Стефан Стефанов за писането като старо уиски - Интервю на пейката - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Стефан Стефанов за писането като старо уиски
Автор: Мария Ангелова
Стефан Стефанов за писането като старо уиски
Снимка: Давид Вълков

Стефан Стефанов е от онези писатели, които не продават книгите си в комплект с розови очила. Всичко е такова, каквото е. Каквото го живеем всеки ден. Каквото понякога си го мислим, а понякога избягваме да го мислим изобщо. Сатиричен и на места стряскащо реалистичен поглед към съвремието, в което съществуваме, борим се и продължаваме напред и назад, всички заедно.


Новият сборник с разкази на Стефан Стефанов „Край до край“ (издателство Колибри“) вече е по книжарниците, а на 3 декември ще е официалното му представяне в Клуб „Перото“ (повече за събитието).

Ето какво разказа Стефан специално за Peika.bg:

"Край до край“ е книга за... веселите, тъжните, проницателните, лековерните, търсещите, изгубените, славните, обикновените, добрите и лошите личности. Това е лично съобщение по чата от мен за вас. Seen 03:23...

Докато пиша, обичам да... се наслаждавам на липсата на всичко останало. Литературата е храна и вода, образува защитна мембрана в момента на създаването си и оставя сладко-горчив послевкус на ром рано сутрин, когато не знаеш как ще станеш за работа.

39656

Реалността в литературата трябва да бъде... реална. Тя е достатъчно интересна и богата на истории, задаваща въпроси и отговори. Мисля, че идва време за повече действие и решаване на проблемите ни, а това може да стане с трезво осъзнаване на реалността. Литературата може да е добър водач в това пътуване, стига хората да направят първата крачка.

Вдъхновение за писане откривам в... реалността. Хората носят истории, времената носят истории, преживяванията носят истории. Някои се затварят да пишат по цял ден и цяла нощ, аз оставям животът да се процеди през мен. Каквото остане, отива на страниците, ферментирало и отлежало като старо уиски. Като се напиеш с него, на сутринта е останало само най-важното.

Героят в разказа „Адиос“ казва: „Повечето хора, които познавам са недоволни по една или друга причина“. А повечето хора, които аз познавам, са... в публиката на недоволния празник. Недоволни по една или друга причина, но все пак пред сцената на един празник, който не спира до побеляване. Рано или късно това недоволство ще даде някакъв израз. Друг въпрос е дали той ще ни хареса или не. Това, в което живеем, не може да продължава вечно, защото е счупено и дере мантинелата.

39647

От книгата непременно два пъти прочетете... монолога пред огледалото на героя от разказа „Адиос“, защото това е нещо, което всеки си е казвал рано или късно, по един или друг повод. Колкото повече го мислите, толкова по-вярно става. И какво ще направите по въпроса?

От време на време имаме нужда да „се изключим“ от системата, защото... в противен случай, тя ще ни смели на кайма в месомелачката и ще ни накара да маршируваме в редицата от чукове. Всеки се изключва по различен начин, но целта е една и съща - да се un-тагнем, за да свалим маските си, да ги почистим, да си обещаем, че това е за последно и да се върнем обратно в маскарада.

Надявам се читателите да разберат, че... съм абсолютно искрен с тази книга. Тя е за мен, за вас, за всички нас. Когато някой я прочете след 20 години, ще разбере какво сме преживеели в този пир по време на чума, лето 2015-то.

39649

Когато не пиша, обичам да... не мисля въобще за писане. Писането изцежда, защото чрез него се създават животи и съдби, за които ти си отговорен. Ти си бог в твоята малка литературна вселена и висенето на кръста понякога омръзва. Добре че има второ и трето ПИРшествие.

Книгата ще е успешна, защото... няма подобна на нея на пазара. Всеки може да намери нещо в нея, всеки може да види себе си или хората, които познава, в героите. Тя е литература, истина, измислица, документ, цвят, мрак, убийство и раждане с участието на всички в публиката. Вие натискате спусъка и вие падате до мен, покосени на земята. След това се раждаме от една утроба.

Нещо за книгата, което не съм споделял досега, е че... тя в много отношения ще се окаже пророческа, което малко ме притеснява. В нея са описани неща, които вече с случват. А съм ги писал като сатира. И това, ако не е сатира...

***

Прочетете и откъс от разказа „Адиос“:

Първоначално не знаех дали въобще искам да ходя в Черна гора. Срещата ми с Миле в бара на Пинки оказа съществено значение по този въпрос.

Пиехме вътре вече от няколко часа и бях почнал да губя височина. Миле беше пуснал русолявата си брада още по-дълга, а перчемът сега скриваше част огромните тъмни очила на лицето му. Беше се подпрял на разнебитения плот и ми говореше тежко-тежко, опрял длан на коляното си.

– Ти си луд, бате! – каза ми той, облизвайки бирената пяната от мустаците си. – Къде сте се помъкнали по тая Черна гора?... Малко ли плажове, малко ли кръчми има тука?... Че то тука само това има въобще!...

– Все ми е тая! – повдигнах рамене аз, докато той се хилеше, оголил зъби. – Нещо ми писна тук. Трябва да се махна за малко.

Забих поглед в надрания, нащърбен плот. „Трябва да се махна за малко“. Тези думи ги бях чувал и от хора, които никога не се върнаха в България. Все едно отидоха да магазина за малко и не ги видях повече. Не ми беше ясно защо много хора тук имахме такава ужасна нужда просто да се махнем. На всяка цена, въпреки всичко. Това дори не е порив за емиграция, просто за махане, не защото искаш да отидеш някъде, а защото не искаш да си тук. Може би, причината бяха такива типове като Миле. Той всеки момент щеше да превключи на канала, на неговата честота, в която никой друг няма значение. Много хора бяха на тази честота, много хора бяха в стая с огледала, в които виждаха само себе си. Миле въздъхна театрално и постави тежко халбата си на плота.

– Това, което го търсиш, не е там, където отиваш! – той почука с показалец по челото ми.

– Защото е тук, Владо!

От доста време Миле не ми беше казвал нещо толкова адекватно. Понечих да се здрависам с него, когато огромното туловище на Пинки се появи от другата страна на бара. Пинки постави масивните си, татуирани ръце на плота и се приведе към нас с думите:

– Миле, дължиш ми десет лева за ония джинове през март!

– През март?! – обърна се с фалшива усмивка към него Миле. – Да, бе!... Сигурен ли си?

– Тефтерът така казва! – кимна заплашително Пинки. – Тефтерът не лъже. Обикновено ти лъжеш.

Миле взе да се бърка небрежно по джобовете и веднага разбрах какво ще стане. Вече беше превключил на канала. Имаше проблемите на средностатистическия човек в двайсет и първи век – беше изконсумирал повече, отколкото може да плати. И той направи същото, което прави средностатистическият човек в двайсет и първи век, направи първото нещо, което му хрумна. Обърна се към мен с мазна усмивка.

Поклатих глава, извадих една десетачка и я сложих на плота. Неусетно главата ми беше натежала и брадичката ми теглеше към плота. Пинки прибра парите в джоба си, а Миле виновно отпи от бирата си, зяпайки в другата посока. Всички замесени се бяхме примирили, че така върви светът и така ще си върви, докато има кой да плаща.  

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Интервю на пейката
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин