„Всички сме злодеи“ от М. Л. Рио – когато животът имитира изкуството - Кино, театър и книги - Peika.bg

Някои от любимите Шекспирови текстове оживяват в смразяващия дебютен роман на американската писателка и актриса М. Л. Рио „Всички сме злодеи“, който завладя още с появата си любителите на театъра, поезията, добрата литература и dark academia жанра по света.

Майсторско литературно представление, в което главни действащи лица са приятелството и предателството, любовта към сцената, страстта и амбицията, „Всички сме злодеи“ вече е  международен бестселър в повече от 10 държави, а на български език този интелигентен, многопластов и напрегнат литературен трилър излиза у нас в превод на Кристина Димитрова.

В духа на творбите на Дона Тарт и Емили Сейнт Джон Мандел, ,„Всички сме злодеи“ води читателите към кулминация, достойна за велика Шекспирова трагедия. И ни кара да се запитаме дали изкуството имитира живота, или обратното?

Из „Всички сме злодеи“ oт М. Л. Рио

ПЪРВА СЦЕНА

Време: септември 1997 година, четвъртата ми и последна година в Академията за класически изкуства „Делъкър“. Място: Броудуотър, щата Илинойс, малък, незначителен град. До този момент есента е топла.

Влизат действащите лица. Бяхме седмина – седем будни младежи с необятно, бляскаво бъдеще пред себе си, макар да не виждахме по-далеч от книгите, в които бяхме забили нос. Постоянно бяхме заобиколени от книги, думи и поезия, като всички бурни страсти на света бяха облечени в кожа и пергамент. (По мое мнение случилото се отчасти се дължи на това.) Библиотеката на Замъка беше просторна осмоъ­гълна стая, облицована с лавици, претъпкана с разкошни стари мебели и поддържана сънливо топла с помощта на ве­личествена камина, която гореше почти непрекъснато, не­зависимо от температурата навън. Часовникът на полицата над камината удари дванайсет и ние се размърдахме един по един, подобно на седем оживели статуи.

– Сега е полунощ – каза Ричард. Седеше на най-големия фотьойл като на трон, разкрачен, вдигнал дългите си крака на решетката на камината. Три години беше влизал в ролята на крале и завоеватели и се бе научил да седи по този начин на всеки стол, било то на сцената или извън нея. – А утре в осем ний ще сме безсмъртни.[1]

Той затвори книгата със замах.

Мередит, която се беше свила като котка в единия край на дивана (а аз се бях изтегнал като куче в другия), се заигра с една от кестенявите си къдрици и го попита:

– Къде отиваш?

РИЧАРД: Измъчен да блуждая, търся сън

в блажената прегръдка на леглото…

ФИЛИПА: Пожали ни.

РИЧАРД: Трябва да се става рано и тъй нататък.

АЛЕКСАНДЪР: Говори така, сякаш се е разтревожил.

Рен, която седеше с кръстосани крака върху възглавни­ца до камината и не забелязваше, че другите се препират, попита:

– Всички ли си избрахте роли? Не мога да реша.

АЗ: Ами Изабела? Играеш отлично Изабела.

МЕРЕДИТ: „Мяра за мяра“ е комедия, глупако. Про­слушването е за „Юлий Цезар“.

– Не знам защо въобще се занимаваме да правим про­слушване. – Александър, който се бе отпуснал върху масата и бездействаше в мрака в дъното на стаята, се пресегна към бутилката скоч до лакътя си. Доля си, отпи голяма глътка и направи гримаса насреща ни. – Мога да разпределя прокле­тите роли на мига.

– Как? – попитах. – Аз никога не знам какво ще ми се падне.

– Така е, защото теб винаги те разпределят последен – каза Ричард, – в зависимост от това какво е останало.

– Ц-ц – обади се Мередит. – Тая вечер Рик ли си, или Мръсник?

– Не му обръщай внимание, Оливър – рече Джеймс. Той седеше сам в най-далечния ъгъл, като неохотно откъсна очи от тетрадката си. Открай време беше най-сериозният сту­дент в нашия курс, което (вероятно) обясняваше защо беше и най-добрият актьор и (несъмнено) защо никой не се драз­неше от този факт.

– Така. – Александър беше извадил пачка десетдоларови банкноти от джоба си и ги броеше на масата. – Тук има пет­десет долара.

– За какво? – попита Мередит. – Частен танц ли искаш?

– Защо, да не тренираш за след завършването?

– Гледай си работата.

– Попитай учтиво.

– За какво са тези петдесет долара? – попитах аз, не­търпелив да ги прекъсна. Мередит и Александър имаха най-мръсен език сред нас, седмината, и изпитваха изврате­на гордост да се съревновават, като бълват ругатни. Оста­вим ли ги, цяла нощ няма да се спрат.

Александър потупа десетачките с дългия си пръст.

– Обзалагам се на петдесет долара, че мога да разпреде­ля ролите още сега, без да сбъркам.

Петима от нас си размениха заинтригувани погледи; Рен все още се мръщеше на камината.

– Добре, дай да чуем – рече Филипа и унило въздъхна, сякаш любопитството ѝ бе надделяло.

Александър отметна непокорните си черни къдрици от лицето и каза:

– Ами очевидно Ричард ще е Цезар.

– Защото всички тайничко искаме да го убием ли? – попита Джеймс.

Ричард повдигна едната си тъмна вежда.

– Et tu, Bruté?

– Sic semper tyrannis – отвърна Джеймс и прокара писе­ца на химикалката по врата си, все едно беше нож. – Така правим с тираните.

Александър посочи първо единия и после другия.

– Именно – рече. – Джеймс ще бъде Брут, защото той винаги е добрият герой, а аз ще бъда Касий, защото вина­ги съм злодеят. Ричард и Рен не може да са женени, защото ще е гадно, така че тя ще бъде Порция, Мередит ще бъде Калпурния, а Пип отново ще играе мъж.

Филипа беше по-трудна за разпределяне от Мередит (фаталната жена) или Рен (наивницата) и се налагаше да се преоблича като мъж всеки път, когато се изчерпеха хуба­вите женски роли – често срещано явление в Шекспировия театър.

– Ще пукна – отвърна тя.

– Момент – обадих се аз, доказвайки хипотезата на Ри­чард, че вечно съм на дъното на класацията по време на ка­стинг, – ами аз?

Александър се вгледа в мен, присвил очи, и прокара език по зъбите си.

– Вероятно Октавий – отсъди той. – Няма да те направят Марк Антоний – не се засягай, но не си достатъчно забеле­жителен. Ролята ще получи онзи непоносим третокурсник, как му беше името?

ФИЛИПА: Ричард Втори?

РИЧАРД: Забавно. Не, Колин Хайланд.

– Феноменално. – Сведох очи към текста на „Перикъл“, който преглеждах едва ли не за стотен път. Другите бяха два пъти по-талантливи от мен и изглежда, бях обречен вечно да изпълнявам поддържащи роли в чужди истории. Без­брой пъти съм се питал дали изкуството имитира живота, или е обратното.

АЛЕКСАНДЪР: Петдесет долара, че това ще е разпреде­лението на ролите. Някой ще се обзаложи ли?

МЕРЕДИТ: Не.

АЛЕКСАНДЪР: Защо?

ФИЛИПА: Защото точно така ще стане.

Ричард се изкикоти и слезе от стола си.

– Човек може само да се надява. – Той тръгна към врата­та и пътьом се надвеси над Джеймс, за да го щипне по буза­та. – Лека нощ, мой нежни принце!

Джеймс цапна Ричард по ръката с тетрадката си, а после демонстративно се скри зад нея. Мередит се засмя, следвай­ки примера на Ричард, и каза:

– Ти си един от най-избухливите младежи в цяла Италия.

– По дяволите двете ви семейства!

 Мередит се протегна, като изпъшка тихо и многозначи­телно, и се оттласна от дивана.

– Ще си лягаш ли? – попита Ричард.

– Да. Александър обезсмисли цялата работа. – Тя заряза книгите си, разхвърляни върху ниската масичка пред ками­ната при винената ѝ чаша, по чийто ръб имаше полумесец от червило. – Лека нощ – каза неопределено към стаята. – Всичко хубаво.

Двамата заедно изчезнаха по коридора.

Потърках очите си, които бяха започнали да смъдят от четенето часове наред. Рен метна книгата си назад през рамо и аз се загледах как се приземява до мен на дивана.

РЕН: Майната му.

АЛЕКСАНДЪР: Браво!

РЕН: Просто ще изиграя Изабела.

ФИЛИПА: Просто си легни.

Рен бавно се изправи и замига, за да избледнеят цветни­те петна пред очите ѝ, причинени от огъня.

– Вероятно цяла нощ ще лежа будна и ще рецитирам ре­плики – каза тя.

– Искаш ли да излезем да пушим? – Александър беше изпил уискито си (за пореден път) и навиваше цигара с канабис на масата. – Може да ти помогне да се поотпуснеш.

– Не, благодаря – отвърна Рен и се понесе към коридо­ра. – Лека нощ!

– Както искаш. – Александър избута стола си назад, а цигарата вече стърчеше от ъгълчето на устата му. – Оливър?

– Ако ти помогна да изпушиш това, утре няма да имам глас.

– Пип?

Тя избута очилата отгоре на главата си и тихо се прока­шля, за да провери гърлото си.

– Майчице, влияеш ми ужасно – рече. – Добре.

Той кимна, вече с единия крак извън стаята и с ръце, за­ровени дълбоко в джобовете. Проследих с поглед как се от­далечават, обзет от лека завист, а после се отпуснах на обле­галката на дивана. Направих усилие да се съсредоточа върху текста си, който беше така безмилостно осеян с бележки, че вече не се четеше.

ПЕРИКЪЛ: Прощавай, Антиохио, защото

известно е, че иде зло след злото!

Тоз, който тъне в мрака на разврата,

гаси със всички средства светлината

и гдето е сластта, смъртта е там,

неотделима като дим от плам!

Промърморих последните два стиха под нос. Знаех ги наизуст, знаех ги от месеци, но въпреки всичко страхът, че може да забравя някоя дума или фраза по време на прослуш­ването, не спираше да ме гложди. Погледнах към Джеймс, който седеше в другия край на стаята, и попитах:

– Някога чудил ли си се дали Шекспир е знаел тези ре­плики така добре като нас?

Той се откъсна от стиховете, които четеше, вдигна очи и каза:

– Непрестанно.

Усмихнах се, доказал правотата си.

– Е, аз се предавам. Нищо не правя.

Той погледна часовника си.

– Нито пък аз.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!