Уна и Селинджър – новият роман на Фредерик Бегбеде - Култура и фестивали - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Уна и Селинджър – новият роман на Фредерик Бегбеде
Автор: Peika.bg

Основан на факти и доразказан от авторовото въображение, романът „Уна & Селинджър“ (Издателство „Колибри“) е най-новото от Фредерик Бегбеде.

В „Уна & Селинджър“ Бегбеде ни връща в миналото, в следвоенните години, за да ни срещне с Уна (15-годишната дъщеря на американския драматург Юджийн О’Нийл и бъдеща последна съпруга на Чарли Чаплин) и начинаещия по това време автор на романа „Спасителят в ръжта“ Джери Селинджър, тогава на 23 години. И да ни разкаже за тяхната неосъществена любов. Да ни разкаже и по малко за Труман Капоти и за несравнимия Чаплин, да каже по няколко думи и за Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей. И също, но не на последно място, да посвети потресаващи страници на Втората световна война и на влиянието, която тази нечувана касапница оказва върху Селинджър. Без впрочем да забрави да си спомни за себе си и за взаимоотношенията си с безвъзвратно изтичащото време, както и за спътницата си, която толкова прилича на Уна!

Прочетете откъс от „Уна & Селинджър“ на Фредерик Бегбеде:

В Ню Йорк през 1940-а всички пушеха навсякъде – в баровете, в ресторантите, в такситата, във влаковете и най-вече в „Сторк Клъб“. Когато човек излезеше от заведението, очите му винаги смъдяха, а косата му миришеше на цигари. Хората вредяха на здравето си повече от днес, защото никой не ги упрекваше, че задълбочават дефицита на Здравната каса, която още не беше измислена. Бе почти единайсет вечерта. В този час трудно можеха да се различат лицата на клиентите, седнали в дългия салон на бара. „Сторк“ представляваше не клуб, а непроницаем облак. Под пълна с балони мрежа облечените в смокинги музиканти свиреха парчетана Каб Калауей. Или това бе самият Каб Калауей? На стената имаше нарисуван щъркел с цилиндър, който пушеше цигара. Неделя вечер ресторантът бе толкова претъпкан, че клиентите трябваше да се провикват, за да си поръчат напитките на сервитьорите в къси сака и черни папийонки. Но това несмущаваше никого – американците винаги говорят високо, особено когато им наливат бърбън върху счукан лед.

Един дошъл от Ню Орлиънс русоляв младеж свъзписклив глас постоянно се усмихваше, когато излизаше с Триото наследнички: Глория Вандербилт, Уна О’Нийл и Каръл Маркъс – първитеit-girls в историята на Западния свят, скрити заддимна завеса. През деня изпращаше текстове във вестници, които все още не ги публикуваха. А през нощта бършеше кръглите си очила с кърпичка от черна коприна, преди да ги върне на носа си и да прибере квадратната кърпичка в левия горен джоб на бялото си сако, оставяйки да стърчат четири триъгълника към тавана, като насочени към висящите над главата му балони стрели. Вярваше, че доброто облекло те прави интелигентен, и в неговия случай това бе вярно. Беше на шестнайсет години, казваше се Труман Капоти, а всичко се случваше на Петдесет и трета улица, три-изток.

Момиченца, вие сте моите лебеди.

– Защо ни наричаш лебеди? – попита Глория, духвайки кълбо дим в лицето му.

Ами първо, вие сте бели – отговори Капоти, сдържайки кашлицата си. – Освен това се движите изящно, имате грациозни дълги шии...

– И сигурно заострени оранжеви човки?

– Да, ти, Глория, имаш особено остра човка и всяка вечер ни го доказваш. Но е по-скоро червена,тъй като показва съдържанието на червилото ти ипо горната си част, и по резците ти.

– Но къде са крилата ни? – попита Уна.

Труман Капоти не можеше да откъсне очи (сини)от сервитьора – млад антилец с раздалечени предни зъби, който приличаше на Яник Ноа, много преди Яник Ноа да се роди.

– Младежо, бъдете така добър да ни донесете четири водка-мартини, така ще съм сигурен, че скоро ще ви видя отново.

Труман се усмихна на най-красивата от трите.

– Пречупих крилата ви, докато спяхте, скъпаУна, за да ви попреча да отлетите далече от мене. Задържам ви за още едно десетилетие. Не се тревожете, ще мине бързо.

Труман – каза Глория, – ако ние сме лебеди,какво си ти тогава... прасенце?

Всички избухнаха в смях. В устата на Глория злите думи прозвучаха като окончателна присъда. Труман порозовя целият; наистина някой любител на колбаси трудно би устоял на чара му. Но в светлите му очи искреше присмех и всичко, произнесено от него, бе леко и забавно, което все пак го отличаваше от порция свинско.

В същия бар, в другия край на салона, някакъв мъж, висок метър и деветдесет, гледаше шеста маса, без да казва нищо, защото никога не казвашенищо. Така или иначе, всички погледи в „Сторк“ бяханасочени към шеста маса, разположена в ъгъла, в края на салона във формата на L. През 1940-а Джером Дейвид Селинджър бе на двайсет и една години.Все още живееше при родителите си на Парк Авеню №1133,на ъгъла с Деветдесет и първа улица. Тъй като бе висок, красив и добре облечен, понякога го пускаха сам в „Сторк Клъб“, най-трудно достъпното място в Ню Йорк. Баща му беше евреин, забогатял от търговията със сирене кашер и пушено месо. Засега Джери нямаше никаква причина да се превръща в откривателя на вечното юношество на кредит.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Култура и фестивали
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин