Разбоишки манастир - бялата лястовица на вярата - забележителности за един уикенд - Peika.bg

iNews Novinite Econ 3e-News Insmarket Jenite Div OperationKino Sporta FitWell Sportuvai Peika NasamNatam Sever Programata Doctoronline Kulinar Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Разбоишки манастир - бялата лястовица на вярата
Автор: Боряна Кръстева

Търся лекота, безвремие, докато липсата пулсира в слепоочията.

Мислите прелитат като чайки над прибоя. Слънце – но не парещо, а някак по-студено и отдалечено. Вятърът разпръсква всеки по-горещ лъч, опитващ се да стигне до сетивата ми. После подхваща косите ми и ги разрошва в безпорядък. Ту прибирам някой кичур зад ухото, ту го оставям да пада над очите ми. Разтривам с пръсти слепоочията, искайки да премахна болката

Няма никого. Няма глъчка, няма дири, има само вяра. Вяра, че животът продължава, че предстои нещо добро. Едничката вяра крепи човека. Може би една такава чиста вяра е издигнала и Разбоишкия манастир, към който крача смълчана, загледана в себе си.

46899

Идвам от село Разбоище. Спускам се по пътеката. Не търся просветление. Ако очаквате в края на пътеписа да съм се „преродила”, да съм намерила смисъла, бъркате се. Знам само, че имам нужда да вървя към това място, да съм на това място.

Кацнал като бяла лястовица в скалата, сгушен като премръзнал гълъб, сияещ като свещица в тъмното – Разбоишкия манастир. Поне така го наблюдавам от отсрещната скала.

Пътеката се спуска надолу до железопътната линия. Минавам по нея. Не се чува влак. Петдесетина метра по-напред слизам от релсите и се шмугвам през ниска дървена порта. Продължавам към стари, килнали се от времето, постройки. Пресичам двора им, в който някога са щъкали животни, тлеел е огън…виреел е живот.

46901

Към манастира води малко мостче над реката, която лениво пъпли под гредите му. Стръмни стъпала се катерят към белия храм. И аз се катеря по тях, но не към физическия олтар на вярата, а към вярата в себе си. За да повярваш на друг и в друг, е нужно да вярваш на вътрешното си „аз”. Опознаеш ли се, обикнеш ли се, ще можеш да опознаеш и обикнеш и другите…и това, що е над теб.

На прага на храма ме посреща шум от танцуваща по земята метла. Виждам приведена жена, която енергично събира нападалите листа. Вдига поглед към мен и с най-мекия глас казва:

- Заповядайте гости, на метено да влезете.

Топлота и радост се разлива от думите ѝ. Тя ме приветства не просто в Божия дом, а в света на доброто. И наистина там е добро. Там е душа. Там са тихите молитви на монахинята. Толкова чисти, толкова истински. Нашепвани, а всъщност така силни. Не съм се молила на глас от дете. Моля се в мислите си, в съня си, в сърцето си.

46902

Мирис на разтопен восък изпълва приведения храм. Стените му са бели. По тях висят старовремски икони, окадени от свещите на миряни. Привеждам се до сандъчето с пясък и поставям моята свещичка в него. Говоря без думи. 

Пътят обратно ми се струва по-кратък. Пак минавам през пустия двор. Пазя равновесие върху релсите на жп линията. Връщам се на пътечката, от която дойдох. След десетина крачки чувам приближаващия влак. Изкачвам се още малко и спирам, за да го дочакам. Преминава бавно, но звучно, а след него се сивее облак дим.

46903

Всичко земно е тленно, всичко е дим, казват, че остава само душата. Тя се приютява у хората, до които се е докоснала. Това, което проблясва в очите им, не са сълзи, а светлината на отлетялата душа, която завинаги ще бъде в тях. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Уикенд
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин