Британската писателка Бетан Робъртс създава смела и нежна история за любовта във ветровития Брайтън от 50-те.
Седмица преди премиерата на едно от най-дългоочакваните филмови събития за 2022 г. – мащабната екранизация „Моят полицай“ на стрийминг платформата Amazon Prime – на български език се появява хитовият едноименен роман от британската авторка Бетан Робъртс.
Вдъхновил продукцията с участието на популярния поп изпълнител и актьор Хари Стайлс и носителката на награда „Златен Глобус“ Ема Корин („Короната“), „Моят полицай“ е изящен и поетичен разказ за любовта и желанието, базиран на трогателната истинска история за живота на известния британски писател Е. М. Форстър(„Хауардс енд“).
Във ветровития и крайморски Брайтън през 50-те години на миналия век Марион за пръв път зърва Том – русия, синеок и широкоплещест по-голям брат на най-добрата ѝ приятелка.
Том жертвоготовно се съгласява да научи Марион да плува, а първото потапяне в мрачните води, прегърнали градския кей, завинаги измества центъра на живота на Марион.
В продължение на три години дневникът на Марион остава единствен свидетел на чувствата ѝ към Том, които от скрито тийнейджърско възхищение прерастват в пламенно влечение и плътно я съпътстват в собствената ѝ трансформация от момиче в жена.
И когато един ден той се връща от обучението си за полицай, Марион – току-що завършила учителка – е решена да го спечели. Защото Том винаги е бил мъжът на мечтите ѝ и тя е убедена, че любовта ѝ е достатъчна, за да я превърне в жената на неговите. И за момент сякаш това наистина е така…
Докато във връзката им се намесва Патрик – деликатен и фин мъж с око за бляскавия и изтънчен свят на изкуството и пътуванията.
Тримата се оказват вкопчени в бесния и нечестен водовъртеж на живота, който ги завлича сред бушуващото море на най-съкровените човешки усещания – нежността и тъгата, мечтите и разочарованията.
Скрити тайни и потиснати желания си проправят път към повърхността, а когато бурята се успокои, Марион, Том и Патрик ще трябва да съберат отломките на собствените си души.
Бетан Робъртс създава честен и въздействащ портрет на любовта като спасение, но и позлатен кафез, зад чиито решетки сърцето остава доброволен пленник.
Смел до болезненост и изящен в стила си, „Моят полицай“ е деликатен разказ за красивите, но сърцераздирателно мимолетни моменти на истинско щастие в живота.
Из „Моят полицай“ от Бетан Робъртс
Четиресет и осем години. Толкова назад трябва да се върна до първия път, когато срещнах Том. И дори това може да не е достатъчно далеч.
По онова време той беше толкова сдържан. Том. Дори самото име е солидно, непретенциозно, но не без евентуална чувствителност. Той не се казваше Бил, Редж, Лес или Тони. Случвало ли ти се е да го наречеш Томас? Знам, че на мен ми се е искало да го направя. Понякога имаше моменти, в които ми се е искало да го прекръстя. Томи. Може би така го наричаше ти, красивият млад мъж с големи ръце и тъмноруси къдрици.
Познавах сестра му от класическата гимназия. По време на втората ни година там тя се приближи до мен в коридора и каза:
– Мислех си – струваш ми се подходяща – дали ще ми станеш приятелка?
Допреди онзи ден всяка от двете ни прекарваше времето си сама, озадачена от странните ритуали в училището, отекващите пространства на класните стаи и обработените гласове на останалите момичета. Позволявах на Силви да преписва домашното ми, а тя ми пускаше своите плочи: Нат Кинг Коул, Пати Пейдж, Пери Комо. Заедно тихичко ние си пеехме: „Някоя омагьосана вечер може да срещнеш непознат“, докато стояхме в края на опашката за магарето и оставяхме всички останали момичета да минат пред нас. Никоя от двете ни не обичаше да спортува. Обичах да ходя на гости на Силви, защото Силви имаше неща, a майка ѝ позволяваше да носи чупливата си руса коса на прическа, твърде зряла за възрастта ѝ; мисля, че дори ѝ помогна да оформи бретона си в лимба. По онова време моята коса, която беше съвсем рижава, точно както и сега, все още висеше на дебела плитка по гърба ми. Ако си изпуснех нервите вкъщи – спомням си как веднъж с известна засилка блъснах главата на брат ми Фред във вратата, – баща ми поглеждаше майка с думите: „Говори рижавото в нея“, защото този цвят на косата се предаваше по майчината ми линия. Мисля, че веднъж ме нарече „Рижата заплаха“, нали така, Патрик? По онова време вече се бях научила да харесвам този цвят, но винаги съм чувствала, че това е поличба по рождение, да имаш рижа коса: хората очакваха от мен да се паля лесно и затова, ако почувствах прилив на гняв, аз си позволявах да избухна. Не често, разбира се. Но от време на време затръшвах врати, мятах съдове. Веднъж толкова силно блъснах прахосмукачката в перваза, че той се напука.
Когато ме поканиха за първи път на гости в дома на Силви в Патчам, тя носеше копринено фишу в прасковен цвят и щом го видях, мигом ми се прииска да имам същото. В дневната си родителите на Силви имаха висок шкаф за напитки със стък[1]лени вратички с изрисувани черни звезди.
– Всичко е на кредит – каза Силви, изду бузата си с език и ме заведе на горния етаж. Даде ми да си сложа фишуто и ми показа шишенцата си с лак за нокти. Когато отворих едното, замириса на виолетки. Аз седнах върху спретнатото ѝ легло, избрах тъмнолилавия лак, за да лакирам с него широките, изгризани нокти на Силви, и когато приключих, поднесох ръката ѝ към лицето си и нежно духнах. След това поднесох палеца ѝ до устата си и прокарах горната си устна по гладкото покритие, за да проверя дали е изсъхнало.
– Какво правиш? – попита тя през остър смях.
Оставих ръката да падне обратно в скута ѝ. Нейната котка Миднайт влезе и се отърка в краката ми.
– Съжалявам – казах аз.
Миднайт се протегна и се притисна към глезените ми още по-настойчиво. Посегнах, за да я почеша зад ушите, и докато седях приведена надве над котката, вратата на спалнята на Силви се отвори.
– Махай се – каза Силви с отегчен глас. Набързо се изправих, притеснена, че говори на мен, но тя гледаше гневно през рамото ми право към вратата. Завъртях се и го видях да стои там, а ръката ми посегна към коприната около врата ми.
– Махай се, Том – повтори Силви с тон, който подсказваше, че се беше примирила с ролите, които трябваше да разиграват в тази малка драма.
Той се беше облегнал на прага, с навити до лактите ръкави на ризата си, и аз забелязах фините очертания на мускулите на предмишниците му. Не може да е бил на повече от петнайсет – само с една година по-голям от мен; но раменете му вече бяха широки и в основата на врата му имаше тъмна плитчинка. От едната страна на брадичката му имаше белег – само лека вдлъбнатинка, като пръстов отпечатък в пластилин, – а върху лицето му беше изписана самодоволна усмивка, за която дори тогава разбрах, че е преднамерена, защото смяташе, че е в реда на нещата, защото го караше да изглежда като някого на име Тед; но ефектът от това момче, облегнато на рамката на вратата и наблюдаващо ме със сините си очи – малки очи, издадени вежди, – беше, че се изчервих толкова силно, че протегнах надолу ръка, впих пръстите си обратно в прашната козина около ушите на Миднайт и вперих поглед в пода.
– Том! Излез! – Гласът на Силви вече беше по-силен и вратата се затръшна.
Можеш да си представиш, Патрик, че изминаха няколко минути, преди да успея да се доверя на себе си достатъчно, че да отдръпна ръката си от ушите на котката и отново да погледна Силви.
След това направих всичко възможно да остана близка приятелка със Силви. Понякога отивах с автобуса до Патчам и минавах край полудолепената къща, поглеждах нагоре към грейналите прозорци и си казвах, че се надявам да зърна нея, докато всъщност цялото ми тяло напрегнато очакваше появата на Том. Веднъж седнах върху зида зад ъгъла до къщата ѝ и останах там, докато не се стъмни и вече не усещах нито пръстите на ръцете си, нито тези на краката. Слушах как косовете пеят с пълно гърло и вдишвах влагата, надигаща се от живите плетове около мен, след което хванах автобуса за вкъщи.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
