Този смел и емоционален роман, отличен като едно от най-добрите заглавия за 2018 г., излиза за пръв път у нас.
В живота често има моменти, в които светът извън нас самите ни се струва толкова объркан и неконтролируем, че имаме нуждата да избягаме от всичко и от всички… Но може ли човек да избяга от самия себе си?
Отговорът на този толкова дълбоко човешки въпрос търси смайващо нежният роман „Добре сме“от американската писателка Нина Лакур.
Носител на престижната литературна награда „Майкъл Л. Принц“, Goodreads Choice Awards номинация за „Най-добър YA роман на годината“, книга на Publishers Weekly за 2018 – това са само няколко от множеството номинации и награди, които този разтърсващо красив разказ за скръбта и непреходната сила на приятелството печели на писателката.
Майсторски написан, красив и реалистичен в емоциите си, „Добре сме“ разказва трогателна история за неочаквана любов и за сломен от тъгата дядо, който е готов на всичко за внучката си, само не и да ѝ каже истината.
„Докато минаваш през живота, си мислиш, че се нуждаеш от много неща…
Докато накрая просто заминаваш с телефон, портмоне и снимка на майка си.“
Марин не е говорила с никого от стария си живот, откакто е заминала на три хиляди мили далеч от дома. Сама в снежния Ню Йорк, който е толкова различен от обляната в слънце Калифорния, Марин е решена да остави всичко, което познава, зад гърба си. Да не споделя пред никого каква е истината за онези последни седмици след смъртта на дядо ѝ. Дори и пред най-добрата си приятелка Мейбъл.
Сега, месеци по-късно в опразненото общежитие на университета по време на зимната ваканция, Марин чака миналото ѝ да почука на вратата. Момичето, загнездило се в сърцето ѝ, което тя отчаяно се опитва да преживее. Много думи са останали неизказани, много възможности – неизползвани. Ще успее ли Марин на омекоти ръбовете на разбитото си от болка сърце? И да открие прошката, за която така силно жадува?
Нежен и интимен като шепот, който трепти с ритъма на човешкото сърце, „Добре сме“е трогателен разказ за любовта и копнежа, за загубата и спомените за любимите ни хора, за които всеки пази тайна вратичка в душата си.
Събрал в себе си меланхолията на мрачен зимен следобед и чувството на безизходица, такова, каквото само тийнейджърските сърца познават, „Добре сме“ сме е роман-емоция – красив като най-хубавия спомен, тъжен и носталгичен като най-хубавата песен и изпълнен с надежда като най-смелата мечта.
Из „Добре сме“ от Нина Лакур
Измина само един час, а вече съм изправена пред първото изкушение: леглото и топлото одеяло, възглавницата и покривката от изкуствена кожа, която майката на Хана донесе през уикенда. Те ме подканят: „Лягай. Никой няма да разбере, че прекарваш дните в леглото. Никой няма да разбере, че си била облечена с един и същи панталон през целия месец, че си се хранила пред телевизора и си бърсала ръцете си в тениската си вместо със салфетка. Може да слушаш една и съща песен, докато звукът ѝ бъде лишен от смисъл, и да проспиш зимата“.
Просто трябва да изчакам Мейбъл да си замине и после ще правя каквото си искам. Ще разглеждам профилите в „Туитър“, докато зрението ми се замъгли, а после ще се строполявам на леглото, подобно на героините от произведенията на Оскар Уайлд. Може би ще се сдобия с бутилка уиски, макар че обещах на дядо да не го правя. Всичко в мен ще пламне от уискито. То ще омекоти ръбовете на предметите в стаята и ще пусне спомените от клетките им.
Може би отново ще чуя дядо да пее, когато всичко наоколо утихне.
Но тъкмо от това Хана се опитва да ме спаси.
Сборникът с есета е с меки корици, които са с цвета на индиго. Отварям го и прочитам епиграфа, който е от едно есе на Уендъл Бери: „В обкръжението, в което съществуваме, ние сме изтощени от стремежите си и от липсата на почивка“. Хората от моето обкръжение избягаха от смразяващия студ при родителите си в къщите с пукащите в камините дърва или се отправиха към места с тропически климат, където ще се снимат по бикини и коледни шапки, а после ще изпратят снимките на приятелите си, за да им пожелаят весели празници. Ще положа усилия да повярвам на думите на господин Бери и ще се възползвам от отсъствието им, за да си почина.
Първото есе е посветено на природата. Името на автора, който представя на няколко страници едно езеро, ми е непознато. За първи път от дълго време се отпускам, докато чета описанието на вълните, на отблясъците на светлината върху водата и на камъчетата на брега. После авторът преминава към разсъждения върху подемната сила на водата и безтегловността, с които съм наясно. Бих се осмелила да изляза навън въпреки студа, ако имах ключ за закрития басейн. Ще се чувствам много по-добре, ако започвам и завършвам деня през този самотен месец, плувайки в него, но тъй като не мога да го правя, продължавам да чета. Авторът смята, че хората възприемат природата като възможност да бъдат сами. Според него езерата и горите съществуват в умовете ни. „Затворете очи и отидете там“, казва той.
Затварям очи. Радиаторът се изключва. Чакам, за да разбера с какво ще се изпълни умът ми.
Картините изплуват бавно. Пясък. Трева. Чайки. Чувам шума, а после виждам вълните, които се разбиват в брега и след като се отдръпнат, изчезват в океана и небето. Отварям очи. Това ми идва в повече.
***
Сърпът на луната блести на небето. Светлината от лампата на бюрото ми – единствената светлина в стоте стаи на сградата – пада върху един лист хартия. Съставям списък със задачи, които ще започна да изпълнявам, след като Мейбъл си замине:
Сутрин ще чета „Ню Йорк Таймс“ в интернет.
Ще купувам хранителни продукти.
Ще си правя супа.
Ще ходя с автобуса до търговския център/библиотеката/кафето.
Ще чета за самотата.
Ще медитирам.
Ще гледам документални филми.
Ще слушам подкастове.
Ще намеря нова музика…
Напълвам електрическия чайник с вода в банята и си приготвям супа „Топ Рамен“. Докато се храня, свалям от интернет една книга за медитация за начинаещи. Пускам записа. Умът ми блуждае.
По-късно, докато се опитвам да заспя, мислите продължават да се въртят в главата ми. Сещам се за Хана, която ми говореше за медитацията и за представленията на „Бродуей“, за домакина, на когото мога да се обадя, ако се нуждая от нещо, за Мейбъл, която ще дойде тук, където живея сега, и отново ще влезе в живота ми. Дори не знам как ще изрека думата „здравей“. Не знам дали ще бъда в състояние да се усмихна и дали трябва да се усмихна. Умората ми нараства все повече и звукът от прищракването на радиатора сякаш се усилва.
Запалвам нощната лампа и вземам в ръце сборника с есетата.
Бих могла отново да се опитам да направя упражнението, без да се отнеса. Спомням си секвоите, всяка от които беше толкова величествена, че за да бъде обгърната, бяха нужни петима човека, хванати за ръце. Под дърветата имаше папрати, цветя и влажна черна почва. Нямам достатъчно доверие на ума си, за да му позволя да остане в гората със секвоите. В момента навън дърветата са покрити със сняг, а аз не съм обгръщала с ръце нито едно от тях. Живея в общежитието от три месеца. Ще започна да разказвам историята си от този момент. Няма да се връщам назад.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
