„Раненият рицар” – любовта е красив начин да гориш - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
„Раненият рицар” – любовта е красив начин да гориш
Автор: Peika.bg
„Раненият рицар” – любовта е красив начин да гориш

Нов роман от бестселъровата авторка Л. Дж. Шен поставя един срещу друг двама герои, които трябва да преодолеят болката, за да намерят заедно път към щастието.

„Раненият рицар”– втора част от трилогията на бестселъровата авторка Л. Дж. Шен („Крадецът на целувки”, „В случай на чудо”), която започна с „Красиво безразсъдство”връща читателите по в младежките години, където ангелските лица невинаги са признак за невинност, но героите са готови на всяка саможертва в името на любовта.

Тя е Луна Рексрот. Красива, но потайна. Срамежливото момиче в дъното на класната стая, което не е обелило дума от 16 години. Не че не може да говори. Тя просто не иска след тежка травма в детството. Но има един човек, към когото езикът на знаците е недостатъчен – момчето от отсрещната страна на улицата, най-добрият ѝ приятел, нейният защитник, единственият, който някога е имал значение.

Но той никога не би мислил за нея по този начин. Популярният любимец на гимназията във връзка с нямата особнячка? Това е само фантазия.

Неговото име е Найт Коул. Футболната звезда на училището. Красавецът, който завърта главите на всички момичета в „Ол Сейнтс” само като ги погледне. Който може да има всяка и често го прави. Само че Найт крие малка мръсна тайна. Никое момиче никога не е могло да го докосне – никое освен приятелката му от детинство Луна.

Но той е най-добрият ѝ приятел и тя със сигурност не би го погледнала с други очи. Може ли разхайтен купонджия като него да заслужи нещо толкова крехко и ценно като Луна Рексрот?

Двама герои, които се нараняват от години, ще трябва да се изправят срещу света – и срещу самите себе си – за да могат в яростта на болката да открият път към сърцето на другия.

„Раненият рицар” (ИК „Сиела") е вторият роман от трилогията „Ол Сейнтс” на бестселъровата авторка Л. Дж. Шен, която започна с „Красиво безразсъдство”. Всеки роман в трилогията разказва самостоятелна история. Книга след книга Шен завладява сърцата на феновете си с герои, в които читателите се влюбват дълго преди те да се влюбят помежду си. Очаква се скоро да излезе и самостоятелен роман от нея – „Спароу”.

Из „Раненият рицар”

Л. Дж. Шен

„Раненият рицар” – любовта е красив начин да гориш

Найт на 12; Луна на 13

Луна

[]

Страданието си беше страдание.

- Защо го направи? – кресна Найт в лицето.

Толкова близо беше, че можех да помириша дъха му. Захар, какао и момче. Момче. Оставаше ми още някоя и друга година, преди да започне цялата драма. Омаяна, не можех да се принудя дори да мигна от гнева му. Как така не бях забелязала красивите извивки на носа му? Цвета на очите му – толкова яркозелени, с пръски от тъмносиньо и в синьо-зелен нюанс, какъвто не бях виждала? Царствената форма на скулите му, които толкова остро очертаваха пакостливото му лице, че май ми приличаше на произведение на попарта в позлатена арка за хиляда долара?

- Отговори ми, по дяволите – удари по бетона до лицето ми.

Подутините по кокалчетата му вече бяха колкото топки за голф. Отскоро беше започнал да ругае истински. Не много, достатъчно, за да ме накара да трепна. Взирах се в него упорито, знаех, че никога няма да ме нарани. Уви ръка около наранения си юмрук и нададе раздразнен вой, после отпусна челото си до мен, задъхан. И двамата бяхме останали без дъх, гърдите ни се издигаха и снишаваха в един и същ ритъм.

- Защо? – изръмжа вече тихо. Знаеше, че няма да получи отговор. Косите ни се заплетоха, светлокестенявата му грива се смеси с тъмните ми къдрици. – Защо ти беше да постъпваш така?

Опитах се да размърдам ръце от хватката на бедрата му, за да мога да отговоря с езика на знаците, но той притисна крака към тялото ми и ме прикова на място.

- Не – озъби се, гласът му беше натежал от заплаха. – Използвай свои думи. Можеш. Знам, че можеш. Майка и татко ми казаха. Кажи ми защо ти беше да правиш подобно нещо.

Отворих уста, страшно исках да отговоря на въпроса му. Той имаше право, разбира се. Можех да говоря. Най-малкото нямаше физически проблем. Знаех, защото понякога под душа или когато бях съвсем сама, повтарях думи, които обичах, като упражнение. Само за да докажа, че мога да говоря, че съм в състояние да ги изрека на глас, че съм избрала да не говоря. Повтарях думите, звукът от гласа ми предизвикваше леки тръпки на удоволствие по гръбнака ми.

Стари книги.

Свеж въздух (особено след дъжд).

Да гледам как луната ме гледа.

Морски кончета.

Татко.

Еди.

Рейсър.

Найт.

Сега за пръв път Найт изискваше да му отговоря с глас. Исках да изрека думите. Нещо повече – знаех, че той заслужава да ги чуе. Само че от устата ми не излезе и звук. Остана отворена, а единственото, което ми мина през ума, беше: „На другите не само им се струва, че си тъпа, ти така си и изглеждаш“.

