„Смъртният грях“ от Мария Грунд – всяка надежда тука оставете - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
„Смъртният грях“ от Мария Грунд – всяка надежда тука оставете
Автор: Peika.bg
„Смъртният грях“ от Мария Грунд – всяка надежда тука оставете

Излезе дебютният трилър на шведката Мария Грунд – „Смъртният грях“ – за да запознае читателите с две несравними героини... и една пазена твърде дълго време тайна.

По книжарниците вече можете да откриете „Смъртният грях“ от Мария Грунд – смайващ дебют с ноар привкус, носител на Наградата за дебют на Шведската академия на автори криминалисти през 2020 г.

Задържал се в класацията на топ 30 най-добри криминални романа за 2020 г. на един от най-големите шведски вестници „Dagens Nyheter“, романът навява спомен за световната сензация трилогията „Милениум“ със силните си женски персонажи и бързата, напрегната борба на живот и смърт.

Комисар Сана Берлинг все още не може да се отърве от сенките на миналото. Мракът се е превърнал в неин постоянен спътник, само хапчетата ѝ позволяват да спи и въпреки че знае, че това няма да върне семейството ѝ, не може да понесе мисълта да продаде старата си къща. Къщата, изгоряла в пожара, отнел сина ѝ.

Но миналото не омотава само нея в мрежите си. Съвсем скоро комисар Берлинг ще се озове в центъра на зловеща конспирация, простираща се назад във времето.

Тялото на младо момиче е извадено от стара кариера в района. Охранителните камери са заснели как тийнейджърката Мия слага на лицето си животинска маска и влиза във водата по собствено желание. Има ли нещо, което камерите пропускат? Принудил ли я е някой да се удави?

Няколко километра по-нататък и няколко дни по-късно в спокоен богаташки квартал една старица е брутално убита. Възрастната Марие-Луис цял живот е търгувала с антикварни книги. Доколкото е известно, никога не е сторила никому лошо. Кой тогава би превърнал подредения ѝ дом в кланица?

Ужасът едва сега започва. Комисар Берлинг трябва да се състезава с времето, за да съедини точките между двата на пръв поглед несвързани случая. Моментът не би могъл да е по-неподходящ. Старият ѝ партньор в службата е сменен от необуздана млада жена, която първо удря, после пита, а собствените ѝ демони заплашват да я изкарат извън релси. Но времето изтича.

Някой е отключил портите на ада. И сега всички ще плащат.

Мария Грунд е сценарист, базирана в Лондон и Стокхолм. Нейни кратки филми и сценарии са излъчвани и награждавани на редица прожекции из Европа и САЩ. „Смъртният грях“е първият ѝ роман, който изправя две жени на пътя на зловеща конспирация.

На фона на величествената природа на отдалечените шведски острови „Смъртният грях“ не спира, докато не извади наяве всеки кошмар по пътя към отмъщението.

Из „Смъртният грях“

Мария Грунд

„Смъртният грях“ от Мария Грунд – всяка надежда тука оставете
 

2.

Момичето в носилката няма други дрехи освен едни изтъркани дънки. Вълнистата ѝ червена коса така плътно е полепнала по бузите, раменете и гърдите ѝ, че наподобява втори слой кожа. Лицето ѝ излъчва умиротворение. Ако не бяха посинелите устни и конвулсивно разперените пръсти на краката, би имала вид на заспала.

Сана си слага ръкавиците, заобикаля тялото и оглежда ръцете на момичето. По тях няма и драскотина, а ноктите ѝ са чисти и поддържани. Тя нежно обръща китките и тогава вижда порезните рани.

– Ей, дочух, че си отхвърлила поредната примамлива оферта. Защо? – любопитства Бернард, но тя не го удостоява с отговор и той продължава: – Ами, да, сестрата на Юн работи в новата брокерска фирма, всички знаят, че отново си отказала милиони за къщата…

– Хората клюкарстват твърде много.

– Вероятно. Но не смяташ ли, че е добра идея?

Сана го поглежда с досада.

– Да загърбиш миналото, имам предвид – пояснява той.

– Загърбила съм го вече.

– Да, но знаеш, че все още…

– Там имам всичко необходимо – прекъсва го тя.

Той замижава срещу слабото слънце.

– Знаеш мнението ми по този въпрос.

Порезните рани по китките на момичето представляват дълбоки прави линии. В единия от прорезите е заседнало нещо, което прилича на ръжда, но после Сана го докосва и то се разронва като пясък.

– Наближава рожденият ден на Ерик – започва тя и забелязва как настроението на Бернард се помрачава.

– Вярно. На четиринайсет ли щеше да стане? – гадае той.

– На петнайсет.

Бернард се усмихва стеснително, а тя нежно прибира ръцете на момичето близо до тялото.

– Все му повтаряхме, че ще го научим да кара мотопед в градината, така че на този си рожден ден да вземе книжка. Даже при раждането на Ерик Патрик купи една „Дакота“ и я ремонтира сам.

– „Пуч Дакота“? Класика.

Тя не отговаря и Бернард пробва да я разведри с друго.

– Да, знам, че всичко това е ужасно. Но той няма да се върне. Нито той, нито Патрик. Нито си стара, нито си грозна. Може да срещнеш някого. Не смяташ ли, че той би искал така? Да продължиш живота си?

Тя мълчаливо разучава тялото на момичето.

– Едно обаче е сигурно. Той вече не обитава онази къща. Самозалъгваш се, като се вкопчваш в нея с надеждата така да задържиш семейството си. Искаш ли съвета ми? Направи си услуга и я продай. Продължи живота си.

Сана се взира в лицето на момичето, но не открива следи от насилие. Сетне плъзва поглед по земята наоколо. По нея няма нищо, дори и насекоми.

– Открихте ли бръснарското ножче, или с каквото там го е направила?

Изражението на Бернард се изостря и той отвръща язвително.

– Като изключим канцеларската работа и да съобщим на семейството, няма какво повече да направим. Освен ако не предлагаш лично да се гмурнеш, за да търсиш някакво си бръснарско ножче.

Към тях се приближава някакъв мъж от Спасителната служба, но в следващия миг се спира, сякаш в неведение към кого от двама им да се обърне.

– Какво има? – пита Сана.

– Исках само да уведомя, че засега няма да го вадим – обяснява той и посочва към косата на момичето.

В червените вълни се е омотал грубоват шнур, дебела връв от гъсто степана вълна, увита около нещо като черна гума. Макар да е дълъг едва двайсетина сантиметра, шнурът се е оплел здраво в косата на врата ѝ.

– Обикновено по-голямата част от мръсотията, която полепва по тях, като водорасли и други боклуци, пада от само себе си, докато ги вадим – продължава мъжът. – Но това така се е сплело, че няма помръдване, и тъй като техническият екип още не е дошъл…

– Да, не се тревожете за това – отсъжда Бернард.

– Натъкнахте ли се на нещо, от което може да идва връвта? – пита Сана.

– Не, но пък в тази супа от смет има какъв ли не боклук, на практика шнурът може да е от почти всичко.

– Благодаря ви. А полицейската кола на път ли е?

– Да.

– Една такава аутопсия е чисто прахосничество на време и ресурси – измънква Бернард, след като служителят на Спасителната служба се е отдалечил достатъчно.

– Наясно си, че процедурата е такава.

Той стрелва с очи бедрата на момичето. На кожата точно под дънковите панталонки със синьо мастило е написано числото 26. Цветът е избледнял, като че ли надписът е там отдавна или пък някой се е опитал да го изтрие.

– Говори ли ти нещо? – пита Сана.

Бернард поклаща глава.

– Изглежда ми, като да е написано с маркер. Знам го от внуците си. Само да се доберат до маркери, и веднага се драскат. При недобър късмет мръсотията навлиза в тъканта и не излиза дори и на деветдесет и пет градуса. Вероятно с нещо такова се е нарисувала.

Сана отново обръща ръцете на момичето.

– Само че не се е надраскала сама.

– Напротив. Разбира се, че е била тя – уморено отвръща той. – После си е прерязала китките. Нали виждаш. Хайде стига вече.

– Нямах това предвид. Исках да кажа, че не тя е написала цифрата на крака си.

Тя застава до краката на момичето, а Бернард я следва плътно.

– Написал го е друг. Някой, който е стоял пред нея.

– Да, да, хубаво… – въздиша Бернард. – Сигурно го е направил гаджето ѝ или някой приятел. Но въпреки това по всичко личи, че имаме самоубийство. – Сана не отвръща нищо и той продължава: – Та приключихме ли тук?

– Екен осведомен ли е за случая? – пита тя, вместо да му отговори.

– Да. – На устните на Бернард изплува дяволита усмивка. – Силно се въодушеви, когато го събудихме, за да му съобщим за самоубийство на някаква си тийнейджърка.

– Знаеш, че трябва да му звъним в такива случаи.

– Последната седмица от ваканцията му е. А той се намира на хиляди километри оттук.

– Предполагам, че и там имат телефони.

– Та той се връща само след няколко дни. И бездруго сега няма какво да направи.

Сана не казва нищо. Ернст Ериксон с прякор Екен е шефът им. Обичан, всяващ респект, уважаван. Преди година го диагностицираха с артрит, скоро след това се завърна на работа, но към момента все още се затруднява с някои движения. Почивката, която предприе в топлите страни, за да облекчи болежките си, бе първата му истинска отпуска от повече от десет години насам. По протокол би трябвало да се свържат с най-близкия участък в континентална Швеция, когато него го няма, но никой не спазва тази разпоредба.

– Добре – въздъхва Бернард и уморено се усмихва. – Какво ще кажеш? Да се захващаме ли за работа, така че после да ни остане малко свободно време в неделя?

Бернард представлява потискаща гледка, мисли си Сана, с воднистите си очи и хлътналите си бузи. Само гледа да се чупи от работа. И това е така от няколко години насам. Напълно е загубил хъса си и въодушевлението от работата.

На някакъв приличащ на буркан предмет, озовал се върху висок дървен стълб на отсрещната страна на кариерата, е кацнал орел рибар и сега излита.

– Онова там е наблюдателна камера.

Бернард присвива очи.

– Свалили ли сме кода от камерата, за да проверим къде се съхранява записаният материал? – иска да знае Сана.

– Моля? Камерата е останала там от плажния сезон през лятото. Не мисля, че още работи.

– Но ако работи, ще ни покаже какво точно се е случило.

– Какво по… Сериозно ли говориш?

– Сега се сетих: намерили ли сте прощално писмо, или някаква друга бележка? Ако наистина се е самоубила, то навярно е оставила съобщение с надеждата някой да го прочете.

– Нищо.

– А телефонът ѝ?

Бернард въздиша и клати глава.

– А проверили ли сме Фейсбука ѝ? Инстаграма? Някоя друга социална медия?

– Прегледахме профилите ѝ във всички социални мрежи, когато майка ѝ дойде в участъка. Всъщност самата тя ни ги показа. От дни няма обновление на стената ѝ, не е публикувала нищо ново, нищо, за което да се захванем. А и няма почти никакви приятели там. Тъжно.

За миг Сана се умълчава, погълната от мислите си.

– А някой от семейството ѝ има ли криминално досие? Проверили ли сте?

Бернард отново въздъхва, този път с още по-голямо раздразнение и нетърпимост. После тиква бележника си в ръцете ѝ, запретва ръкави и се отправя към стълба с камерата. Спира пред него, оглежда ръждивата стълба, изкачваща се до камерата на върха, след което се захваща за едното стъпало и се набира нагоре.

– Така, снимах кода. Боже, колко ще е хубаво най-накрая да се отърва от теб – с половинчата усмивка отбелязва той на връщане.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин