Един текст с пожелание за по-малко ококорване по летищата и повече дишане!
„Качете се по елеватора“ ми казаха. Ще се ориентирате лесно ми казаха... Кажете го на Том Ханкс, когато беше българин по „Терминал“-ите. Изобщо летището във Франкфурт дава нов живот на думи като търпение, посока, добронамереност. Особено към прословутите „елеватори“.
На подобно място човек вижда и чува що е то „глобално село“. И кратката загуба на ориентация опознава. Колкото и табели да има, колкото и знаци да гледа. А забавното тепърва предстоеше. Стигането до автобусната спирка на Луфтханза беше само предястие. Хващането на автобус по мъгливи доби със Спотифай в ушите беше чудесна настройка.
Беше краят на ноември месец през изминалата 2018-та., когато пътувах за Страсбург. И то като млад делегат на Страсбургския клуб (международна мрежа на общински представители, т.е приемливо едри риби). Поводът за това делегатстване бяха други мои чужбински изяви, артистични и обществени, по-рано същата есен.
Младежката делегация бяхме настанени в хостел край Рейн, в новата градска част на Страсбург. Не беше толкова живописно, колкото звучи. Строежи като навсякъде. Но все пак непознато. А компанията на свежи и интелигентни набори от различни световни краища беше най-големият дар.
Да изпълниш времето си с такива хора е дар. Да се носиш по паветата на нощен Страсбург от концерт в Катедралата, до официална вечеря в „Старата мелница" е искрено щастие. Да издирваш книжарница и полицейско управление из същинския град е добър тест за търпение и ориентация. Връщахме портфейл, не екранизирахме Агата Кристи :D
Да търсиш вино и музикален магазин в Стария град е удоволствие, от най-бутиковите. От новия град ще запомня големите пространства и разредената навалица. Страсбург е град, в който се диша! И разхдоката с вкус на розе и сбогувания от последната делегатска вечер ще запомня. Изобщо разходките, усмивките и дишането съпроводиха това пътуване до самия му край.
За сградите, щъркелите и мостовете е излишно да хабя електронно мастило. Те трябва да се видят, вдишат, да те завладеят. С онова европейско очарование, което все повече (ще) виждаме като паметник в градините на „глобалното село“. Но пък добре поддържан паметник. Можеше и да е като Ленин, така, де, Стамболов в градинката пред Кристал...
Паметен беше и гала обядът в кметството на Страсбург (бивш дворец). Отново класна обстановка, завещана от френските аристократски времена. Не толкова внушителна, колкото внушаваща класа.
Внушителен беше начинът, по който италианецът в групата ми наля от незабравимото Pinot Blanc на въпросния обяд. Той не наливаше вино, той отливаше благороден метал. С него, още един италиано и двама 16-годишни гърци внесохме южен климат в немско-френския хостел.
Показателно е как в 00:00 ч. се оплакваме, че на следващия ден трябва да сме в 07:00 пред Съвета на Европа. И така още 40 мин. оплакване, докато немците отдавна бяха заспали. Бягането до спирката идната утрин бе сред най-ободряващите мигове на това преживяване.
А каква бе всъщност целта на преживяването. Официално бе будните млади да дадат на възрастните от властта идеи за разрешаване на Големите проблеми. Неофициалната, но по-същестевена цел беше да се усетим като световни хора. Общност, за която граници са само възможностите и желанията ни.
Да, бяхме разделени на работни групи. Да, разнищвахме световните тежнения по 6 астрономически часа в продължение на 3 дена. Но поне за мен, това беше колкото отговорност, толкова и повод да видя къде съм в това „глобално село“. И да попътувам, говорейки на френски. И да натрупам куфар с емоции и спомени.
Толкова го бях натрупал този куфар, че на връщане в Летище София разбрах, че е останал в любимото Франкфуртско летище... Гледам лентата за багаж. Виждам едни и същи куфари за трети път. Не виждам своя. Замислям се. Отивам на бюро информация. Поококорвам се. Но явно държаха да ми го пратят лично на адрес. Делегатска работа. За щастие на дисковете, виното, изписаните листи и спомените им нямаше нищо.
Дано и на вас са се сторили толкова ценни. Ако ли не, поне сте надникнали в поредния куфар. Бил той делегатски, бил той стегнат за Страсбург, бил той и забравян по европейските въздушните пътища. С пожелание за по-малко ококорване по летищата и повече дишане!
Текстът и снимките са ни любезно изпратени от Станчо Станчев.
Изпращайте ни и вие своите пътеписи за рубриката "Стани автор" на info@peika.bg!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
