„Пънк 57“ от Пенелъпи Дъглас – еротичният роман, който завладя света - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
„Пънк 57“ от Пенелъпи Дъглас – еротичният роман, който завладя света
Автор: Peika.bg
„Пънк 57“ от Пенелъпи Дъглас –  еротичният роман, който завладя света

Американската авторка на романтични бестселъри се появява за пръв път на български език със завладяващ роман за истинската любов.

По книжарниците вече може да откриете „Пънк 57“ – дългоочаквания роман на американската авторка Пенелъпи Дъглас, превърнал се в истинска сензация на еротичната литературна сцена в световен мащаб.

Романът, който светкавично печели сърцата на няколко поколения читатели,  епламенна история застраст, тайни, музика, истинско приятелство и среща, след която нищо никога няма да е същото. 

Той е Миша. Тя е Райън. Като деца са се свързали случайно един с друг в училищна програма за размяна на писма и никога не са спрели да си пишат. От спорове затова чий музикален вкус е по-добър и коя пица е по-вкуснаписмата им прерастват в емоционални откровения за най-личните им мисли, мечти и желания.

Райън е музата на Миша. Думите ѝ се преплитат в текстовете на песните му, вдъхновяват мелодиите му и го подтикват да бъде по-добър. Миша е най-близкият човек на Райън – единственият, който я познава наистина и пред когото тя се осмелява да бъде себе си. 

Седем години двамата си пишат непрестанно, като спазват само три прости правила: никога да не се виждат, никога да не си звънят и никога да не търсят другия в социалните мрежи… Три правила, за да не нарушат това чудесно приятелство, което имат. Но правилата се създават само за да бъдат нарушавани. 

Когато Миша внезапно спира да отговаря на писмата на Райън, тя не знае какво се е случило с него. Единственото нещо, което я разсейва от болезнената мисъл за него, е новият ученик – мистериозният, красив и опасен Мейсън, който я вбесява до краен предел с нахаканото си поведение и най-нахално успява да се намести в  мислите ѝ и да разпали копнеж и желание, каквито никога досега не е изпитвала.

Но дали е възможно загадъчният непознат да запълни дупката, която липсата на Миша е оставила в сърцето на Райън? И дали двамата нямат повече общо, отколкото тя е предполагала?

Бестселъровата авторка Пенелъпи Дъглас се появява за пръв път на български с една от най-вълнуващите си истории, завладяла безброй фенове на романса по цял свят. В духа на книгите на Л.Дж.Шен и Ел Кенеди, „Пънк 57“ е неустоим разказ, в който изгарящата химия между героите се усеща от всяка страница, а пътят към истинската любов е изпълнен с неочаквани обрати. 

Из „Пънк 57“ от Пенелъпи Дъглас

Глава 2

„Пънк 57“ от Пенелъпи Дъглас – еротичният роман, който завладя света

Райън 

Три месеца по-късно...

Скъпи Миша, Какво. По дяволите. Става?

Чу ме. Казах го. Мога да кажа и че това ще е последното ми писмо, но знам, че не е вярно. Няма да се откажа от теб. Ти ме накара да обещая, че няма, така че ето ме. Все още имам надежда, макар че от три месеца от теб няма ни вест, ни кост. Надявам се, че си купонясваш където и да си.

(Сериозно обаче, не си мъртъв, нали?)

Имаш бележките ми по текстовете – изпратих ти ги с предишните си писма. Жалко, че няма техни копия, защото ми се струва, че си си отишъл завинаги. Не би имало смисъл обаче. Тези думи са предназначени за теб, само за теб, и дори да не четеш писмата ми вече или да не ги получаваш, имам нужда да ги изпращам. Харесва ми да знам, че те търсят.

Що се отнася до текущите новини – приеха ме в колеж. В няколко всъщност. Забавно е. От толкова отдавна искам всичко в живота ми да се промени и когато това най-накрая е напът да стане, копнежът ми да се махна оттук отслабва. Знаеш ли, може би затова хората си остават нещастни толкова дълго, кой знае? Независимо дали животът ти е мизерен, или не, е по-лесно да си седиш в познатото.