- Говори – Найт разтърси раменете ми.

Градушката премина в лек дъжд, погледът ми се проясни. Очите му бяха зачервени и уморени. Страшно уморени. Заради мен. Защото постоянно се забърквах в глупави бели, от които той трябваше да ме измъква.

Помислил си беше, че умишлено съм искала да се нараня. Не беше така. Отварях и затварях уста като риба. Думите не излизаха. Опитах се да ги изтръгна от устата си, сърцето ми щеше да се пръсне, ударите му изпълваха целия ми гръден кош.

- А… аз ммм…

Той стана, тръгна напред-назад, пръстите му ровеха в гъстата му мокра коса и я дърпаха ядосано.

- Толкова си… – Поклати глава, остави навсякъде да се разхвърчат пръски. – Толкова…

Станах и изтичах към него. Не исках да чуя останалата част от изречението. Не горях от желание да се боря с мнението му за мен. Защото щом вярваше, че съм карала право към колата с надеждата да се блъсна в нея, очевидно си мислеше, че съм по-побъркана, отколкото бях в действителност.

Улових го за рамото и го завъртях. Той се намръщи.

Заклатих разпалено глава.

- Не видях колата. Кълна се – казах със знаци.

- За малко да умреш – кресна в лицето ми, удари с наранените си кокалчето върху сърцето си. – За малко да ме оставиш.

- Но не го направих – с длани, с ръце и пръсти го зауспокоявах.

Устните ми трепереха. Ставаше дума за много по-важен въпрос от нас. Ставаше дума и за Роузи, неговата майка. Найт не искаше хората да изчезват. Дори за няколко дни, за да се лекуват в болницата.

- Благодаря ти – казах със знаци. – Ти ме спаси.

- Забрави ли постоянно, завинаги, каквото и да става? Какво стана с тая простотия? Как изпълняваш твоята част от сделката?

Повтаряше ми обещанието, което му дадох преди много години, гласът му беше пропит от презрение. Отворих ръце за прегръдка и той я прие, тялото му се стопи в моето. Ние се стопихме един в друг, като два различни цвята, смесени заедно в един неповторим и съвсем нов нюанс – оттенък, с който само ние двамата бихме могли да рисуваме.

Найт зарови очи в косата ми, аз здраво затворих очи, представих си го как го прави с друго момиче. Въпреки студа кръвта ми закипя във вените.

Мой.

Не само го мислех. Устните ми се раздвижиха, изрекоха думата. Почти я чух. Прегръдката ми стана още по-здрава.

- До последен дъх – прошепна той в ухото ми.

Знаех, че обещанието му е съвсем сериозно.

Знаех и колко нечестно е към него, защото не знаех дали ако на мен ми се наложеше, щях да успея да го спася.

Сякаш някой като Найт изобщо се нуждае от спасяване. Найт беше нормално дете. Говореше. Спортист, общителен и увереността струеше от него. Еди разказваше, че бил толкова хубав, че търсачите на модели спирали Роузи в търговския център и пъхали визитките си в ръцете ѝ. Умолявали я да им позволи да го представляват. Освен това беше забавен, очарователен, успешен и по-богат и от най-смелите си мечти. Светът очакваше той да го превземе и знаех, че един ден ще го направи.

Разплаках се в ръцете му. Не бях ревла. Можех да преброя на едната си ръка колко пъти съм циврила, след като Вал си отиде. Но не можех да се удържа. Давах си сметка вече, че нашата история няма да завърши с „и заживели щастливо“.

Той заслужаваше повече от момиче, което не може да му каже как се чувства.

Той беше съвършен, а аз бях повредена.

- Обещай ми – устните му докоснаха слепоочието ми, от топлия му дъх по тялото ми пробягаха тръпки.

Тръпки, които бяха различни – сякаш изпълниха долната част на корема ми с лава. Какво да му обещая, почудих се аз. Но все пак кимнах с глава, че му обещавам, исках да е доволен, въпреки че не беше завършил изречението си. Устните ми се задвижиха.

„Обещавам. Обещавам. Обещавам.“

Може би това беше причината той да не ми вярва.

Причината всяка нощ да се промъква в спалнята ми – и всяка нощ през следващите шест години, – ръцете му да ме обгръщат, за да е сигурен, че наистина съм добре.

Понякога миришеше на алкохол.

Понякога на друго момиче. Ухаеше на плодове, на пот, различно.

Често носеше мириса на моето страдание.

Но винаги проверяваше дали съм добре.

И винаги си тръгваше, преди татко да е почукал на вратата ми, за да ме събуди.

В продължение на шест години, преди да изскочи през прозореца ми, Найт ме целуваше по челото на същото място, на което малко след това татко щеше да ме целуне за добро утро. А топлината от устните на Найт все още щеше да е на кожата ми и щеше да кара лицето ми да сияе.

Виждах го в училище как ходи наперено, подхвърля духовити забележки и кара момичетата да свалят гарда и бикините си. Отмяташе лъскавата си, гъста грива, докато показваше перленобелите си безкрайни трапчинки.

Имаше двама Найт Коул.

Единият беше мой.

Другият беше на всички останали.

И въпреки че той винаги прекарваше междучасията с мен, постоянно ме закриляше, отнасяше се към мен като към кралица, знаех, че е крал за всяко друго момиче, а аз съм само малка част от живота му.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин