Смеете ли да влезете в „Кулата на шутовете“? - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Смеете ли да влезете в „Кулата на шутовете“?
Автор: Peika.bg
Смеете ли да влезете в „Кулата на шутовете“?

Няколко месеца след появата на едноименния сериал по една от най-успешните фентъзи поредици –  „Вещерът“, на български език вече може да откриете първа част от изцяло нова поредица от полския автор – Анджей Сапковски!

„Кулата на шутовете“ е историческо фентъзи, в което реални събития от европейската история се преплитат с магични елементи и в което Средновековието оживява по един  реалистичен, но и брутален начин.

А знаете ли как може да се разбере дали едно време е историческо? По това, че се случват много неща, и то бързо. А в тази история наистина се случват много неща! При това светкавично.

Запознайте се с Рейнмар от Белава. За него хората говорят, че е лекар, благородник, недоучил магьосник или просто вятърничев  (незадължително в тази последователност). Животът тече относително спокойно, докато през един много злополучен ден Рейнмар не е обвинен в прелюбодейство и в убийство. И макар да знае, че ръцете му не са изцапани с кръв, той е принуден да бяга.

Извън границите на града обаче неприятноститте първа започват. И се оказва, че торбите с жълтици няма да помогнат. Защото Хуситските войни са в разгара си, Инквизицията търси своите (невинни) жертви, а нещо зло се прокрадва из сенките. Апокалипсисът сякаш тропа на вратата на света, а от Рейнмар, за негово нещастие, зависят ужасно много неща.

Тази история започва мило и приятно, радостно и трогателно. Но нека това не ви заблуждава...

Само преди няколко месеца създателите на хитовата игра Kingdom Come: Deliverance, Warhorse Studios, признават, че са черпили вдъхновение именно от „Кулата на шутовете“, а самият Анджей Сапковски определя книгата като най-добрата си творба! Така че –  пригответе се за шеметно приключение!

„Кулата на шутовете“ съчетава най-добрите традиции на историческия роман с елегантно поднесени фентъзи елементи, болезнено реалистичен свят и неповторимото пиперливо чувство за хумор на Сапковски, което феновете на „Вещерът“ добре  познават.

Сагата за Гералт може и да е завършила, но сега е ред на Рейнмар да спечели сърцата ви!

Краят на света не настъпи в Лето Господне 1420. Макар и много неща да подсказваха, че ще настъпи. Не се оправдаха мрачните пророчества на хилиастите, които предсказваха датата на Края съвсем точно, а именно в първия понеделник на месец февруари 1420 година, след Света Схоластика…

Не настъпи Краят на света. Той не загина и не изгоря. Поне не целият. Но и така беше весело.

Из „Кулата на шутовете“ от Анджей Сапковски

Смеете ли да влезете в „Кулата на шутовете“?

Краят на света не настъпи в Лето Господне 1420. Макар и много неща да подсказваха, че ще настъпи.

Не се оправдаха мрачните пророчества на хилиастите, които предсказваха датата на Края съвсем точно, а именно в първия понеделник на месец февруари 1420 година, след Света Схоластика. Но ето – мина понеделник, после вторник, после сряда – и нищо. Не настъпиха Дните на Изкуплението и Възмездието, предхождащи Царството Божие. И макар да бяха минали хиляда години, Сатаната не беше освободен от заточението си и не излезе, за да съблазни народите от четирите краища на Земята. Не загинаха от меч, огън, глад, град, хищнически зъби, скорпионови жила и змийска отрова всички мирски грешници и врагове Божии. В планините на Табор, Баранек, Ореб, Сион и Оливней напразно очакваха второто пришествие на Христос вярващите от quinque civitates[1], посочените в пророчеството на Исая пет избрани града, за каквито се считаха Пилзно, Клатова, Лоуна, Сиана и Затец. Не настъпи Краят на света. Той не загина и не изгоря. Поне не целият.

Но и така беше весело.

Вярно че чорбата си беше точно както трябва – гъста, пикантна и доста мазничка. Отдавна не бях опитвал такава. Благодаря за гощавката, уважаеми господа, благодаря и на теб, кръчмарю. Няма ли да погледна с презрение бирата, питате? Не, може би не. Ако позволите, с удоволствие. Comedamus tandem, et bibamus, cras enim moriemur.[2]

Краят на света не настъпи през 1420 година, не дойде и на следващата година, нито след две, нито след три, нито даже след четири. Нещата се развиваха по естествения си път, ако мога така да се изразя: войните продължиха, болестите се множаха, бушуваше mors nigra[3], гладът се ширеше. Ближният убиваше и ограбваше ближния си, пожелаваше жена му и общо взето, човек за човека беше вълк. От време на време устройваха погроми на евреите, а за еретиците – клади. А новостите: скелети танцуваха с изящни подскоци из гробищата, смъртта с косата крачеше по Земята, инкуб нощем пропълзяваше между треперещите бедра на спящи девици, стрига скачаше на врата на самотен ездач в клисурата. Дяволът видимо се месеше в ежедневните дела и обикаляше сред хората tanquam leo rugiеns – като ревящ лъв, търсещ кого да погълне.

Много достойни хора погинаха в това време. Е, родиха се и много други, разбира се, но така се случи, че рождените дати някак не бяха записани в хрониките и никой по никакъв начин не ги помнеше – освен може би майките им или в онези случаи, когато новородените имаха по две глави или по два фалоса. Но стане ли дума за смърт, ха, датата е сигурна, като в камък изсечена.

През 1421, следващата година, в понеделника след Средпостната неделя[4], след шейсет години достоен живот в Ополе, умря Ян apellatus[5]Кропидло, принц с кръвта на Пястите[6] и episcopus vloclaviensis[7]. Преди смъртта си дарил шестстотин гривена на град Ополе. Говори се, че според волята на покойния част от тези пари отишли в прочутия ополски бордей „При рижата Кунда“. Епископът гуляйджия се ползвал от услугите на това заведение, помещаващо се в задната част на францисканския манастир, до самата си кончина, макар и в последните години от живота си само като зрител.

През лятото – не помня точната дата – на 1422 година, във Венсен умря английският крал Хенри V, победителят в битката при Аженкур. Надживял го само с два месеца, почина и кралят на Франция Шарл VІ, който през последните пет години си беше изгубил напълно ума. Короната пожела синът на безумеца, дофинът Шарл. Но англичаните не признаха правото му. Все пак майката на дофина, кралица Изабел, отдавна го беше обявила за копеле, заченато извън брачното легло с напълно нормален мъж. И тъй като незаконородените не наследяват престола, законен владетел и монарх на Франция стана англичанин, синът на Хенри V, малкият Хенри, който едва бе навършил девет месеца. Регент във Франция стана чичото на Хенри, Джон Ланкастър, херцог Бедфорд. Заедно с бургундите той задържа Северна Франция – заедно с Париж – докато дофинът Шарл и арманяките властваха на юг. А между владенията им, сред труповете, останали от битките, виеха кучета.

През 1423 година, на Петдесятница, в замъка Пенискола близо до Валенсия умря Педро де Луна, авиньонският папа, проклет схизматик, който до самата си смърт, въпреки решението на два събора, продължи да се нарича Бенедикт ХІІІ.

Сред другите, които умряха по това време и които си спомням, беше Ернст Железни Хабсбург, владетел на Щирия, Каринтия, Крайна, Истрия и Триест. Умря Ян Рациборски, принца едновременно с пястка и пшемисловска кръв. Почина младият Вацлав, dux Lubiniensis, в чужбина умря княз Хенрик, който с брат си Ян управляваше в Жембице. В изгнание умря Хенрик dictus на Румполд, княз на Глогов и ландвойт на Горно Лужице. Умря Миколай Тромба, архиепископ на Гнезно, благороден и умен мъж. В Малборк почина Михаел Кюхмайстер, Велик магистър на Ордена на Пресветата Дева Мария. Умря също Якуб Пенчак по прякор Рибата, мелничар от Битом. Ха, трябва да призная, че той не е толкова прочут и известен, колкото останалите, но има предимството, че го познавах лично и дори съм пил с него. А с онези, изброени по-горе, така и не ми се удаде възможност.

По това време се случиха важни неща и в културата. Проповядваше тласканият от божествено вдъхновение Бернардин от Сиена, проповядваха Ян Канти и Ян Капистран, поучаваха Жан Жерсон и Павел Влодковиц, пишеха поучения Кристина от Пиза и Тома Кемпийски. Вавжинец от Бжезова пишеше своята превъзходна хроника, Андрей Рубльов рисуваше икони, рисуваше Томазо Мазачо, рисуваше Робер Кампен. Ян ван Ейк, придворният живописец на крал Ян Баварски, създаде за катедралата „Свети Бавон“ в Гент „Поклонение пред мистичния агнец“, красив сложносъставен триптих, който украсява параклиса на Йодокус Вид. Във Флоренция Пипо Брунелески завърши великолепния купол над четирите нефа в църквата Santa Maria del Fiore. А и ние в Силезия не останахме назад – при нас господин Петер от Франкенщайн завърши в града Ниса строителството на доста величествена църква, посветена на свети Яков. Това се намира съвсем близо оттук, от Милич, който не я е виждал, може да отиде и да я види.

В тази същата 1422 година, в град Лида, старият литовец, кралят на Полша Йогайла, се ожени за Сонка Холжанска, девойка в разцвета на силите си, младичка, седемнайсетгодишна, повече от половин век по-млада от него. Говореше се, че девицата е по-прочута с поведението си, отколкото с красотата си. И това донесе големи неприятности. А Йогайла, сякаш забравил как се развлича млада съпруга, още в началото на лятото тръгна да се бие с пруските владетели, тоест с кръстоносците. А след това и на новия – след Кюхвмайстер – Велик магистър на Ордена, господин Павел от Русдорф, едва ли не веднага след встъпването в сан му се наложи да се запознае – и то сериозно – с полското оръжие. Трудно може да се каже как се е представял Йогайла в леглото на Сонка, под балдахина, но силите му стигнаха да натрие носовете на кръстоносците.

По това време и в Чешкото кралство се вършеха сериозни неща. Имаше много размирици, големи кръвопролития и неспирна война. За които, между другото, изобщо не бива да споменавам... Простете на дядото, уважаеми, но страхът е нещо човешко, а аз немалко пъти съм си го отнасял заради някоя неволно изпусната дума. Защото на ръкавите ви, господа, виждам гербовете на Абданк и Наленче, а на вашите, благородни чехи, петлите на господарите на Добра Вода и стрелите на рицарите от Стракониц... А вие, войнствени съпруже на Цетриц, мечтаете за зубърска глава на герба. А за вашите коси саби и грифони, господа рицари, нищо не мога да кажа. Не е изключено ти, братко францисканецо, да не докладваш на Светата Инквизиция, но вие, братя от ордена на свети Доминик, докладвате, със сигурност. Затова сами разбирате, че ми е невъзможно да говоря в такава разнообразна и международна компания по чешките въпроси, без да знам кой тук подкрепя Албрехт, а кой е за полския крал и принц. Кой е за Менхарт от Храдец и Олдржих от Рожмберк, а кой за Хинек Птичката от Пиркщайн и Ян Колда от Жампаха. Кой тук поддържа Спитка от Мелщин, а кой – бунтовниците на епископ Олешницки. А изобщо не ми се иска да отнеса боя. Нали знам много добре, че така ще стане, защото вече няколко пъти съм го отнасял. Ще попитате: как така? Ами така: ако изтърся, че по ония времена, за които говоря, смелите чешки хусити са натупали здраво немците, като направили на пух и прах три папски кръстоносни похода, току-виж отнеса удар по главата от едните. А ако кажа, че тогава в битките под Витков, Вишеград, Жатец и Немски брод еретиците са победили кръстоносците с помощта на дявола, то ще ме натупат другите. Така че е по-добре да си мълча, а ако ще казвам нещо, то трябва да е с безпристрастността на наблюдател – да предам случилото се, както се казва, sine ira et studio, кратко, равнодушно, делово и без личен коментар.

Затова ще ви кажа накратко: през есента на 1420 година полският крал Йогайла отказа да приеме чешката корона, която му предлагаха хуситите. В Краков решиха да дадат короната на литовския dux Витолд, който винаги бе мечтал да стане крал. Само че за да не раздразнят твърде римския крал Сигизмунд и римския папа, изпратиха в Чехия витолдовия племенник Зигмунт, син на Корибут. Корибутович пристигна в Златна Прага начело на пет хиляди полски рицари през 1422 година, точно на деня на свети Станислав. Само че още на деня на Трите влъхви следващата година на принцчето му се наложи да се върне в Литва – така заламтяха за чешкото наследство Люксембургеца и Ото Колона, Светия отец Мартин V. И какво ще кажете? Още през 1424 година, на Благовещение, Корибутович отново се появи в Прага. Този път напук на Йогайла и Витолд, напук на папата, напук на римския крал. Като изгнаник и престъпник. Начело на подобни нему изгнаници и престъпници. И вече не хиляди, както преди, а само стотина на брой...

В Прага имаше преврат, както Сатурн изяде собствените си деца, така и тук се бореха два лагера. Ян от Желива, обезглавен през 1422 година в понеделника след втората неделя от Великите пости, през май същата година вече беше оплакван като мъченик във всички църкви. Златна Прага се възпротиви твърдо на Табор, но тук косата удари на камък. Тоест на Ян Жижка, велик воин. В лето Господне 1424, на втория ден след юнските нони, под Малежов, на река Бохинка, Жижка преподаде на пражаните страховит урок. Много, ох, много вдовици и сираци останаха в Прага след тази битка.

Кой знае, може би точно сиротните сълзи станаха причина по-късно, в срядата преди Гавел, в Пшибислав, недалеч от моравската граница, да умре Ян Жижка от Троцнов, а после и от Калих. И го погребаха в Храдец Кралове, и там си лежи до днес. И докато едни плачеха заради него, други го оплакваха. Че ги оставил сирота. И затова се нарекоха Сироти...

Но това вече го помнят всички. Защото това бяха съвсем неотдавнашни времена. А изглеждат толкова... исторически.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин