Написана в стила на Алън Милн, „Мечо Пух: Имало едно мече“ от Джейн Риърдън е вдъхновена от живота на истинския Кристофър Робин.
Мечо Пух неоспоримо е един от най-обичаните рисувани герои на всички времена – и може би най-известното мече в света.
По случай 95-годишнината от написването на вечната детска класика на Алън Милн, вдъхновила многобройни адаптации, телевизионни сериали и филми, на български излиза „Мечо Пух: Имало едно мече“ – първата официално одобрена предистория за героите на Голямата гора.
Книгата е дело на детската писателка Джейн Риърдън, която следва стила на Алън Милн, а илюстрациите на Марк Бърджес са вдъхновени от оригиналните рисунки на Ърнест Шепард. На български книгата излиза с твърди корици в превод на талантливата поетеса Мария Донева.
Имало едно време едно мече, което седяло върху рафта в един много голям универсален магазин. То не било нито по-голямо от останалите, нито по-умно, но било много, много специално. И когато майката на малкия Кристофър Робин го купила и го подарила на сина си, мечето намерило своето дете и станало най-любимата му играчка.
Запознало се и с нови приятели – Прасчо и Йори.
Приключенията им в Лондон са вдъхновени от детството на истинския Кристофър Робин. Четиримата посещават музея, където има големи динозаври, зоологическата градина, в която живеят всякакви животни, а в един дъждовен ден се запознават и с една малка мишка.
Винаги придружавани от духовитите песнички на Пух, те се забавляват, учат нови неща и откриват нови светове заедно. Защото дори нищоправенето се превръща в Нещо За Правене, когато е с приятели.
„Мечо Пух: Имало едно мече“ отдава истинска почит към наследството на Алън Милн и невероятния му дар да създава вълшебни истории. Джейн Риърдън се заема с изключително отговорната задача да оправдае очакванията на милионите почитатели на книгите, давайки им носталгичната възможност да разберат как плюшените приятели се превръщат в героите, които всички познават и обичат.
А чудатият, забавен и искрен начин, по който го прави, може да бъде присъщ само на един лаком и мъдър мечок, който вече 95 години владее сърцата на малки и големи.
Из „Мечо Пух: Имало едно мече“ от Джейн Риърдън
ВТОРА ГЛАВА,
в която мечето е купено
ИМАЛО ЕДНО МЕЧЕ...
– Имало едно време ли? – попита Кристофър Робин.
Имало едно време едно мече, което седеше върху рафт в един много голям универсален магазин, наречен „Хародс“. Там всъщност имаше много мечета.
Имаше големи мечоци с груба козина и намръщени муцуни. Имаше съвсем дребни, почти незабележими меченца с лапички, вдигнати напред, които сякаш се притесняваха да не се блъснат в някоя стена. А имаше и мечета със среден размер и с блуждаещ поглед,
който им придаваше вид, сякаш са се загубили.
Но измежду всички тези мечки имаше само един мечо, който наистина е от значение за нас. Той не беше нито по-голям, нито по-умен от останалите, но той беше НАШИЯТ мечо. Ако осъзнаваше това, той може би щеше да се почувства малко по-наперен, но той все още не знаеше нито името си, нито къде се намира, нито какво щеше да стане с него, а на всичкото отгоре, в този ден специално, той беше Гладен.
Неговото голямо и заоблено коремче бе започнало да къркори... А къркоренето хич не беше позволено на това място, както другите мечета побързаха да му съобщят.
– Къркоренето Не Е Позволено на това място – каза едно облечено мече, което носеше зелена шапка като на пиколо в хотел, заплашваща да се изсули от главата му, и зелено сако, което си подхождаше с шапката.
– О! – каза нашият мечо, Мечо Пух, с лека изненада. – Аз ще поговоря със своето Коремче да не става Къркоремче, но него не го бива много в слушането, така да се каже...
– Говоренето Не Е Позволено на това място – продължи мечето с шапката. – Такова е правилото в магазина.
Пух се зачуди как така другото мече бе нарушило това правило, за да му каже същото това правило, но бе твърде любезен, за да каже нещо. Помисли си също, че мечето, което толкова много обича правилата, сигурно е сърдито, защото стегнатото му сако е
изстискало всичките му усмивки, и внезапно Пух се почувства късметлия, че си има толкова заоблено... така да се каже... щедро едро... коремче. Във всеки случай, то беше точно такова, че да може удобно да си слага отгоре лапите, за да си почиват.
Но мислите на Пух внезапно бяха прекъснати от един звук. Това беше точно този вид звуци, от които на ушите ти им се приисква да бяха някъде другаде.
– О, вижте какво смешно мече! – кресна една малка госпожица с бухнала бяла рокля, която приличаше на захарна целувка. – Цялото е корем и почти няма
крака – присмя се тя. – Ама че глупаво мече.
Но преди Пух да успее да отговори, тя го сграбчи от рафта и каза:
– Искам го! – И преди някой възрастен да възрази, хукна, като влачеше горкичкия Пух след себе си.
И така, това беше един много БУМ, БУМ, ОУУУ, БУМ, БУМ, ОХ по коравия под начин на придвижване, при който Пух видя от големия магазин много повече, отколкото бе възнамерявал.
Скоро той разбра също, че това момиченце, което караше ухото му да го боли, искаше още много неща освен ново мече. Тя желаеше и пъстрата музикална кутия с ръчка, която се върти, и с клоун, който изскача оттам точно в мига, когато най-малко го очакваш. Искаше също красивата кукла, която затваря очи, когато я сложиш да легне, и дървения кораб на колела, който си има малки дървени вратички, които се отварят, и животни от
всеки вид, които се побират вътре, по две от всички.
– Искам това! – казваше тя и тропаше с крак. И когато подметките є се измориха да
тропат, тя се спря и каза: – Ще ида да схрупам нещо.
Пух се надяваше, че това схрупване, каквото и да беше то, ще включва по-малко бумкане и охкане, но съвсем не беше така...
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
