„Отвлечена“ от Т. Р. Рейгън е първата книга от криминалната поредица с главен герой детектив Лизи Гарднър, която ще плени почитателите на „Мълчанието на агнетата“.
За почитателите на кървавите трилъри на Томас Харис, Клеър Макинтош и Коуди Макфейдън на пазара у нас това лято се появява завладяващият роман „Отвлечена“ – първата книга от феноменалната поредица на американската писателка Т. Р. Рейгън, продала над 1 милион копия по цял свят.
Често сравняван с превърналия се в култова класика трилър „Мълчанието на агнетата“ , „Отвлечена“ е мрачен и диаболичен роман, който запознава читателите с енигматичната детективка Лизи Гарднър – единствената жертва, успяла да избяга от извратената игра на страховит и кръвожаден сериен убиец…
Лизи Гарднър е само на седемнадесет години, когато планираната като перфектна вечер бързо се превръща в най-големия ѝ кошмар. Отвлечена на метри от дома си след романтична среща, Лизи се събужда в плен на извратен сериен убиец. В продължение на месеци младата жена остава на милостта на анонимния си похитител, когото тя нарича Спайдърмен заради страстта му да измъчва жертвите си с паяци. Докато един ден по чудо не успява да се измъкне, превръщайки се в единственото момиче, оцеляло след среща с него.
Но не може да помогне със залавянето му и Спайдърмен все така остава на свобода, макар и да се притаява за дълго време напред.
Четиринадесет години по-късно Лизи работи като частен детектив и преподава самозащита на тийнейджърки – а мисията на живота ѝ е никога да не допусне друго момиче да изживее същия ужас като нея. Защото макар и да е продължила с живота си, тя така и не е успяла да избяга от паяжината на похитителя, която се просмуква в ума ѝ и не я оставя да спи.
Защото Лизи усеща с мозъка на костите си, че Спайдърмен е още жив и крои плановете си. Най-мрачните ѝ страхове се потвърждават, когато един ден тя получава обаждане от Джаред – бившето ѝ гадже и настоящ агент на ФБР.
Спайдърмен отново е започнал кървава жътва след дългогодишно отсъствие, а следващата му мишена е Лизи. И този път той няма да я остави да се измъкне, независимо колко още момичета ще трябва да убие, докато стигне до нея.
Откачен и обсебващ, майсторски изпипан и пристрастяващ, „Отвлечена“ е първокласен психологически трилър, в който смъртоносната игра на котка и мишка може да има само един победител. Т. Р. Рейгън дава дяволски добър старт на поредицата за детектив Лизи Гарднър, чийто следващ случай няма как да не очаквате с нетърпение.
Из „Отвлечена“ от Т. Р. Рейгън
Глава 1
Събота, 17 август 1996 г.,
23:25 ч.
Лизи не искаше вечерта да свършва. Тя се беше загледала през предния прозорец, докато Джаред караше към дома ѝ. Вечерта беше тъмна, прекрасна и... перфектна. Приятелят ѝ направи десен завой на „Емералд Стрийт“.
– Имаш ли нещо против да отбиеш там? – попита Лизи и посочи тротоара в края на квартала. – Останалата част от пътя ще я извървя пеша. Татко ще ме убие, ако види, че ти ме прибираш.
Джаред спря форд експлоръра на баща си и изгаси двигателя. Лизи откопча предпазния си колан. Наведе се над него и го целуна по устните. След малко се дръпна и очите ѝ се навлажниха.
– Какво има?
– Не знам – отвърна тя. – Просто ненавиждам това чувство... сякаш никога вече няма да те видя.
Джаред я придърпа до себе си и целуна върха на носа ѝ, бузата ѝ, брадичката ѝ и накрая устните ѝ. Всяка целувка беше като първа. Приятелят ѝ заминаваше в колеж. Животът бе толкова несправедлив.
– Иска ми се тази вечер никога да не свършва – каза Лизи.
– И на мен. – Младежът отново я целуна, но този път много по-страстно. Тя харесваше всичко в Джаред Майкъл Шейн – външния му вид, отношението му към нея, миризмата му и тембъра на гласа му.
– Джаред?
– Аха?
– Няма да ме забравиш, нали?
– В никакъв случай.
Последва дълго мълчание, преди приятелят ѝ да се засмее и да каже:
– Виж ни, държим се така, все едно никога вече няма да се видим. Отивам в Лос Анджелис, не на Марс. Това са пет-шест часа път. Просто ми се обади и ще дойда. – Обещаваш ли?
– Да. – Той я целуна отново. Часовникът на таблото показваше 23:25 часа, когато Джаред спря джипа. Баща ѝ сигурно вече беше пощурял.
– По-добре да тръгвам. – Тя се обърна да отвори вратата на автомобила.
Ръката му я спря.
– Обичам те, Лизи. Това не е краят. Това е началото.
Тя съумя да се усмихне.
– Прав си. И аз те обичам. Обади ми се утре сутринта, преди да тръгнеш, чу ли?
– Ще го направя. – Джаред погледна улицата пред тях. – Нека те закарам по-близо до вас. Прекалено е късно да вървиш сама.
На Лизи ѝ харесваше да се тревожи за нея, но понякога я третираше като малко дете. Беше прекарала достатъчно неделни вечери със семейството му, за да знае, че баща му е много властен и деспотичен човек. Не искаше той или някой друг да ѝ казва какво да прави. А и баща ѝ щеше да я накаже за месец, ако видеше да я изпраща гаджето ѝ, а не Емили и Брук. Лизи му лепна бърза целувка, след което се обърна и слезе от джипа.
– Ще се оправя – увери го тя, преди да затвори вратата и да му прати въздушна целувка.
Той ѝ върна една на свой ред.
Лизи се почувства по-добре и тръгна към дома си. Преди да завие надясно по „Каниън Роуд“, погледна през рамо, но Джаред вече потегляше в противоположната посока. Въпреки това му помаха.
Домът ѝ се намираше в края на пресечката.
Оттук виждаше силуета на върбата, която баща ѝ беше посадил в предния им двор.
Тракането на обувките ѝ бе толкова силно, че можеше да събуди мъртвите. Спря и ги събу. Сега единственият шум беше крякането на безброй жаби, които си търсеха партньори в далечната рекичка.
Щрак.
Една улична лампа изгасна. Лизи я погледна, когато мина покрай нея. Не вярваше, че може да стане по-тъмно, но грешеше. Дори звездите я бяха изоставили тази вечер. Господи, беше забравила колко много мрази мрака. Повече от него мразеше само да е сама в него.
Джаред беше прав. Трябваше да я остави по-близо до дома ѝ или направо пред тях и да я изпрати до вратата, както правеше обикновено. После щеше да обясни на баща си, че приятелят ѝ я е взел от дома на Брук. Той щеше да ѝ повярва. Винаги ѝ вярваше. Инатът ѝ беше причината да е навън сега... сама... под мастиленочерното небе.
Чу шумолене до портата на една съседска къща. Полазиха я тръпки. Спря и се ослуша с надеждата да види Фъдж, шоколадовокафявия лабрадор, който обожаваше да ближе всички до смърт. Направи още няколко крачки и отново го чу. Туп туп туп. Бяха стъпки.
– Джаред? Ти ли си? Не е забавно, да знаеш.
Лизи се обърна. Улицата беше пуста зад нея. Съседските къщи тъмнееха; никой не надничаше през прозорците, доколкото виждаше. Не лаеха кучета.
Това беше добър знак, нали?
Притесняваш се напразно.
Лизи тръгна отново. Тревогата обаче не я напусна. Усещаше го... с цялото си същество... някой я наблюдаваше.
Баща ѝ постоянно ѝ повтаряше: „Доверявай се на инстинктите си, Елизабет. Ако нещо ти се струва неправилно, навярно е такова“.
В същото време я обвиняваха, че има прекалено развито въображение.
Усети студен полъх по ръцете си. Тази вечер не духаше, нали?
Трябваше да побегне, да избяга в мига, в който усети, че е наблюдавана.
Туп, туп, туп. Лизи се обърна толкова бързо, че едва не изгуби равновесие. Един мъж бягаше към нея. Мозъкът ѝ изкрещя да побегне. Краката ѝ обаче отказаха да я слушат. Имаше чувството, че са залепнали за земята.
Бам! Бам!
Нещо твърдо я удари по крака и след това по лявата страна на главата ѝ. Гореща, разкъсваща болка заля черепа ѝ. Коленете ѝ я предадоха и последното, което видя, бяха черно яке, черна маска и черно небе.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
