Валентин Грандев: Да прекосиш 20 планини за 60 дни - Интервю на пейката - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Валентин Грандев: Да прекосиш 20 планини за 60 дни
Автор: Мария Ангелова

През лятото на 2013 г. Валентин Грандев поема на едно вълнуващо приключение – 60 дни пеша сам през 20 български планини. Пътешествието му започва от нос Емине и приключва 2000 км и два месеца по-късно при устието на река Ропотамо.

За изминатите километри, за прокарването на нови пътища и за това как може човек да прекара време сред природата без да оставя следи – ето какво ни разказа самият Валентин.

- Какво те накара да изминеш почти 2000 км пеш през българските планини?

- Съчетаването на няколко различни проекта. Идеята да извърша дълъг преход през няколко от най-хубавите ни планини отлежава толкова дълго в главата, ми че вече беше хванала благородна плесен. Дойде време да изпитам собствената си воля и познания за дивата природа, трупани още от детството. Така реших да премина през Стара планина, Средна гора, Плана, Витоша, Верила, Рила и Родопа в пътешествие – проверка на физическата и духовната ми същност. От друга страна, непрекъснатият сблъсък с масово небрежното отношение към природата ме караше да търся начин за промяна. Исках да предизвикам дискусия върху премълчавани или смятани за маловажни проблеми и единственият начин да постигна това видях във възможността да го направя с личния си пример. Хрумна ми, че ако сторя нещо, което друг преди мен не е правил, може би ще предизвикам достатъчно внимание и върху въпросите, които ме вълнуват. Така се съчетаха двете идеи.

Започнах от нос Емине, след Витоша, продължих през Люлин и няколкото планини на Краище, стигайки до Осогово. От там на юг пресякох още три планини стигайки до връх Тумба в Беласица, където се събират границите на три страни. Това беше средата на пътя. Тръгнах на изток през Славянка, но после завих на север към Пирин и Рила, защото тези планини лежат дълбоко в сърцето ми и не биваше да остават извън пътя ми. Прекосих Родопа от запад на изток, минах през Сакар и накрая в Странджа финиширах на устието на река Ропотамо. Всичко това само за 60 дни в един постоянен маратон от над 2 000 000 крачки през 20 планини. Исках да обърна внимание върху щетите, които нанася консуматорското ни общество върху природата и нейните обитатели. Да опровергая все по-често налаганата от медиите теза за опасностите, които се крият в нея. Спях навсякъде, където местните твърдяха, че има мечки, вълци и други „страшилища“, като доказателство на тезата си. Събирах впечатления от състоянието на горите. От безконтролния в някои планини дърводобив. Стараех се да не оставям следа от преминаването си в чисто физически план.

- Сравняваш похода си с Камино. По какво си приличат?

- Не съм вървял по легендарния Камино, макар че съм прекарал почти половин година, пътувайки из Испания. Познавам някои места, през които преминава пътят и мога да кажа, че вървенето през тях изглежда също така тежко и отегчително, както моето през Сакар, Деревент и Странджа, където беше горещо и сухо.

Мога да кажа по какво се различават. Моят път беше два пъти по-дълъг. Не разполагах с места за нощуване и хранене през няколко километра, така че се налагаше да нося на гръб всичко, от което имах нужда, за да живея. Не разполагах и с ясно маркиран маршрут и често се налагаше да проправям нови пътеки или да реанимирам почти загубени. Ако се върнем на Камино, мисля че може би бихме могли да извършваме подобни преходи и у нас. Емине – Ком също е път на слънцето, при това струва ми се по-труден. Ако пък става дума за религиозно преживяване, би могло да се прави обиколка на манастирите ни или да се върви по стъпките на изгнаничеството на патриарх Евтимий, светец много по близък до сърцата и историята ни от Свети Яков. В нашата поклонническа традиция е и преминаването от Рилския манастир до Атон, което сега вече след отварянето на границите, не би било проблем.

- Какви хора срещна по пътя?

Най-различни, по-многообразни от всичко друго, което ми донесе пътуването. В туристическите планините видях сърдити и надути чужденци, стегнати по-последна мода, и изпълнени с любов към красотата сънародници, оборудвани все още в това, което са си купили в края на 80-те. Срещнах невъзпитани автомобилни туристи, строго следващи веруюто „Моята кола – моя крепост“, които се държаха така все едно някой насила ги е пратил сред зелените гори. Тяхна противоположност бяха усмихнатите младежи, носещи безкрайна положителна енергия, крачейки с багажа си на гръб.

Трудовите хора бяха щедри към мен. Многократно получавах в дар плодовете на труда им, дори без да знаят с какво съм се захванал. Срещнах подивели от самота човеци, живеещи в изоставени села, готови на всичко за да поговорят с някого. Без предварителен план се оказах в Петрич точно на Илинден, на връх Преображение в Родопа на самия празник, а на Байрям минах през забравени махали, в които бях гост на празнуващи самотници. Най-интересно беше как в Балкана в изключително лошо време срещнах мъж, с когото 15 години по-рано по неволя пресичахме планината в подобни метеорологични условия.

- С какво се хранеше по пътя?

- След дълги години на опити и промени, сега съм убеден вегетарианец, който спазва православните пости, т.е. през голямата част от годината съм и веган. Тъй като познавам чудесно растителното богатство на нашата родина, се храня с предимно растящи у нас видове. Така тръгнах на двумесечен поход със средно дневен пробег над 32 км, понякога в силно пресечен терен, изчиствайки максимално менюто си. Липсваше ми чаят сутрин. Не носих примус, за да намаля теглото на товара си. Огън не палех, защото е против принципите ми за ненамеса в природата. Сутрин, както и през целия ден пиех чиста изворна вода. Плодове на корем. Носих си домашни бадеми и лимец, по една порция за всеки ден. Често беше единственото ми хранене за деня, като изключим плодовете. Практикувах дни на своеобразен житен режим с лимец и плодове. Не мога да излъжа като кажа, че съм имал изключително много енергия след приемането на порцията покълнал лимец, но вървях по над 40 км (с 16-19 килограма товар) през първите 25 дни. Това е невероятно натоварване за съвременен градски човек. И макар и уморен, успявах да го направя, благодарение на достатъчното сила, която ми даваше тази храна. Между Витоша и Беласица не приех, каквато и да било сготвена храна. През втората половина на похода важно място в менюто ми заеха и зеленчуците. Няколко пъти хапвах кисело мляко и сирене, като си спомням с умиление домашните. Рафинирани мазнини не съм използвал. Всъщност, използвах моите. Свалих повече от десет килограма. Слушах тялото си и му давах каквото иска.

- Какви приключения преживява човек за толкова време сам в планината?

- Ако очаквате да разкажа някакви екстремни ситуации, ще Ви разочаровам. Най-трудното от всичко беше непрекъснатото вървене. В Стара планина ме настигна лошо време и след няколко дни в мъгла и дъжд, макар и добре екипиран, се разболях. Два дни вървях с температура вече през Средна гора и Софийското поле. На края на втория ме настигаше буря с градушка, точно когато ме напускаха и последните сили, но за мой късмет пред мен се появи манастир, в който ме подслониха.

В края на похода не знаех с кой крак да куцам, но тогава волята ми управляваше всяко действие, така че стигнах до морето, макар че сутрин не ми се правеше първа стъпка. Приключенията се състояха предимно в търсене на маркировка в някои от туристическите планини и на път в почти неизвестните. Трябваше от село Ракиловци да прекося планината Рудини или Елевдолски рудини (така и не разбрах точно) към село Враня стена. В замиращото село попитах възрастна жена за пътя, а тя ме обнадежди с „Преди двайсет години ходихме с моя дядо, но пътят вече беше изчезнал“. Наистина нямаше пряк път, но след много премеждия, без помощта на карта или GPS, стигнах точно там където желаех.

- Как може човек да прекара време в планината без да остави следи?

- Това е може би най-важният въпрос. Еднозначният отговор е „лесно“, ако човек направи малкото усилие да мисли екологично. Живеем в консуматорско общество и купуването на всякакви непотребни продукти е белег за материална задоволеност и социален статус. Извън зелената идея, че всичко това струва на земята прахосани вода, въздух, горива и т.н., трябва просто да си зададем въпроса „Мога ли и без това?“. Доказах, че мога. Палатка, спален чувал и малко дрехи беше всичко, което ми стигна за тези два месеца. Намалих и консумацията на храна, защото определено не е тя обуславящата приятните мигове навън. Похарчих по-малко от 500 лева, като спах 13 дни в хижи, т.е. за храна ми трябваха около 5 лева на ден. Свикнали с услугата All Inclusive, вече всичко прекарваме през нейната призма. Така общуването с природата се превръща в безкрайна консумация на храни и напитки, като тревите, дърветата и животните, които успеем да забележим междувременно, са в ролята на краткотрайна анимация.

Не палех огън, за да не поставям поредното черно петно върху някоя прекрасна поляна и да унищожа още един микросвят. Малкото опаковки, които използвах, стояха винаги в раницата ми, обикновено до по-големите населени места, през които преминавах. Наглед все дребни неща, които съдейки по околностите на туристическите дестинации, не са широка практика.

- Кое беше най-красивото и най-грозното нещо, което видя по пътя?

- Бях свидетел на изключително неприветливи пейзажи, появили се след наша намеса, но най-грозното вероятно беше слабостта, която проявих на десетия ден от моето пътуване към много мил за мен човек. Описал съм честно този момент в пътеписа си и ако някой ден се намери заинтересуван издател, ще бъде неразделна част от историята, която разказвам.

Красотите бяха безкрайни. Отвъд общоприетите природни модели на хубост като планински пейзажи, изгреви и залези, облачни замъци или многоцветни гори, виждах изяществото и в малките неща. В многообразието от пълзящи твари, летящи пеперуди, пъстроцветни птици, които ме будеха с песните си всяка сутрин. В сътворените от природата цветни градини във всички цветове и нюанси, които можем да си представим. Публикувах няколко фоторазказа в сайта сии единият от тях е посветен именно на всички възможни проявления на красотата. Има неща, за които мога само да разказвам, като внезапно появил се пред мен благороден елен, прелетял на метър царски орел или пък за богатството на звездното небе в Сакар, докато лежах в очакване на метеоритния дъжд през август.

Пожелавам на всички Ваши читатели радостно общение с майката природа.

Сайтът на Валентин можете да откриете тук.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Интервю на пейката
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин