Южняшка готика и криминална мистерия в „Момчето, което чуваше всичко” - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Южняшка готика и криминална мистерия в „Момчето, което чуваше всичко”
Автор: Peika.bg
Южняшка готика и криминална мистерия в „Момчето, което чуваше всичко”

Авторът на „Лебедова песен“, „Момчешки живот“ и „Границата“ се завръща с нов неустоим бестселър.

След като успя да заплени сърцата на милиони читатели по света с шедьоврите „Лебедова песен”, „Момчешки живот” и „Границата”, американският писател Робърт МакКамън се завръща с нов завладяващ роман – мрачен криминален трилър, смесващ свръхестествените елементи с добрата историческа хроника.

„Момчето, което чуваше всичко” вече може да бъде открит на българския пазар в превод на Богдан Русев и ще пренесе читателя в сърцето на Ню Орлиънс по време на Голямата депресия.

Годината е 1934-та, а освен гладът, по улиците на Ню Йорк се шири и страхът. Американската мечта сякаш се отдалечава от своята нация с всеки изминал ден, а ежедневно в криминалните хроники на вестниците се появява един и същи списък –  списък с имената на отвлечени деца и тези, които са били върнати на семействата им.  Мизерията ражда несигурност и насилие, а в тази своеобразна джунгла оцеляват само най-безскрупулните.

Историите на десетки деца са на път да се повторят, когато подмолният Джон Партлоу и измамно красивата Джинджър ла Франс оставят зад гърба си досегашните си дребни схеми и обединяват силите си, за да се заемат със сложно организирано отвличане за откуп. Ала съдбата се намесва и на пътя им се появява необичан герой – Къртис Мейхю – млад чернокож, който работи като носач на „Юниън Стейшън”, но освен това има слава на човек, който умее да разрешава спорове и неразбирателства сред приятелите си. Никой обаче не подозира, че Къртис има специална дарба да чува… дори неща, които не са казани на глас.

Един ден той неволно долавя  детски вик за помощ и това го въвлича в опасния свят на Партлоу и Джинджър. А измъкването от него се превръща в игра на живот и смърт.

Робърт МакКамън успява да създаде мащабен и напрегнат сюжет, съчетавайки актуалните теми за класовото и расовото разделение с шокиращите и хипнотизиращи прийоми на жанровата литература. 

Писателят създава ярък портрет на един разпадащ се свят и повдига въпросите за социалното пробуждане и размиването на границите на моралното.

Провокативен, на места болезнено реалистичен и звучащ като предупреждение, „Момчето, което чуваше всичко” е опияняваща смесица от криминални загадки и свръхестествена фантастика. История за греха, но и за изкуплението. И за онези хора, които никога не бихте нарекли „герои”, но в ръцете на които съдбата понякога иронично поставя живота ни. 

„Не всеки ден се случва човек да попадне на такава опияняваща смесица от литературен талант и откровено приключенско четиво, каквато представя Робърт МакКамън в този роман.”

Пийт Меслинг 

„Робърт МакКамън отдавна е сред най-добрите автори на мрачна белетристика и този роман несъмнено е достоен представител на творчеството му.”

Тони Джоунс, Ginger Nuts of Horror

„Робърт МакКамън създава достоверни герои, които увличат читателя презглава във взривоопасен микс от криминални загадки и свръхестествена проза. Напрегнатият финал, с главоломното си темпо, няма да ви позволи да си поемете дъх до самия край.”

Publishers Weekly

***

Из „Момчето, което чуваше всичко” oт Робърт МакКамън

 

Южняшка готика и криминална мистерия в „Момчето, което чуваше всичко”

Той зави надясно по щатско шосе Шейсет и натисна газта, когато излезе от градчето. Измина разстоянието от миля и четвърт и видя пощенската кутия на семейство Едсън от лявата страна на пътя. Отби по черен път, по който гумите на колата му вдигаха вихрушки прах. От двете страни на пътя растяха борови дървета и храсти. След още малко мъжът излезе на една поляна, където под разперените клони на исполински дъб се издигаше малка къща, боядисана в бяло. На ограденото пасище наблизо имаше няколко крави, а на петдесетина ярда от къщата беше старият хамбар. Мъжът спря пред къщата, загаси двигателя, взе бялото си сако и сламената си шапка, отлепи потния си гръб от кожената тапицерия на седалката, слезе от колата и си сложи сакото и шапката. Сетне оправи вратовръзката и якичката си, така че сакото да му стои възможно най-добре. Забеляза люлката от автомобилна гума, която висеше от един от по-ниските клони на дъба, и за миг си представи как двете деца на Тоби Едсън, Джес и Джоди, си играеха там в хубавата сянка на дървото.

Мрежата на входната врата се отвори със скърцане.

Добрутро– рече жената, която се показа от там.

Гласът ѝ прозвуча едновременно уморен и враждебен.

Мога ли да ви помогна с нещо?

Да, мисис, тъй си мисля. Нали не греша, че това е домът на семейство Едсън?

Така е.

Мъжът вече беше заобиколил от другата страна на колата. Във въздуха се носеше прах, вдигнат от пътя, и искреше в златисто на слънчевите лъчи.

Нося нещо за вас и децата– каза мъжът.

Моля?

Нещо за вас и децата– повтори той.

Мъжът отвори вратата от другата страна, сгъна седалката и се протегна, за да вземе една от Библиите от кашона на задната седалка. Тази, която му трябваше, беше отбелязана с жълт етикет с цифрата „1– първата доставка за деня. Мъжът бързо и сръчно свали етикета, като го пусна на пода на колата, и пъхна Библията в бяла картонена кутия, изработена по такъв начин, че да приляга плътно на книгата и да имитира на вид естествена кожа. Отпред на кутията със златно мастило бяха изписани думите „Светото писание“. Сетне мъжът затвори вратата на колата и се обърна към вдовицата Едсън, като призова на лицето си уместното за случая изражение, равни части съжаление и очакване.

Съжалявам за скорошната ви загуба, мисис– рече той, като сведе глава.– На бензиностанцията в града научих, че съпругът ви е починал съвсем неотдавна.

Миналия четвъртък погребахме Тоби– отвърна тя.

Беше русокоса, с издължено бледо лице, остър нос и очи, които изглеждаха удавени в мъка. Мъжът от зеления оуклънд забеляза, че задържаше вратата на къщата отворена с дясната си ръка, а лявата ѝ ръка беше зад ръба на вратата и не се виждаше. Той се запита дали не стискаше в нея револвер или пушка.

Какво искаш?– попита го нетърпеливо тя, сякаш нямаше търпение непознатият да си тръгне.

Мъжът помълча няколко мига, преди да отговори.

Ами… давам си сметка, че това сигурно е труден момент за вас, но…

Прекъснаха го две деца, които се показаха от къщата и спряха до полите на майка си. И двете бяха руси и светли също като жената; момчето Джес изглеждаше на около осем години, а момичето Джоди– на около единайсет. И двете бяха чисти и спретнати, но имаха суровия вид на деца, които са понесли тежък удар от съдбата. Момчето и момичето зяпнаха мъжа, все едно беше паднал от някоя друга планета.

Може ли да ви доближа, мисис?– попита той.

Какво държиш там? Този месец вече съм си платила каквото трябва на банката, така че нямам сметки за уреждане.

Не се съмнявам в думите ви. А освен това нямате сметки за уреждане с Исус и Светия Отец.

Жената примигна.

Какво?

Ако ми позволите– рече мъжът и вдигна Библията в бялата опаковъчна кутия, като зачака жената да му направи знак да я доближи.

Докато пристъпваше към нея и децата, той чу от хамбара някакво куче, което издаде нещо средно между лай и скимтене.

Доти си иска кутретата– каза жената на децата си, без да откъсва очи от бялата кутия в ръката на непознатия.– Идете да ги върнете.

Но, мамо, ние току-що ги донесохме…– понечи да възрази момченцето.

Жената му изшътка да замълчи. Мъжът вежливо се усмихна в очакване тази малка семейна драма да приключи. Едва тогава забеляза, че и момчето, и момичето държаха по едно кутре в ръцете си– едното беше тъмнокафяво, а другото– по-светло на цвят, с кремаво петно между очите.

Новородени кученца– каза мъжът все със същата мека усмивка.– Прекрасни кутрета.

Имаме шест– рече Джес и вдигна кутрето в ръцете си, за да му го покаже.– Току-що са излезли от фурната.

Тихо там!– рече остро вдовицата Едсън.

Мъжът от зеления оуклънд си помисли, че момчето сигурно беше прихванало този израз от баща си.

Идете да ги върнете, както ви рекох.

Момчето се раздвижи, макар и неохотно. Джоди се обърна към него:

Джес, занеси и Доли.

Момичето лепна една бърза целувка на муцунката на кутрето и го подаде на брат си. Стиснало по едно кутре във всяка ръка, момчето се затътри към хамбара, откъдето продължаваше скръбно да лае кучешката майка. Момичето остана до майка си. Лицето ѝ беше безизразно, но беше стиснала зъби, а сините ѝ очи сякаш пронизваха право през черепа на мъжа, който приличаше на ангел хранител.

Нали каза, че си донесъл нещо?– напомни му жената.

И още как– отвърна мъжът.

Той се усмихна на момичето, но то не му отвърна, така че мъжът пренасочи целия си лъскав чар към вдовицата.

Но преди всичко нека ви покажа визитката си, мисис.

Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си една чиста бяла визитна картичка– току-що излязла от фурната, както би се изразил Тоби Едсън. Беше отпечатана миналата вечер, в хотелската му стая. Когато протегна картичката към жената, тя леко се отдръпна, а момичето я взе вместо нея.

Тук пише, че името му е Джон Партнър, мамо– съобщи Джоди, след като разгледа визитката.– И освен това пише, че е президент на „Света Библейска Компания Партнър“ в Хюстън.

Точно така– потвърди Джон Партнър, като си взе визитката и я прибра.

През главата му мина следната мисъл: Значи жената не може да чете, а разчита за това на детето. Интересно.

Както вече казах, това сигурно е труден момент за вас, но вярвам, че моето посещение може да ви донесе известна утеха. Донесох ви „Златното издание на Светото писание“, което поръча вашият съпруг миналия месец.

Кое?

О… моля за извинение. Нима не знаехте за това?

Говори ми на английски, мистър Партнър– рече жената, едва ли не готова да избухне.– Точно в момента съм на ръба на силите си.

Вашият съпруг– рече Джон Партнър– миналия месец поръча от моята компания една Библия в „Златното издание на Светото писание“. Изпрати ми капаро от един долар според условията на офертата. Посвещението беше отпечатано така, както пожела той, и аз му отговорих в писмена форма, че лично ще доставя поръчката.

Мъжът бутна назад сламената си шапка, извади от джоба си бяла носна кърпа и попи челото си, защото жегата беше немилостива, макар и едва да минаваше девет часът сутринта.

Но… той явно не ви е казал нищо за това?

„Златното издание на Светото писание“– повтори жената.

Очите ѝ се бяха зачервили.

Не. Не, не е споменавал нищо за това. Какво рече… че ти е изпратил цял долар? По пощата?

Да, мисис. Сигурно е видял рекламите, които публикувах в местния вестник.

Стомахът на мъжа се сви. Ако Тоби Едсън също е бил неграмотен, играта му щеше да бъде разкрита. Но жената замълча, макар и страдалческото ѝ лице да говореше достатъчно недвусмислено, и Джон Партнър продължи да оре напред по плодородната нива на човешкото нещастие.

Ако трябва да предположа какво е станало, мисис Едсън… вашият съпруг е искал да ви изненада. Може би с подарък за рожден ден или годишнина?

Жената не отговори нищо на това и мъжът реши да използва друг инструмент от обиграния си арсенал на емоциите, като сниши глас, преди да заговори отново:

А може би… е предусещал, че часът му наближава. С мнозина става така. Хората чуват гласа на Бог, който се обръща към тях. Поне аз вярвам в това. Но любовта е всичко, мисис Едсън. Божията любов, с която Господ нежно съобщава на човека, че дните му са преброени… И любовта на един съпруг– и баща– към неговата съпруга и децата му. Да ви покажа ли посвещението, което ми поръча да отпечатам?

Аз…

Жената замълча и дълбоко си пое дъх, все едно беше останала зашеметена от невидим удар в стомаха.

Аз не умея да чета добре, сър. Ще ми го прочетеш ли на глас?

Разбира се.

Мъжът беше забелязал, че кучето вече не лае откъм хамбара, след като кутретата бяха върнати на мястото им, но Джес очевидно беше решил да остане за малко при тях. Момичето не беше помръднало от мястото си и го гледаше тъй неотклонно и проницателно, че Джон Партнър беше обзет от известно неудобство. Прииска му се тя също да беше отишла в хамбара, но да удържа ведрата си фасада при всички обстоятелства, беше част от неговия занаят. Той извади Библията от кутията, отвори на страницата с посвещението, където беше сгъната и разписката, и се зае да чете с подходяща за случая тържественост:

„На скъпото ми семейство, жена ми Идит и децата ми Джоди и Джес, от техния любящ съпруг и баща.“

Той подаде листчето на жената:

Това е разписката. Един долар, платен от Тоби Едсън от Фрийхолд, щата Тексас. Благоволете да забележите, че датата на разписката е 12 юни. Мисля, че секретарката ми е допуснала грешка и въпросната дата не отговаря на действителната с няколко дни.

Вдовицата Едсън взе разписката, разгъна я и се взря в нея с празен поглед; сетне я подаде на дъщеря си, която я прочете с цялото внимание на опитен адвокат, който проучва съдебно уведомление за поставяне под възбрана.

Просто… не знам какво да кажа– рече жената.

Разбирам ви– отвърна мъжът.

Той се зае да оглежда къщата с привидно разсеян, но остър поглед, като влезе в ролята на банкер, дошъл да я постави под възбрана.

Е– рече той,– при обичайни обстоятелства трябваше да платите още пет долара в брой при доставка, но…

Още пет долара?

Жената го произнесе така, все едно ставаше дума за петстотин.

Цената на „Златното издание“ е шест долара. Нали разбирате, мисис– това е семейно съкровище, което да се предава от поколение на поколение. На разписката пише, че остава да се доплатят пет долара.

Ами… да, сър, но… това са ужасно много пари.

Мистър?– обади се момичето.– Може ли да видя посвещението?

Разбира се. Имайте предвид, че не е изписано с почерка на баща ви. Отпечатано е на тази страница посредством нашия специален печатарски процес, а мастилото е благословено от преподобния Уинстън Картър от Първа баптистка църква в Хюстън.

Мъжът подаде Библията на момичето и отново се обърна към разстроената жена.

Не се тревожете, мисис Едсън– продължи меко той.– Аз не съм печалбар, а Исус и Неговият Отец на небето няма да допуснат да бъдете лишена от подаръка на вашия покоен съпруг. При все това, все пак има някои разходи, които трябва да се вземат предвид. Кесаревото– кесарю. Но нека да ви предложа нещо друго: „Света Библейска Компания Партнър“ ще приеме заплащане от четири долара за това специално издание и можем да сметнем, че въпросът е…

Мамо– прекъсна го Джоди.– Не давай пари на този човек.

Джон Партнър спря да говори, но устата му остана отворена.

Какво?– възкликна жената.– Не бъди груба с…

Прочетох какво е написано– продължи детето.– Наистина пише това, което казва той, но… мамо… името ми е написано грешно.

В гърлото на Джон Партнър сякаш за няколко мига заседна някакъв ръбат камък. Накрая успя да заговори, но гласът му прозвуча изтънял и писклив в тишината:

Написано грешно? Как така?

Името ми– отвърна момичето, а сините ѝ очи непримиримо пронизваха черепа му– се пише „Джоди“, а не „Джоуди“. Татко никога нямаше да го сбърка.

Една крава измуча някъде на пасището, а друга ѝ отговори сред дърветата зад гърба на Джон Партнър. С изключение на това, сякаш целият свят около него беше застинал, ако не се смяташе все по-оглушителният шум в ушите му. Той се запита дали онези шерифи, които бяха застреляли Бони и Клайд, не чуваха същото.

Името ѝ се пише „Джоди“– каза Идит Едсън и го повтори буква по буква, а очите ѝ се присвиха.– Няма как Тоби да ти е рекъл нещо друго.

Трябваха му само три секунди, за да си възвърне самообладанието. Той се удържа да не дръпне Библията от ръцете на детето, защото прекрасно знаеше как беше отпечатал нейното име– по същия начин, по който беше изписано в проклетия некролог в местния вестник. Мъжът вдигна глава и твърдо отговори:

Ако наистина сме допуснали грешка в изписването на името, с радост ще я поправим.

Името ми е написано грешно– настоя момичето и му показа.– Нали виждате? Ето го тук.

Показалецът ѝ сочеше към оскърбителното „у“. Сетне тя го показа и на майка си– ако не друго, жената поне можеше да различава имената на собствените си деца.

Четири долара– рече мисис Едсън– все така са си ужасно много пари, сър. Как ще поправим тази грешка?

Преди Джон Партнър да успее да отговори нещо, детето се намеси:

Според мен трябва да ни даде Светото писание безплатно, мамо. И с това да се приключи. Татко сигурно щеше да реши, че това е много смешно. Представям си го как щеше да се смее.

Аха– кимна жената и по устните ѝ като че ли пробяга лека усмивка.– И аз.

Тя взе Библията от дъщеря си и погали с пръстите на едната си ръка корицата, която беше започнала да се подува от жегата.

Явно Тоби ни е направил този хубав подарък, но моят мъж не беше човек, който да хвърля пари на вятъра заради грешката на някой друг. Ако беше тук, щеше да оцени колко старание си вложил и прочее, и сигурно щеше да каже колко е хубава тази Библия, но… освен това щеше да ми каже въпросът да приключи с един долар, точно както рече Джоди. Устройва ли те?

Джон Партнър не отговори веднага и тя направи още една крачка:

Нали не мислиш да продадеш тази Библия на някой друг?

Лицето му сякаш се беше парализирало. Стори му се, че мина много дълго време, преди да чуе собствения си глас, сякаш отдалеч:

Добре тогава. Един долар.

Жената взе от него кутията от бял картон, имитация на естествена кожа, и прибра „Златното издание на Светото писание“ в нея, а сетне влезе обратно в къщата, за да донесе парите. Мъжът остана да се взира в малкото момиче, което мълчаливо отвърна на погледа му, но обвинителният ѝ взор сякаш му казваше: Знам какво представляваш.

Когато си взе долара, мъжът студено се усмихна на жената, преди да ѝ пожелае приятен ден. Сетне обърна гръб на нея и детето, върна се при колата си, царствено свали сакото и сламената си шапка, докато майката и дъщерята не откъсваха очи от него, и седна зад волана. Двигателят запали с остър лай и колата се разтърси толкова силно, че костите му изтракаха. На тръгване мъжът мина покрай момченцето, което се връщаше от хамбара, и то вежливо му махна за сбогом, но Джон Партнър не му махна в отговор.

Колата му се отдалечи, като вдигна във въздуха облаци прах.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин