Може ли сърцето да избира между любовта и изкуството?
За да намери място в сърцата на читателите, една история трябва да ги накара да мечтаят, подобно на автора, който я е писал.
Симона Стоева се докосва до мечтателя у всеки един от нас с грандиозния си литературен спектакъл „Всичкиниесмемечти“, в който любовта, копнежът по сцената и смелостта политат в шеметен танц.
Академията е едно от най-престижните училища по изкуствата в България, където амбициите и стремежите на учениците горят с неудържим плам – безразсъдно, страстно и смело.
Когато прекрачва прага на училището, Иво е непоколебим в решението си някой ден да се нареди сред най-великите имена в киното. Но за да покори собствените си високи изисквания, той трябва напълно да се посвети на творчеството си – без да се сприятелява, без да се забърква в интриги и най-важното…без да си позволява да се влюбва.
Нора е най-обещаващата балерина в Академията, но за нея това далеч не е достатъчно. Очакванията към кариерата ѝ растат главоломно с всяка следваща година, заедно с безпорядъка, който бушува в душата ѝ. Но тя няма време да се разсейва. Балетът е истинската ѝ любов, a в крехкото ѝ сърце сякаш няма място за повече. Докато не среща Иво.
Когато пътищата им се пресичат в стаята за наказание, в момент, сякаш излязъл от страниците на филмов сценарий, всичко друго мигновено затихва. Двамата се оказват вплетени в танц от смесени сигнали и неизречени мисли и осъзнават, че те – обърканите и отдадените – си пасват идеално, като че ли са съставени от едни и същи вселенски частици.
Вихрушката от чувства помежду им заплашва да ги отдалечи от целите, които и двамата преследват толкова пламенно. И както често се случва в живота, Нора и Иво са принудени да избират. Но може ли сърцето да направи избор между любовта и изкуството? Или двамата ще се превърнат в поредната мимолетна мечта, докоснала душите им. А не сме ли всички на този свят такива?
Изящен и завладяващ, смел и проницателен, „Всички ние сме мечти“ е поетично обяснение в любов към изкуството във всичките му форми.
С впечатляващ кинематографичен размах, напомнящ стила на холивудски продукции като „Ла Ла Ленд“, романът на Симона Стоева възхвалява човешкия порив безстрашно да следваме мечтите си, независимо от трудностите, които срещаме по пътя. И ни припомня, че във всеки един от нас се крие история, която чака да бъде разказана.
Представянето на книгата ще се състои на 24 март от 18:30 ч. в Градска художествена галерия „Борис Георгиев“ – град Варна. Модератор на събитието ще бъде отговорният редактор в „Сиела“ и автор в „Аз чета“ – Милена Ташева. Входът е свободен, а линк към събитието може да откриете тук:
Симона Стоева е родена през септември, 1992 година в морска Варна, където избира да живее и днес. Завършила е брандинг комуникации и реклама в под облачното небе на Нотингам и се развива в това професионално направление. През 2016 година издава дебютния си роман и от тогава не спира да пише. Когато не твори проза, обсъжда книги и създава поезия в личния си блог. Обича старите холивудски филми, сладкарството, нощното небе, розовото злато, златните ретривъри и златото като цяло. Вярва в чудесата, добротата на хората и неслучайните срещи.
Из „Всички ние сме мечти“ от Симона Стоева
Нора
Часовете от два до пет бяха нейното скривалище. Скривалище от чуждите очаквания, дотягащите ѝ задължения, проблемите в училище, проблемите в семейството. Бягство от ежедневието; бягство към надеждите за бъдещето. Въображението на Нора се увличаше по красотата им и спринтираше неотклонно към тях. Нито дългите тренировки, нито болките в ходилата, нито страхът от травми можеха да я спрат. Нямаше време за паузи.
Нора танцуваше класически балет от четиригодишна и беше част от семейство, което вярваше, че изкуството принадлежи само на свободното време. То беше хоби, с което можеш да се разтоварваш, но не и да се изхранваш. В семейството ѝ нямаше танцьори, музиканти или творци.
Когато върнеше лентата назад, ѝ беше трудно да повярва, че майка ѝ е взела решение да я запише в онази първа танцувална школа, без да предполага, че Нора ще пожелае да превърне танца в своя кариера. Години наред след това тя беше излизала на сцена, вече научена на грация, прецизна стойка и изтънчено поведение, но ѝ липсваше онази страст, която да превърне движенията ѝ в пищно изкуство.
Всичко си беше дошло на мястото през предпразничната декемврийска седмица, когато баща ѝ я беше завел на първия ѝ истински спектакъл. Тричасово зрелище, поразителна симфония от музика и танц и същинско вдъхновение, носещо името „Лебедово езеро“.
Потапяйки се в спомените си, Нора не беше сигурна в коя част от цялото това вълшебство се беше влюбила първо. Ако се допиташе до десетгодишното си Аз, то със сигурност би ѝ отговорило, че са били бляскавите костюми и оживелите приказни принцеси. Ако си позволеше да гледа през неговите очи, но със съзнанието на седемнайсетгодишна, би казала, че първата ѝ любов е била невидимото. Нора се беше влюбила в преразказа на историите, изиграни на сцената. В сътворението.
След този концерт тя разбра коя иска да бъде. Призванието ѝ само я намери.
Ала да бъде професионална балерина, означаваше да изживява отлитащи моменти на безумна увереност, толкова краткотрайни, че самокритиката бързо си връщаше почетното място в сърцето ѝ.
Именно в такъв период се намираше.
За всичките тринайсет години упорит труд, множество тренировки и репетиции тя беше правила фрагменти на едни от най-известните балетни постановки. Беше се опитвала да танцува хореографиите на всяка от тях, избягвайки една-единствена.
„Лебедово езеро“.
Вероятно за годишния си изпит по балет в края на единайсети клас щеше да е най-разумно да избере някой, който никога преди не беше танцувала. Само така щеше да покаже нови знания на сцената. Вътрешната ѝ дилема обаче произтичаше от вътрешното ѝ предубеждение, че за да танцуваш „Лебедово езеро“, трябва да си доказан професионалист. А как можеше да твърди подобно нещо за себе си, ако се сравняваше с всички професионални балерини, които бе гледала през живота си?
Ето защо Нора се беше спряла на „Жизел“ – балет, който бе танцувала и преди две години.
Когато се прибра след уморителния учебен ден, почти веднага се хвана за станката в стаята си и навакса пропуснатите сутрешни уроци. Премина през рутинното загряване и упражненията за гъвкавост, през арабеската, чиято извивка трябваше да е съвършена, през пируетите и стъпките – три удара, подскок, встрани, по диагонал; стъпка до стъпка и пак. Палците на краката ѝ се плъзгаха по пода и ритмично редуваха бързи и бавни движения. Танцуваше, докато следобедните часове отминаваха стремглаво, докато есенното слънце не спря да се отразява в огледалата на стаята, докато не останаха само тя и музиката.
В тези откраднати мигове на сюблимно щастие останалият свят беше черно-бял.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