Забелязвал ли си го и ти това? Как всички ние просто искаме да преминем през живота възможно най-бързо и възможно най-лесно? И макар и да знаем, че без риск няма награда, ни е страх много-много да рискуваме.

Честно казано, и мен ме е страх. Все си мисля, че в колежа нещата няма да бъдат по-различни. Още не знам какво искам да правя. Няма да бъда по-уверена или по-сигурна в решенията си. Продължавам да избирам неправилните приятели и да излизам с неправилните момчета.

Така че, да. Ще се радвам да получа отговор от теб. Кажи ми, че си твърде зает и вече нямаш време за това или че сме прекалено големи, за да продължаваме да си пишем писма, но просто ми кажи – за последен път, – че вярваш в мен и че всичко ще бъде наред. Всички гадости винаги звучат по-добре така.

Не ми липсваш, ама въобще!

Райън

P.S. Ако разбера, че си ме зарязал заради някоя кола, момиче или най-новата видеоигра Grand Theft Auto, ще тролвам дискусиите за „Живите мъртви“ от твое име.

Слагам капачката на химикалката със сребърно мастило, вземам двата листа черна хартия, подравнявам ги с потупване върху бюрото и после ги сгъвам на две. Слагам ги в същия като тях черен плик, вдигам парчето восък и го държа над свещта, като запалвам фитила ѝ.

Три месеца.

Намръщвам се. Никога не е мълчал толкова време. Миша често има нужда от лично пространство, така че съм свикнала да нямам отговор известно време, но сега става нещо.

Восъкът се втечнява и накапвам с него плика на писмото. Духвам свещта, вземам печата и го натискам в току-що накапания восък, запечатвайки плика. Гледам изискания черен череп на печата, който се взира в мен.

Подарък от Миша. Омръзна му да използвам този, който получих, когато бях на единайсет, с печат на харипотърския „Грифиндор“. Сестра му Ани му се подигравала, че писмото му от „Хогуортс“ е пристигнало.

Затова ми изпрати „по-мъжки“ печат, като ми каза да използвам или него, или нищо.

Беше ме разсмял. Добре тогава.

Започнахме да си пишем преди години заради една грешка. Когато бяхме в пети клас, учителите ни разпределиха двата класа по двойки, които да си пишат писма – за удобство според пола. Той обаче се казва Миша, а аз – Райън, така че учителят му смятал, че съм момче, а моят учител – че е момиче.

Отначало не ни се получи, но скоро установихме, че имаме едно общо нещо. Родителите и на двама ни се бяха разделили рано. Майка му ги напуснала, когато бил на две години, а аз не съм се виж

дала и чувала с баща ми от четиригодишна. Никой от нас не помни единия си родител. И сега, след седем години, когато почти сме завършили гимназия, той е най-добрият ми приятел.

Сядам на леглото си, удрям печат върху писмото и го слагам върху бюрото – готово за изпращане по пощата утре сутринта.

Обръщам се и прибирам канцеларските материали обратно в нощното шкафче.

Изправям се, слагам ръце на кръста си и въздишам неспокойно.

Миша, къде си, по дяволите? Загивам тук.

Предполагам, че мога да го потърся в Гугъл, ако се притесня чак толкова много. Или да го намеря във Фейсбук, или да отида до дома му.

Той е само на петдесетина километра, а в края на краищата имам неговия адрес. Ние обаче си обещахме. Или по-скоро аз го накарах да обещае. Сигурна съм, че ако се видим, ако видим къде живее другият и се запознаем с хората, за които разказва в писмата си, ще разрушим създадения от нас свят.

Точно сега с всички свои несъвършенства Миша Ларе е съвършен в моите представи. Той ме изслушва, подкрепя, сваля напрежението и няма очаквания към мен. Казва ми истината и е единственият човек на света, пред когото не трябва да се преструвам.

Колко хора на света имат нещо такова?

И колкото и да искам отговори, просто още не мога да се откажа от това. Пишем си от седем години. Това е част от мен и не съм сигурна какво бих правила без него. Ако го потърся, всичко ще се промени.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин