Изоставената България на Христо Узунов - Интервю на пейката - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Изоставената България на Христо Узунов
Автор: Мария Ангелова

Предлагаме ви да се разходите из България, но не по нейните забележителности, а тъкмо обратното – из онези места, отдавна забравени и изоставени, рушащи се, но и превърнали се в капсула на времето. Водач ще ви бъде Христо Узунов, който в поредицата Изоставената България с думи и фотографии подрежда алтернативна карта на България от миналото.

Защо в изоставените заводи, военни поделения, училища и лагери се влиза със страхопочитание и какво е усещането да попаднеш в такава капсула на времето, разберете от нашата среща с Христо:

- Защо обикаляш по изоставени места?

- Обичам да пътувам. Смятам че докато в пространството не сме ограничени по никой начин да се придвижваме, то във времето можем само напред, при това бавно. Изоставените места са един от начините да се докоснем до времена, в които не сме живели. Всяка изоставена сграда носи собствено усещане, а артефактите, които намираме там, без значение дали са два листа документация или цял куп вещи от миналото, разказват историята на мястото и ти позволяват да си изградиш представа какво и как се е случвало там. Всяка сграда носи духа на епохата, в която е била изоставена. Като капсула на времето. Много е интересно, защото историята помни големите събития, но дребните като ежедневието на обикновения човек в повечето случаи се забравят, а изоставените сгради пазят спомена точно за това. Дават ти възможност да се докоснеш до един изчезнал свят, по-различен от нашия.

- Сам или с дружина?

- Както дойде. Обикновено сме с един приятел, с който по принцип си трещим по планини, села и т.н., но се случва да ходя и сам или с по-голяма компания. Зависи от конкретната ситуация.

- Събираш ли предварително информация къде да отидеш или разчиташ на случайността?

- Може би по-скоро разчитам на случайността. Обикновено попадаме на изоставените места по време на някой преход, но ако дочуя отнякъде за интересно място, гледам да се възползвам от ситуацията. Така например по сигнал на приятели разбрах, че близо до Панагюрище имало изоставен завод някакъв. Докато събирахме информация, къде точно се намира, от местен разбрахме и за изоставен затвор. Когато пристигнахме, не открихме нито завода, нито затвора, но пък попаднахме на изоставен военен лагер за ученици, в който се търкаляха противогази, разглобени гранати и други милитаризирани учебни пособия, беше много интересно.

- Коя е най-голямата ти находка досега?

- Както казах, всяко място си носи собственото усещане и то ми допада по различен начин. Но примерно фаворитите ми са заводът на БДЖ до Централна гара София, в който по интересен начин се преплитат индустриалният дух на времената от 30-те – 40-те години на миналия век, така както Вапцаров го описва в стихотовренията си, и трудовото ежедневие на работниците от късния соц. От Бузлуджа също съм много впечатлен, този паметник е огромен и размахът, с който е творен, казвам творен, защото тук става въпрос за нещо, което е създадено с мисълта всеки детайл по него да внушава някакви усещания, е епичен. Като храм на някаква изчезнала цивилизация е. Жалко, че нихилизмът към собствената ни история го е осакатил безъзвратно. Но от всичките места, където съм бил, най-интересна е може би една тютюнева фабрика, която беше запечатана и поради това, буквално беше застинала в края на 80-те години. По стените висяха лозунги, които приканваха работниците да внимават в процеса на работа, класическият "огънят е добър слуга, но лош стопанин" също беше там. По шкафовете стояха хартиени знаменца за 1-ви май - абе все едно бяхме попаднали в учреждение от филма "Маневри на 5-я етаж" или нещо подобно!

- Попадали ли сте в опасност?

- В опасност не точно, но например веднъж влизахме в нефункциониращо военно поделение, което обаче се охраняваше от пазачи. За да не ни видят, трябваше да проникнем вечерта и придвижването между отделните постройки постоянно вдигаше адреналина, да не говорим че да се озовеш в изоставена сграда вечер, само по себе си е едно свръхестествено изживяване. В тютюневата фабрика също трябваше да се напъхаме вечерта, защото точно до нея е разположена пожарната служба на населеното място, в която се намира, и филмът беше голям. Най-силната емоция, откакто обикалям изоставените места, я изпитах именно тогава - сградата е огромна, на 4 етажа и на всеки от тях се намират по 1-2 обширни халета за обработка на тютюна. Бяхме се качили на 4-я и когато отворихме вратата на едно от тези халета, атмосферата ни порази - вечерта беше лунна, а халето имаше големи прозорци с бели завеси, които се спускаха от тавана. Един от прозорците беше счупен и течението леко развяваше завесата, а луната я осветяваше точно като привидение, което се носи в мрака. За да бъде усещането пълно, един от прозорците на 2-я етаж, който бяхме фиксирали, че е отворен, също се беше оставил на движението на въздушните маси, проскърцваше тихо и от време на време се тряскаше слабо. В тишината на празната сграда, този звук достигаше глухо до нас и ние просто стояхме там и си мислихме как всеки филм на ужасите започва по подобен начин. Беше завладяващо усещане, плашещо, но едновременно с това и невероятно красиво.

- Какви чувства пораждат изоставените места?

- Лично за мен усещането е много силно. Всеки път когато посещавам изоставено място, влизам в него бавно и със страхопочитание, сякаш за да не смутя духа на миналото и той да се изгуби безвъзвратно. Това че една сграда е разрушена не ме смущава, напълно нормално е сградите както и всичко останало на тоя свят да имат свои живот и своя кончина, но ми харесва постапокалиптичното чувство за застиналост и забрава. Това че има следи от човешки живот, но хората отдавна са напуснали мястото, също придава един особен носталгичен нюанс на тези сгради. Някои места са мрачни и зловещи, други напротив, имат позитивно излъчване и дори те изпълват със спокойствие. Такова беше едно изоставено селско училище, животът отдавна беше напуснал мястото, но слънцето осветяваше класните стаи, така сякаш в тях все още има ученици. Почувствах се като във времената, в които аз бях първолак. 

*

Повече от снимките на Христо Узунов можете да видите на официалната му страница. Проектът Изоставената България е тук.


Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Интервю на пейката
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин