"Къщата на Ривиерата“ от Наташа Лестър разказва за плячкосаните от нацистите произведения на изкуството във Франция през войната.
Бестселъровата авторка на исторически романи Наташа Лестър, превърнала се в любимка на българските читатели с „Тайната на Диор“ и „Френският фотограф“, се завръща у нас с нова незабравима сага, която ни отново ни връща във Франция по време на Втората световна война.
Базиран върху съдбите на реални личности, романът „Къщата на Ривиерата“преплита две невероятни истории за любов и загуба, а резултатът е смайващ разказ за смелостта и саможертвата, волята за живот и същината на човечността.
Париж, 1940 г. Нацистите дори и не предполагат, че младата студентка по изкуствата Елиан Дюфор разбира немски. Убедени, че тя просто каталогизира произведенията в музея „Лувър“, те не крият особено усърдно факта, че крадат национални съкровища за частните си колекции. И определено нямат представа, че тя внимателно дешифрира записките им и контрабандно предава информация на Съпротивата, поставяйки на карта съдбата и живота си.
Франция, наши дни. Реми Ланг притежава луксозно имение на френската Ривиера. Наследила го е от родителите, които никога не е срещала, заедно с една картина, която се оказва част от каталога на Херман Гьоринг с откраднати произведения на изкуството.
Скърбейки за загубата на съпруга и дъщеря си в брутална катастрофа, Реми просто иска да остане сама с бизнеса си за винтидж дрехи и няма намерението да задълбава в тази мистерия. А тя си заслужава да бъде разгадана, защото се простира седем десетилетия назад към една малко позната част от историята на Втората световна война.
Срещата ѝ с харизматичен фотограф, който се нанася в съседство за лятото, ще накара Реми да преосмисли дали наистина може да се държи далеч от света завинаги. Двамата неволно започват да разплитат тайните от миналото и посланието, закодирано в картината в имението. А заедно с него откриват и историята на Елиан Дюфор – една от многото смели французойки, които са рискували всичко, за да опазят стотици безценни произведения на изкуството от ръцете на нацистите.
Докато събира парченцата от загадката, витаеща около мистериозната картина, Реми ще открие отговори за семейството си, които е чакала цял живот. Но дали „Къщата на Ривиерата“ не крие повече тайни, отколкото тя може да понесе?
Определян като „най-добрата ѝ книга“, новият роман на майсторката на историческата проза Наташа Лестър носи всички отличителни белези на нейния стил – от пищните описания на дрехите и модата на миналия век, до автентичната атмосфера и внимателно проучените детайли от окупирания Париж по време на войната.
„Къщата на Ривиерата“ е обяснение в любов към изкуството във всичките му форми. Ярко и вълнуващо напомняне, че смелостта може да има безброй измерения. А понякога най-голямата проява на храброст е да обичаш – въпреки страха и независимо от цената.
Из „Къщата на Ривиерата“ от Наташа Лестър
Слънцето грееше в еуфория над Реми наравно с възторженото небе, сякаш природните стихии настояваха тя да влезе в крак и да изглежда също толкова радостна – очевидно тъгата и Френската Ривиера бяха несъвместими. Реми се намръщи. Ето защо не трябваше да става рано и почти никога не го правеше, но предишната нощ бе толкова тежка, че дори не успя да заспи както обикновено при първите лъчи на зората.
Стана от леглото с намерение да спусне пердетата пред неуморната ярка светлина. Когато стигна до прозореца, видя някакъв мъж, който седеше в шезлонга долу на нейната тераса и четеше книга. Вероятно бе усетил движението при прозореца, защото погледна нагоре, а изненадата изтри покоя, който прилягаше на тялото му като чифт стари джинси. Той скочи, прекоси с широки крачки терасата и изчезна надолу по стъпалата, които водеха в подножието към морето.
Реми спусна пердетата. Нещото, на което разчиташе, бе, че тук, в тази къща, до която се стигаше по частен път, обслужващ само две резиденции, щеше да бъде наистина сама. Недей да се връщаш, който и да си, помисли си тя.
Отпусна се назад в леглото, като се молеше сънят да я призове, но той продължаваше да я пренебрегва, така че отново се изправи, облече кремав пеньоар над копринената си нощница с презрамки от 30-те години и с мъка заслиза надолу. Свари кафе и потърси наоколо ключовете от вратата към терасата, която не бе отваряла откакто вчера бе пристигнала в Сен-ЖанКап-Фера.
Щом излезе на терасата, усети как тялото ѝ конвулсивно се протяга на слънцето и крайниците ѝ почти омекнаха. Завъртя главата си от една на друга страна, като раздвижваше схванатите места, а очите ѝ се плъзгаха по симетричните цветни лехи на градината, украсена с делви и разделена от посипани с камъчета алеи. Водни каскади се спускаха от Храма на любовта, издигнат на върха на хълма – копие, както ѝ бе казал някакъв градинар, когато за пръв път бе дошла тук преди две години – на Малкия Трианон във Версай. Средиземно море се разстилаше пред нея блестящо, а вълните му проблясваха в опит да целунат небето, безгрижни по начин, по какъвто тя повече никога нямаше да бъде.
Обърна гръб на всичко и се отпусна в шезлонга. До нея имаше малък кашон с книги, сякаш мъжът, когото бе видяла, бе възнамерявал да прекара тук много време в лежане и четене. Запрелиства безцелно книгите, много от които бяха с лесно различимите корици в бяло и оранжево на серията за класически романи на „Пенгуин Класикс“. Намачканите страници и задрасканите цени от вътрешната страна показваха, че бяха купени на старо, може би от книжния пазар в близката Ница. Представляваха еклектична смесица – Шпионин в дома на любовта от Анаис Нин, Хладнокръвно на Труман Капоти и Кървавата шапчица на Анджела Картър. Реми вдигна последната и започна да чете, докато усети как слънцето изгаря лицето ѝ. След това стана и отново се обърна с лице към морето. Щеше да отиде да поплува. Да се изчисти. Нали затова беше дошла?
Във вътрешния покрит двор на къщата, галерия с мозаечен под и емпоре, с редица мраморни колони от Верона в цвят карамел, безредно бяха разхвърляни куфари и кутии. От тях тя извади сиво-син бански без презрамки, модел „Каталина“ от 50-те години. Бяло бие минаваше през бюста, а от едната страна на ханша имаше бухнала бяла панделка. Скри лицето си под мексиканско сомбреро, също от петдесетте години, сложи и чифт очила, тип котешко око, по-скоро ретро, отколкото винтидж. Лосион против слънце, кърпа, бутилка с вода, Кървавата стая – и беше готова.
Слезе по стъпалата, като на половината път си даде сметка, че в далечния край на залива има хора. Вероятно съседите ѝ, макар това да бе условно казано, тъй като нейните градини се простираха на цели двеста метра до границата на техните имоти. Споделяха единствено залива и пътя.
Не погледна към тях, така че нямаше нужда да маха с ръка или да започва разговор, просто измъкна шезлонг от малкото бунгало, пусна нещата си върху него и се гмурна във водата. Ахна от внезапния студ, но също и от забравеното усещане за прегръдката на океана, нещо, което някога бе толкова привично. Заплува надолу, като прогони мислите, които винаги нахлуваха неканени – причината, поради която бе спряла да плува в Австралия – като загребваше, докато се умори. После се върна на брега и се свлече на шезлонга си, легна неподвижно, без да чете и без да мисли, докато тялото ѝ се съвземаше от упражнението.
Когато най-после отвори очи, тя отново ахна, този път от уплаха. Точно до нея стоеше дете, момиченце, може би петгодишно. Момиченцето се усмихваше и всичко, което Реми успя да направи, бе да се взира, докато не ѝ потекоха сълзи, твърде внезапно, за да ги прикрие.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
