Фентъзи книга за деца с герои от българския фолклор – „Кало Змея 2. Чудовища като мен” - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Фентъзи книга за деца с герои от българския фолклор – „Кало Змея 2. Чудовища като мен”
Автор: Peika.bg
Фентъзи книга за деца с герои от българския фолклор – „Кало Змея 2. Чудовища като мен”

Продължението на забележителния дебют на младия учител е с още по-голям размах от първата част от трилогията.

Супергероите невинаги са възрастни хора в ярки костюми. Понякога те са съвсем обикновени деца, които обаче крият в себе си неподозирана сила. 

През 2019 г. нов герой прелетя над родните покриви.  „Кало Змея” – момчето, син на истински змей – успя да завоюва сърцата на хиляди читатели, но междувременно загуби и много по пътя си към спасяването на малкото градче Румица.

На пазара вече може да откриете „Кало Змея 2. Чудовища като мен” – дългоочакваното продължение на дебютния роман от Милен Хальов, в който се преплитат мотиви от българския фолклор, фентъзи елементи и забележителното умение да разкажеш една сложна история на езика на децата.

Миналe година и половина от деня, в който Кало пощади най-големия си враг и допусна да загуби красивата златна ябълка. Време, което тече бавно и безмилостно, и няма магия, която да утеши болката в сърцето му. И в което  момчето трябва да се изправи пред последствията от действията си.

Кало се опитва да  скрие истинската си същност и от самия себе си, но нова заплаха надвисва над град Румица и синът на змея Вихрен трябва да се притече на помощ. Незнайна сила отвлича бебета и само един истински змей би могъл да се изправи пред невидимите чудовища, които посягат на невинните.

Търсенето ще отведе Кало на Долната земя. Там, където живее народът на златните ябълки, където се намира Космическото дърво и където в адските недра се крият Вечните. Но той няма да е сам, защото неговите верни приятели ще го последват в това страховито приключение. А опасностите дебнат от всеки ъгъл.

Дошло е времето младият змей да научи истината за своя произход и да избере своя път… Дори и това да значи да се изправи срещу самия себе си.

Наситена с още по-вихрени приключения,„Кало Змея 2. Чудовища като мен” е достойно продължение на книгата, която превърна образите от българския фолклор в истински герои. 

Милен Хальов е роден в Русе през 1988 г. Като дете той е много болнав и голяма част от детството му минава в болнични стаи и в чакане пред лекарски кабинети. За да се спаси от скуката, Милен измисля истории и ги рисува. Учи в Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов” – Русе, където печели награди в областта на графиката и живописта. Любовта към писането и рисуването го подтикват да продължи образованието си в НАТФИЗ, специалност Анимационна режисура.

Дипломният му филм „Трафик” участва на множество фестивали у нас и в чужбина. Преподава анимационно кино в частен софийски колеж, а малко след това му предлагат и работа като учител по рисуване в 127 СУ „Иван Н. Денкоглу”. Успоредно с двете учебни заведения Милен завършва педагогика и се занимава с реклама.

През 2016 г. започва да преподава в частно училище. Прави забавни видеа, с които преподава учебния материал, защото все още обича и умее да разказва истории. Както ще се уверите, като прочетете „Кало Змея”.

Из „Кало Змея 2. Чудовища като мен” от Милен Хальов

Фентъзи книга за деца с герои от българския фолклор – „Кало Змея 2. Чудовища като мен”

Глава 1

***

Наказанието беше да решава задачи на дъската през половината час. От време на време госпожа Вълкова, жена с кораво лице и широка фигура, очакваща пенсиониране, което така и не идваше, поглеждаше Кало кисело над смъкнатите почти до върха на носа очила и промърморваше:

– Тъкмо да се упражниш за матурата.

На няколко пъти Кало улови погледа на Сиана, която го гледаше виновно. От това не му ставаше по-добре. Той ѝ беше длъжник, не тя.

Другите часове също не минаха особено приятно. Географията, която Кало обичаше навремето, се бе превърнала в скучна фактология за поминък, икономика и полезни изкопаеми. Последният час беше рисуване, което за него си бе чисто губене на време.

Слънцето преваляше, когато Кало излезе тичешком на двора. Игрищата – футболно и баскетболно – бяха затрупани със сняг и прерязани от тесни пътеки, които тренерът  господин Славов бе изринал с помощта на чистачките. Снежни топки свистяха във въздуха. Четвъртокласниците се бяха разделили на отбори и се замеряха. В края на двора стоеше обезглавен снежен човек, а оританата снежна топка, която му бе служила за глава, постепенно се превръщаше в муниции за снежната война на децата.

Кало улови пъргаво една заблудена снежна топка, заплашваща да се разбие в рамото му, помачка я малко между голите си длани, после, като поразмисли, я метна зад гърба си. Щом излезе през портата, погледна към небето и затърси… 

– Знам голямата ти тайна, Кало – заговори ниско дрезгаво гласче.

Той свали рязко поглед и видя момиче на не повече от дванайсет години с гарваново черна коса, дебели вежди и дълъг син пуловер с висока яка, подаващ се изпод бялото яке.

– Какво? – Кало се приведе в отбранителна поза, без да изпуска от очи момичето.

– Наистина се спече – разсмя се момичето и обърна глава. Иззад ъгъла изскочи най-близкият приятел на Кало – Ерди. Преди време двете момчета решиха, че макар и да имат различни родители, ще бъдат братя.

Ерди се усмихваше широко, а мургавото му лице беше порозовяло от студа.

– Ердине, направо ще те обезкостя! – закани се Кало, но заплашителният тон бе пропукан от ведрост, която се измъкна пряко волята му.

– Отдавна не съм те виждал, брат – двамата се прегърнаха.

Идния месец Ерди щеше да навърши тринайсет. Бе пораснал на височина и коремчето му вече не изглеждаше толкова издуто.

– И каква е тази голяма тайна, че така се притесни? – прекъсна прегръдката им момичето с гарванови коси.

– Коя е тая? – попита на свой ред Кало.

– Тая – изимитира го тя, демонстрирайки обида.

– Това е Ангелина – Ерди кимна към нея. – Знаем се от хора.

– Заедно ли пяхте на празничното турне? – закачливо поде Кало.

– Ъхъ. Ама аз бях звездата! След Веско Маринов аз пея най-хубавите коледни песни – напери се Ерди и сръчка Ангелина с лакът. – Кажи му.

– Глупости, никой не те забелязва сред всички изпълнители – попари го тя.

– Завижда – отсече Ерди.

– Значи няма да ми кажете за тайната?

– Брат, голяма уста имаш – подразни се Кало.

– Ти пък от майтап не разбираш – усмихна се Ерди. – Тайната му е, че откакто влезе в пубертета, отзад е целият в пъпки.

Ангелина прихна и изгрухтя, щом си пое въздух. Устата ѝ изглеждаше малка като човка на сова, а носът – остър като на мишка.

– Ха-ха, ти целият си една голяма пъпка. – Кало сграбчи главата на приятеля си под мишница и взе да стиска.

Две учителки, които си тръгваха от работа, изгледаха неодобрително борещите се момчета. 

– Може ли такова нещо! – изкоментира възмутено едната. 

– Помощ, насилие над малолетен, помагайте! – лигавеше се Ерди с глава, все още завряна под мишницата на Кало.

– Така ли гушнати ще стоите цял ден? – попита Ангелина.

Кало го пусна внезапно и Ерди залитна.

– Момиче те спаси, да знаеш.

– Вечна благодарност, Ангелинке – облегна се на рамото ѝ Ерди, а дъхът му излизаше на пресекулки в кълба пара.

– Я кажи, Звездата, колко време ще останеш в Румица? – поинтересува се Кало.

– Бая. Сега ще си репетираме тука, че ще пеем на площада преди Сирни заговезни. Нашето изпълнение ще е точно преди да излязат кукерите! – обясни възторжено Ерди.

– Обичам да ги гледам как играят! – развълнува се Кало.

Ангелина смръщи нос, все едно кукерските танци не са голяма работа.

– Какво се мръщиш, виждала ли си кукери да играят? – подразни се Кало.

– Виждала съм, не са ми страшни. Даже са ми малко смешни.

– Абе, смешни, нищо не разбираш!

– Ти пък си голям разбирач – Ангелина сви бледите си юмручета.  

– Я как се наежиха – спря кавгата Ерди. – Брат, дойдохме да те вземем, щот’ мислим да ходим за банички. Дадоха ми пари от хора и гледам да ги използвам, преди баща ми да ги набара.

– От ония мазните до нас ли? – Кало почука с върха на обувките си една заледена пряспа.

– Много ясно. Само те ме наяждат.

– Това нали не е далеч? – поинтересува се Ангелина. – Че аз съм отседнала в хотел „Лебедът“ на центъра и не знам как да се прибера, ако е в крайните квартали.

– През площада, близо е – отвърна Кало и двамата с нея си размениха неловки погледи.

– Ами хайде тогава, преди да съм станал на скелет – Ерди тръгна с широка крачка.

– Охо, бая време имаме – пошегува се Ангелина и заситни до него.

Кало погледна нагоре, пое дълбока глътка от студения въздух и ги последва.

***

Малко преди да стигнат улица „Вихрушка“ номер три, Кало забеляза полицейските коли. Едната бе спряла точно пред входа на лимоненожълтата сграда, другата – на съседната пряка, близо до баничарницата. Мъже в униформи обикаляха сред върволица от хора.

– Полицаи! – стресна се Ерди.

– Ау, да не са гръмнали някого? – проточи шия Ангелина.

Кало не обели и дума. Стомахът му се стегна на възли. Веднага си спомни как преди година и половина бе оставил майка си незащитена и я бяха нападнали караконджули. Добре че тогава до нея беше агентът на „Дънгори“ Алекс. Но сега не бяха заедно, ами ако нещо ѝ се бе случило?

Без никакво предупреждение Кало хукна бясно към дома си. Чуваше пулса си, както и Ерди, който го викаше. Не отговори, стараеше се да тича колкото се може по-бързо, но без скоростта да изглежда свръхчовешка. Не си даваше сметка, че блъска хора по пътя си. През ум не му мина да ги пита какво се е случило. Когато се блъсна доста силно във възрастен мъж, най-после му хрумна, че може да получи отговор.

– Какво е станало?! – почти изкрещя Кало.

– Страшна работа – затюхка се човекът и се огледа крадешком, сякаш не бе сигурен дали трябва да казва.

– Каква работа? Някакво нападение ли?

– Помня какъв ужас беше преди години…

– Какво се е случило? – Кало усети как кучешките му зъби се изострят, а клепачите пламват…

Тогава чу името си. Не беше Ерди.

Гласът беше изпълнен с любов и нескрита тревога. Викаше го майка му.

Кало се обърна и я видя – дребна, с красиво, добро лице и кестенява коса, изсветляла по края. Той се хвърли към нея с лъвски скок, а тя го прегърна силно за секунда-две, после се отдръпна.

– Хубаво че дойде, сега и ти можеш да помогнеш – подхвана тя.

– С кое? – все още недоумяваше Кало.

Ралица пое дъх притеснена:

– Бебето на Милка и Стоян е изчезнало.

– Как така ще изчезне?

– Няма го, не знам… няма го. Целият квартал е излязъл, питат, разпитват… никой не знае къде е. Вечерта са го сложили да спи, те са си легнали, смазани от умора, и на сутринта кошарката била празна… Сред завивките намерили само едно бяло перо. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин