимание не привличах. Светският ми живот беше толкова оживен, колкото и светският живот на умряла костенурка. Нямах много приятели. Онези, които имах, пропуснах да предупредя за неочакваната ми светкавично организирана сватба. Изпитвах голям страх от младоженеца, срамувах се, че съм се съгласила изобщо на цялата тази работа, и бях прекалено объркана, за да си имам вземане-даване с техните възможни (и уместни) въпроси.
Завъртях крана на чешмата с пронизано от тъга сърце. Пръстите ми докоснаха годежния пръстен под водната струя. В средата на халката имаше диамант колкото юмрука ми, други два по-малки стояха от двете му страни. Останалото беше тънка, обикновена халка от платина, но тежестта на скъпата дрънкулка, чиито крясъци, че е купена от новобогаташ, стигаха до небето, а ехото им се връщаше обратно на земята. Освен това врещеше, че онзи, който я е избрал, има пари и държи да е в центъра на вниманието.
Но имаше нещо, което дори не споменаваше – моето име.
Аз, Спароу Рейнс. Двайсет и две годишна. Дете на Аби и Робин Рейнс. Заклета почитателка на кросовете. Мъжкарана. Любителка на палачинките с боровинки, горещия шоколад, изпълнения със сладко ухание летен въздух и нахално навитите на глезена джинси. Онова хлапе. Момичето, което седеше на първия чин на всеки урок и човъркаше из кутията си за обяд през междучасията, защото никой не искаше да седи с него. Жената, която никога не се беше интересувала от мода. Бедната мацка, която си мислеше, че парите са надценявани, а размерът на лъскавите коли е обратнопропорционален на мъжкото достойнство на притежателите им, и че щастието е ирландско задушено и повторение на любимото кулинарно състезание, изгледано, докато си лежи под завивките.
Пръстенът принадлежеше на друга. На истинска домакиня от някое предградие. На красавица съпруга, с която един може да се хвали и която притежава вкус и положение. Момиче, което знаеше кой е Валентино и защо проклетите му рокли са толкова скъпи.
А не на мен.
Завъртях обратно крана на водата и поех дълбоко дъх, прокарах пръсти по невъобразимо коравата си коса.
– Справи се със задачата – тихо си казах за насърчение. Да се омъжа за състоятелен мъж, когото считат за един от най-търсените ергени в Бостън, надали беше точно наказание. – Изборът не е твой, но се придържай към плана.
Затворих очи и поклатих глава. Независимо дали ставаше дума за проблем на Първия свят, или не, последното, което ми трябваше, беше той да се грижи за мен. Лекото почукване на вратата ме накара да извърна глава към мястото, откъдето идваше. Лицето на Шери, наплескано с грим и с фалшива усмивка, надзърташе през отворената врата.
– Господин Бренан дойде да те види – обяви тя със сладкия си като сироп, неискрен глас.
– Да видиш булката преди сватбата носи лош късмет – изскърцах със зъби и свих юмруци, оставих чудовищният пръстен да се забие в плътта ми. Болката беше добре дошло разсейване.
– Повярвай ми, да вбесиш бъдещия си съпруг носи още по-лош късмет – чух железния му и студен тенор да разсича въздуха пред вратата.
Отстъпих назад, увих около себе си ръце да се защитя. Вратата се отвори, той влезе, стори ми се по-грамаден от всичко и всичките ми предварително подготвени насърчителни речи, които преговарях наум, станаха на пух и прах.
Носеше официален костюм от три части и елегантни кожени обувки. Малката баня беше в негово владение, издърпа целия въздух и моето присъствие от нея. Изведнъж се почувствах по-дребна, отколкото си бях. Леденият му поглед разбиваше защитните ми стени, оголваше ме и ме разкриваше такава, каквато бях – нажежено кълбо от нерви.
– Махни ръцете си да те огледам – нареди остро Бренан.
Направих каквото ми каза, не от уважение, ами от страх. Ръцете ми увиснаха от двете ми страни, докато задавено поех въздух. Досега не ме беше поглеждал два пъти. Нито през осемнайсетте години, в които живеехме в един и същ квартал, нито през последните десет дни. За пръв път показваше такова лично отношение към съществуването ми. В деня на нашата сватба.
– Изглеждаш красива – каза отчуждено.
Знаех, че роклята е зашеметяващо красива. Изрази като „силует на русалка“ и „бие в стил кралица Ан“ летяха към мен, когато за пръв път я пробвах в магазина за булчински рокли. Не че аз я бях избрала. Джо, стилистът, получаваше заповеди директно от бъдещия ми съпруг. Същото беше и с Шери и фризьора, чието име не можех да запомня, и дори жената, която избра бижутата ми за събитията. Нямах думата за нищо, свързано с тази сватба. Никаква възможност нямах да се превърна в обсебено от сватбата си чудовище. Исках тази сватба толкова, колкото исках да пипна и гонорея в тежка форма.
– Благодаря – най-накрая успях да отговоря, въпреки че ми беше накипяло, изпитах странно задължение и върнах похвалата: – И ти изглеждаш прекрасно.
– И как разбра? Не си ме погледнала нито веднъж, откакто влязох. – Гласът на Бренан беше леден и не внушаване желание за общуване, но звучеше сякаш наистина го е грижа.
Предпазливо вдигнах брадичка и го погледнах в очите, всеки мускул на лицето ми се беше сковал, докато го оглеждах.
– Много добре – повторих, без следа от искреност в гласа си.
Чух как Шери се суети Бог знае по какъв повод в другата стая, а Джо говори по телефона или поне се преструва, че говори. Междувременно фризьорът и Конър, бодигардът, който ме следваше навсякъде, мълчаха, а мълчанието им по случайност беше по-кресливо от всичките напразни опити на Шери и Джо да се правят на заети. В ума ми зазвъня камбаната, предупреждаваща за бедствие.
Той имаше проблемно минало.
И го чакаше бедствено бъдеще.
А аз щях да стана част от настоящето, независимо искам ли го, или не го искам.
– Конър, Шери, всички там, изчезвайте навън – нареди годеникът ми, докато, присвил очи, не спираше да ме оглежда от глава до пети.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
