Дългоочакваната „Малка омраза” от Джо Абъркромби дава началото на „Ерата на безумието” - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Дългоочакваната „Малка омраза” от Джо Абъркромби дава началото на „Ерата на безумието”
Автор: Peika.bg
Дългоочакваната „Малка омраза” от Джо Абъркромби дава началото на „Ерата на безумието”

В първа книга от дългоочакваната нова трилогия на бестселъровия автор на New York Times магията отказва да умре.

Джо Абъркромби се превърна в един от най-впечатляващите и бързо набиращите популярност автори, а трилогиите „Първият закон” „Разбито море”, няколкото самостоятелни романа като „Червена страна” и „Герои”, както и разпознаваемият му стил превърнаха младия писател в достоен съперник на безмилостния Джордж Р. Р. Мартин.

Сега на български език отново в превод на Александър Ганчев се появява дългоочакваната „Малка омраза”, даваща началото  на нова трилогия от британския автор –  „Ерата на безумието”!

В един индустриализиращ се свят мястото на магията става все по-малко. Времето на героите и воинската слава сякаш е отминало, но дори и с поглед към бъдещето светът отказва да смени нрава си и кръвожадните порядки властват над Адуа.

Дъщерята на стария инквизитор Глокта –  красивата и арогантна Савин – е готова да извоюва признанието си в обществото благодарение на своя ум и бизнес нюх. Но извън лицемерните благороднически кръгове ѝ се налага да се сблъска с гнева на обикновените хора, жадуващи за промяна.

Във въздуха се носи екотът на предстоящата революция, а междувременно северняците са поели на поредното опостушително настъпление. Младият благородник Лео дан Брок трябва да се опълчи на Стаур Здрачния – бъдещия крал и наследник на престола на Севера. Над Света на Първия закон се спуска мрак и дори Риккъ, дъщерята на Кучето, не може да предвиди как ще завърши тази битка, дори да има дарбата да гледа в бъдното.

Развиваща се в Света на Първия закон, тази история за кръвожадност и смирение, за магия и наука, за революции и заговори може да се чете напълно самостоятелно от читателите, които за пръв път ще се потопят във вселената на Абъркромби.

Наситена с кръв, предателства, епични битки, много хумор и„Малка омраза”, Ерата на безумието започва. Но магията отказва да умре.

„Любовта, с малко насърчение, ще се превърне в безразличие или ненавист; омразата, омразата е безсмъртна.“

Уилям Хазлит

Из „Малка омраза”от Джо Абъркромби

Дългоочакваната „Малка омраза” от Джо Абъркромби дава началото на „Ерата на безумието”

... Баща ѝ казваше „никога не насочвай стрела срещу човек, освен ако не си сигурна, че го искаш мъртъв“, затова тя опъна само на половина тетивата и насочи стрелата надолу към пътеката.

По-добре да не мърдате много – каза тя.

Възрастният мъж се вторачи в нея:

– Момиче, имаш халка на носа.

– Наясно съм. – Риккъ изплези език и докосна с върха му долния край на халката. – Държи ме здраво привързана за земята.

– Да не би да се заплеснеш и изгубиш в гората ли?

– Възможно е, в мислите си.

– Злато ли е? – попита младокът.

– Мед – излъга Риккъ. От опит знаеше, че златото има странната особеност да обръща неприятната среща в смъртоносна такава.

– Ами боята по лицето?

– Кръстът е добър знак, обичан от луната. Дългото око е винаги лявото око и кръстът му служи за прицел, държи го приковано в целта, за да прозре мъглата на бъдещето. – Без да откъсва очи от мъжете, Риккъ извърна леко глава и изплю сока от дървесната гъба. – Предполагаемо – добави тя, понеже не беше убедена, че досега кръстът се радваше на особен успех с изключение може би на това да се размаже по възглавницата, когато забравеше да го изтрие, преди да си легне да спи.

Явно не беше единствената, която се съмняваше в магическите му способности.

– Луда ли си? – изръмжа едрият с голямата брада.

Риккъ въздъхна. Не за пръв път трябваше да отговаря на все същия въпрос.

– За едни луда, за други забележителна.

– Би било много мило от твоя страна, ако прибереш лъка – каза възрастният мъж.

– Така си ми харесва. – Опашата лъжа. Дървото беше станало лепкаво в дланта є, рамото є започваше да боли от напрежението да държи тетивата наполовина опъната, а треперенето на тила є започваше да се усилва и заплашваше всеки един момент да се спусне по ръката є и да се превърне в подобаващ гърч, при който със сигурност щеше да изпусне стрелата.

Изглежда, младокът имаше още по-малко вяра и от нея, че тя ще успее да удържи стрелата. Той се сниши зад щита и взе да наднича нервно над металния кант. Едва в този момент Риккъ забеляза какво беше нарисувано на него.

– Имаш вълк на щита си – каза тя.

– Знака на Стаур Здрачния – изръмжа здравенякът и в тона му се прокрадна горделива нотка. И на неговия щит имаше изрисуван вълк, само дето боята беше така надрана и олющена, че беше останал почти на голо дърво.

– Хора на Здрачния сте значи? – Страхът се загнезди в стомаха на Риккъ. – Какво търсите по тия места?

– Дошли сме да сложим край на Кучето и свитата му от гъзоблизци, да върнем Уфрит обратно в Севера, където му е мястото.

Кокалчетата на пръстите на Риккъ побеляха от стискане на лъка. Страхът се оттегли да направи място на гнева.

– Как пък не, мамка му!

– Вече се случва. – Възрастният мъж сви рамене. – Нямаш избор, момиче, трябва да решиш само дали да се издигнеш с победителите, или да отидеш при пръстта с победените.

– Здрачния е най-великия боец на света, отстъпва само на Кървавия Девет! – добави възторжено младокът. – Той ще превземе обратно Англанд и ще изхвърли Съюза от Севера!

– Съюза? – Риккъ сведе поглед към нескопосано изрисуваната вълча глава на недодялания щит. – Вълкът погълна слънцето – прошепна тя.

– Тая е напълно побъркана. – Едрият мъж с брадата пристъпи напред. – Сега по-добре хвърли лъ... – От гърлото му се откъсна продължителен стон, ризата на гърдите му щръкна и от нея лъсна върхът на стоманено острие. – Оо – добави той и се свлече на колене.

Младокът се обърна да побегне. Стрелата на Риккъ се заби в гърба му точно под плешката.

Той извърна глава и я погледна озадачено, все едно не беше сигурен дали тя умишлено пусна стрелата, или просто я изпусна по невнимание.

Проблесна метал и главата на възрастния мъж се лашна напред, когато острието на копието на Изърн се заби в шията му. Той изпусна своето копие и посегна немощно с ръка към нея.

– Шшшт. – Изърн перна ръката му настрани, издърпа рязко копието и след острието му хвръкна тъмночервена струя кръв. Мъжът се строполи на земята, започна да се търкаля, притис-каше длани върху огромната рана на шията си в опит да спре рукналата кръв. Опитваше се да каже нещо, но тъкмо успееше да изплюе кръвта от устата си, и тя се напълваше отново. Накрая спря да мърда.

– Ти ги уби. – Риккъ усети как я облива гореща вълна. Забеляза няколко ситни пръски кръв по опакото на ръката си. Едрият мъжага лежеше неподвижно на земята, ризата му беше цялата подгизнала от кръв.

– Този го уби ти – отвърна Изърн. Младокът беше паднал на колене, скимтеше жално при всеки дъх и драпаше безпомощно през рамо към щръкналата от гърба му стрела. И ако пръстите му някак успееха да достигнат стрелата, тогава какво, зачуди се Риккъ и установи, че няма никаква представа. Сигурно и той нямаше представа. Май в този момент само Изърн бе способна да разсъждава трезво. Тя се наведе и небрежно изтегли ножа от колана на младока. – Надявах се да му задам няколко въпроса, но се съмнявам, че ще може да ми отговори с тая стрела в гърба.

Сякаш в подкрепа на думите є младокът изкашля кръвта от устата си в шепа и се вторачи в Риккъ. Изглеждаше някак засегнат, все едно бе накърнила и чувствата му.

– Е, какво пък, човек не може да има всичко на този свят. – Риккъ подскочи като ужилена при острия звук, с който острието на ножа се вкопа в черепа на момчето. То изви гръб, падна заднешком и единият му крак зарита във въздуха. Така ли изглеждаше и тя по време на припадъците си? Накрая кракът спря и Риккъ усети космите на ръката є да настръхват. За пръв път виждаше човек да умира пред очите є. И всичко стана така бързо, не знаеше какво да мисли.

– Не изглеждаха чак толкова лоши – каза тя.

– За момиче с амбициите да прозре в мъглата на бъдещето, имаш забележителния талант да пропускаш ставащото току под носа ти. – Изърн вече беше клекнала, забила върха на езика си в дупката, останала на мястото на един от липсващите є зъби, и тършуваше из джобовете на възрастния мъж. – Изчакаш ли да започнат да изглеждат лоши, значи си чакала прекалено дълго.

– Можеше да им дадеш възможност да...

– Да какво? Да те пратят при пръстта? Или да те закарат при Стаур Здрачния? Тогава прежулянето на мокрите панталони щеше да ти е най-малката грижа, на това момче му се носи отвратителна слава. – Тя хвана крака на възрастния мъж, завлече тялото му в шубрака отстрани на пътеката, после захвър-ли отгоре му падналото на земята копие. – Или смяташе да ги поканим да танцуват с нас из гората, да закичим цветя в косите си и да ги омаем: аз със сладки приказки, а ти с хубавата ти усмивка?

Риккъ изплю сока на дървесната гъба и се загледа в попиващата в земята кръв около пронизаната с нож глава на младока.

– Съмнявам се, че усмивката ми е способна на такива чудеса, а че приказките ти не са, и съмнение нямам.

– Ми значи освен да ги убием, какъв друг избор имахме? Проблемът ти е, че си цялата едно голямо сърце. – Изърн заби кльощав показалец в гърдата на Риккъ.

– Ау! – Риккъ отстъпи заднешком и постави ръка напряко на гърдите си. – Боли!

– Ъхъ, от горе до долу си цялата сърце. Затова чувстваш и най-лекото убождане. Трябва да го вкамениш това сърце. – Изърн стовари юмрук върху гърдите си и огърлицата от кости изтрака. – Безскрупулността е качество, на което луната се усмихва. – И сякаш да докаже и на дела, тя се наведе, сграбчи тялото на младока и го завлече безцеремонно в храстите. – Водачът трябва да е корав и безмилостен, за да не се налага хората му да бъдат такива.

– Водач на какво – смотолеви Риккъ и разтърка гърдата си. В този момент подуши дима, същата миризма като във видението є. Без да осъзнае как, хукна по пътеката.

– Ей! – викна зад гърба є Изърн с пълна уста. Беше натъп-кала в нея парче сушено месо, което току що бе открила в кесията на кръста на здравеняка с брадата. – Имам нужда от помощ с голямото копеле!

– Не – шептеше Риккъ при всяка крачка. Миризмата на дим се усилваше, а с нея и тревогата. – Не, не, не.

Изскочи от гората, направи, олюлявайки се, още една-две крачки и спря. Лъкът увисна в омалялата є ръка.

Утринната мъгла се беше отдръпнала и тя виждаше ясно цялото поле от прясно засети ниви до Уфрит, сгушен в прегръд-ката на сивите му стени от една страна и тази на сивото море от другата. Уфрит с тронната зала на баща є и обраслата, неподдържана градина зад нея. Добрият стар, скучен Уфрит, където бе родена и израснала. И сега той гореше. Точно както във видението є. Големият стълб дим се виеше в небето и вятърът го отнасяше към бурното море.

– Мътните да го вземат – прошепна дрезгаво тя.

Изърн се зададе с небрежна походка откъм гората, преметнала копието през раменете си, нахилена до уши.

– Знаеш какво означава това, нали?

– Война? – прошепна Риккъ ужасена.

– А, да, това също. – Изърн махна пренебрежително с ръка. – Но по-важното е, че се оказах права! – Тя плесна така здраво Риккъ по рамото, че едва не я събори по очи. – Имаш дългото око!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин