Класиките „1984“ и „Фермата на животните“ от Джордж Оруел - Кино, театър и книги - Peika.bg

iNews Novinite Econ Jenite Div Sporta FitWell Sportuvai Peika Programata Doctoronline Get News in English
Следете новите вдъхновения за пътешествия!
Класиките „1984“ и „Фермата на животните“ от Джордж Оруел
Автор: Peika.bg
Класиките „1984“ и „Фермата на животните“ от Джордж Оруел

Изчезналият за десетилетия уводен текст от Оруел за „Фермата на животните“ не е публикуван в първото издание по политически причини.

Беше ясен, студен ден през януари и Големия брат отново започна да следи всички.

Емблематичните романи „1984“ и „Фермата на животните“ от британския писател Джордж Оруел са считани за едни от най-важните романи не само на XX век, но и в човешката история изобщо. Тяхната актуалност и послание продължават да привличат поколения читатели, а приликите с действителността повече от 70 години след тяхното написване им печели пророческа слава.

В началото на 2021 г. двете заглавия се появяват на български в достойни издания с твърди корици (изд. „Сиела“) и изцяло нов превод, дело на Венцислав К. Венков.

Публикувана през 1945 г.,„Фермата на животните” е майсторска алегория на световната политическа сцена в края на Втората световна война. Британският писател е един от малцината, които съзират ясно истината зад сталинистката пропаганда, завладяла Западния свят, и предупреждават за заплахата, която всяко тоталитарно управление представлява за човешката свобода и достойнство.

Творбата, носеща директна критика срещу победоносния в този момент Съветски съюз,  среща  редица трудности, които Оруел описва в специален предговор, предвиден за публикуване в оригиналното издание на „Фермата на животните“. Той обаче отпада(най-вероятно по политически причини), а машинописният му текст е открит години по-късно и е публикуван едва през 1972 г. в седмичната литературна притурка на в. „Таймс“. Именно този предговор читателите могат да открият в новото издание на класиката.

От своя страна, „1984”успява да извоюва определението „безспорно най-важната книга, създадена през XX век“, чиято стойност само нараства с всяка изминала година от новото хилядолетие. През 2005 г.  романът е избран от списание Time за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г., а в деня на встъпването на Доналд Тръмп в длъжност като президент на САЩ продажбите на изданието се покачват многократно заради „оруелския език“, който представител на кабинета му използва.

Антиутопичният свят, който Оруел рисува, е естествено продължение на идеите от алегоричната приказка „Фермата на животните”, насочени към разкриване на опасността от тоталитарното управление. В него абсолютният властник е Големия брат,  Партията е вечно права и налага волята си със свирепа жестокост, телеекраните подменят действителността, а богатството на езика се замества със строг и ограничаващ „новговор“.

Там, където „войната е мир, робството е свобода“, а „невежеството е сила“, последната надежда за хората са свободата на мисълта и чувствата – и точно тя е следващата цел на властта, за да предотврати всяка възможност за бунт.

Оживена от майсторските илюстрации на Дамян Дамянов, тази творба излиза отново в началото на третото десетилетие на XXI век. Тогава, когато сякаш наистина е заложено на карта дали годината „1984” ще продължава да бъде вплетена в световната съдба, или не.

За преводача:

Венцислав К. Венков е работил е по знакови книги на Чарлз Дикенс, Едгар Алън По, Д. Х. Лорънс, Олдъс Хъксли, Греъм Грийн, Джон Стайнбек, Трумaн Капоти, Кърт Вонегът, Филип Рот, Дж. К. Роулинг, Джаред Даймънд, Джон льо Каре и много други.

Из „1984” от Джордж Оруел

Първа глава

Часовниците отмерваха тринайсет в ясния и студен априлски ден. Наврял брадичка в гърдите си, за да ги предпази от злия вятър, Уинстън Смит се пъхна чевръсто между крилата на остъклената входна врата на „Резиденция „Победа“, а покрай него успя да се намъкне и част от песъчливата вихрушка.

Във входа вонеше на варено зеле и стари изтривалки. На далечната стена висеше цветен плакат с големина, неподходяща за излагане в помещение, с изображението на огромно – широко повече от метър – лице на около трийсет и пет годишен човек с тлъст черен мустак и сурово мъжествено лице. Уинстън се отправи към стълбището. Нямаше смисъл да пробва асансьора. Той и при най-благоприятни обстоятелства рядко работеше, а напоследък, в рамките на режима на икономии по повод предстоящата Седмица на омразата, бяха започнали да спират тока по цял ден. Измъчван от варикозната язва над десния глезен, трийсет и девет годишният Уинстън заизкачва бавно, на почивки, седемте реда стъпала до своя апартамент. Плакатът с огромното лице го чакаше на всяка площадка, точно срещу шахтата на асансьора. Беше от онези портрети, дето погледът им те следва накъдето и да се отместиш. А и надписът отдолу точно това гласеше: ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ ГЛЕДА.

В самия апартамент приятен плътен глас изреждаше някакви числа във връзка с производството на чугун. Гласът идваше от продълговата метална плака с вид на матово огледало, която заемаше част от дясната стена. Уинстън завъртя копчето, за да намали звука, при все че думите си оставаха разбираеми. Можеше и да позатъмни устройството (наричано „телеекран“), но не и съвсем да го изключи. Премести се до прозореца. Невзрачността на дребната му крехка фигура се подчертаваше допълнително от синия дочен гащеризон на партиен член. Косата му бе много руса, а кожата на лицето му бе придобила естествена руменина от долнокачествения сапун, тъпите ножчета за бръснене и студа на наскоро отишлата си зима. 

Дори през затворения прозорец външният свят му изглеждаше студен. Долу на улицата вятърът подмяташе вихрушчици от прах и накъсани хартийки, а греещото слънце и яркосиньото небе придаваха единствено на вездесъщия портрет някакво подобие на цвят. Лицето с черен мустак свеждаше поглед от всеки ъгъл, предлагащ и най-малката видимост. Имаше го дори на отсрещната фасада. „ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ ГЛЕДА“, гласеше надписът, а тъмните му очи надничаха дълбоко в Уинстъновите. Долу на улицата пък отпраният край на друг плакат пляскаше неравноделно на вятъра и ту закриваше, ту откриваше единствената дума – „АНГСОЦ“. Хеликоптер се стрелкаше ниско между далечните покриви, застиваше за миг като едра синя муха, после отминаваше с плавен завой. Полицейски патрул, надничащ в хорските жилища. Но тези органи на реда нямаха особено значение. Най-страшна беше мислополицията.

 Гласът от телеекрана не преставаше да изрежда зад гърба на Уинстън данни за чугунопроизводството и преизпълнението на деветата третилетка. Телеекранът едновременно и приемаше, и предаваше. Можеше и да долови всеки издаден от Уинстън звук, стига да беше малко по-силен от най-тихия шепот. Така че докато Уинстън оставаше в полезрението º, металната плака непрестанно го виждаше, а и го чуваше. Естествено, човек по нищо не можеше да разбере дали в даден момент го следят, или не. И изобщо беше загадка колко често и на какъв принцип се включваше мислополицията в личния ти кабел. Допускаше се, че могат да следят всекиго по всяко време. Но така или иначе, можеха да се включат в кабела ти когато си искат. По тази причина всеки се стараеше да живее – или, по-точно казано, по силата на превърнал се в инстинкт навик човек живееше – с мисълта, че чуват всеки издаден от него звук и следят всяко негово движение, стига да не е направено на тъмно.

Уинстън се стараеше да стои гърбом към телеекрана. Уж за по-сигурно, макар да му беше ясно, че и гърбът може да го издаде. На километър от дома му над опушения пейзаж се издигаше работното му място – Министерството на правотата. И изобщо, мислеше си с известно отвращение Уинстън, това, което се разстила пред очите му, изобщо не е Лондон – главният град на Аерописта Едно, третата по населеност провинция на Океания. Напъна се да изрови някой спомен от детството си, който да му подскаже дали Лондон е изглеждал по същия начин и навремето. Винаги ли са се виждали тези строени през деветнайсети век и простиращи се до хоризонта масиви от загниващи жилищни сгради с дървени подпори, за да не рухнат стените им, с прозорци, кърпени с велпапе, с покриви от гофрирана ламарина и с килнати шантаво градински зидове? А всички онези поразени от бомбите обекти, над които се вихреше прахоляк от хоросан, а върху развалините им се стелеше върбовката; а онези места, където бомбите бяха разчистили по-обширни райони, върху които впоследствие бяха изникнали мизерни колонии от дървени къщурки с вид на курници? Усилията му обаче бяха безплодни. Нищо не помнеше. Нищо не беше останало от детството му, освен една поредица от лишени от всякакъв фон ослепителни видения, които на всичкото отгоре му бяха почти непонятни.

Министерството на правотата – или, според новговорнотому название, „Миниправ“ – се отличаваше рязко от всичко наоколо. Представляваше огромна пирамидална конструкция от блестящ бял бетон, триста метра високо напластяване на тераса върху тераса. Оттам, където се намираше, Уинстън успяваше, макар и трудно, да разчете издълбаните с елегантен шрифт върху бялата фасада три девиза на Партията:

ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

Разправяха, че Министерството на правотата съдържало три хиляди канцеларии над земята и още толкова помещения под нея. Разхвърляни из Лондон бяха само още три сгради с подобен външен вид и размери. И така тотално доминираха над останалата околна архитектура, че от покрива на „Резиденция „Победа“ се виждаха и четирите едновременно. В тях се помещаваха четирите министерства, поделили помежду си целия правителствен апарат. Министерството на правотата, което завеждаше новините, отдиха, образованието и изкуствата. Министерството на мира, което обезпечаваше бойната готовност. Министерството на любовта, налагащо обществения ред и законност. И Министерството на многообразието, отговарящо за икономиката. Или, както ги назоваваха на новговор: Миниправ, Минимир, Минилюб и Минимног.

Най-страшно от четирите беше Министерството на любовта. По него нямаше нито един прозорец. Уинстън не само не беше влизал там, но и гледаше да не се приближава на по-малко от половин километър от сградата му. Човек не можеше да припари, ако не беше по служба, но и тогава му се налагаше да си проправя път през лабиринти от бодлива тел, стоманени врати и тайни картечни гнезда. Дори улиците, които водеха към най-външните му бариери, се обитаваха от облечени в черни униформи патрулиращи часови с физиономии на горили, въоръжени с телескопични палки.

Уинстън рязко се извърна. На лицето му бе замръзнало препоръчителното при обръщане към телеекрана изражение на кротък оптимизъм. Прекоси стаята и влезе в тясната кухничка. Покрай ранното си излизане от министерството пропусна обяда в столовата, а и много добре знаеше, че в кухнята няма нищо за ядене освен парченце тъмен на цвят хляб, което трябваше да запази за закуската си на другата сутрин. Свали от полицата бутилка с бял етикет с надпис „ДЖИН „ПОБЕДА“. Безцветната течност имаше гадната миризма на китайски оризов спирт, не твърде различна от тази на машинното масло. Уинстън си наля почти пълна чаена чаша, стегна се за предстоящия шок и я гаврътна на един дъх, както се поема лекарство.

Лицето му изведнъж пламна и от очите му рукнаха сълзи. Гадостта прогори гърлото му така, сякаш беше пил азотна киселина, а при самото преглъщане му се стори, че някой все едно го цапна по тила с полицейска гумена палка. Но в следващия миг стомахът му престана да гори и светът придоби по-весел вид. Извади цигара от омачкания пакет с надпис „ЦИГАРИ „ПОБЕДА“, но в разсеяността си я обърна надолу и всичкият º тютюн се изсипа на пода. Със следващата се справи значително по-успешно. Върна се във всекидневната и седна до намиращата се вляво от телеекрана масичка. От чекмеджето º извади перодръжка, мастилница и празна дебела ученическа тетрадка с червена задна корица и мраморен дес˜н върху предната.

По неизвестна за него причина телеекранът във всекидневната заемаше особена позиция: вместо на обичайното му място – върху тясната стена, откъдето да следи цялото помещение – беше монтиран на по-дългата стена срещу прозореца. От едната му страна се намираше плитката ниша, в която Уинстън седеше в момента. Навремето, когато са строили жилищата, тя, изглежда, е била предвидена да поеме лавици с книги. Сега, ако се помъчеше да се свие максимално навътре, Уинстън оставаше извън видимостта на телеекрана. На сегашното му място можеха да го чуят, естествено, но нямаше как да го видят. Именно това необичайно разположение на всекидневната го беше подтикнало отчасти да се заеме с деянието, чието начало поставяше в момента. 

Освен всичко друго, идеята му се беше родила и покрай тетрадката, която току-що извади от чекмеджето – изключително красива вещ с леко пожълтели през годините гладки кремави листове; такива не се произвеждаха най-малко от четиресет години насам. А според него тетрадката беше от много по-ранни времена. Щом я зърна във витрината на душно антикварно магазинче в един от градските бедняшки квартали (вече не помнеше кой точно), изпита огромно, изпепеляващо желание да я притежава. Поначало не беше редно членове на Партията да влизат в тези обикновени магазини („да посещават свободния пазар“, както се казваше), но правилото не се спазваше кой знае колко строго, тъй като нямаше откъде другаде да се намерят неща от рода на връзки за обувки и ножчета за бръснене. Озърна се във всички посоки, влезе и купи тетрадката за два долара и петдесет цента. По онова време дори не се запита за какво точно му е дотрябвала. Отнесе я виновно у дома в служебната чанта. Макар и празна, тетрадката представляваше компрометиращо веществено доказателство.

А в случая той се канеше да започне да води в нея личен дневник. Не че щеше да е незаконно (така или иначе, незаконни неща вече нямаше, понеже нямаше и закони), но ако го хванеха, като нищо можеха да му наложат смъртно наказание – или в най-добрия случай да го пратят за двайсет и пет години в лагер за принудителен труд. Уинстън сложи перо в перодръжката и го облиза, за да му махне смазката. Архаични инструменти от рода на писалките вече почти не се ползваха дори за полагането на подписи, но той се беше снабдил със своята тайно и доста рисковано единствено заради усещането, че прекрасните кремави листове заслужават да се пише по тях с истински писец, а не да се дращи с химически молив. Лично той нямаше навика да пише на ръка. Всичко, освен най-кратките бележки, обикновено диктуваше на казваписа – вариант, който, естествено, в случая изобщо не го устройваше. Топна перото в мастилницата и за миг се поколеба. Спазъм сгърчи стомаха му. Решаващата стъпка щеше да е първоначалният допир на писеца по хартията. После изписа с дребни, непохватни букви:

4.IV.1984 г.

И се облегна на стола. Обзе го пълна безпомощност. Като начало, изобщо не беше убеден, че годината е 1984. Горе-долу тя трябваше да е, тъй като беше почти сигурен, че е трийсет и девет годишен, след като, доколкото му беше известно, годината на раждането му трябва да е била 1944-та или 1945-а; напоследък обаче се оказваше все по-невъзможно да определи кое на коя дата се е случило с приблизителност, по-малка от година-две.

И за кого, запита се изведнъж, се е захванал да пише този свой дневник? За бъдещето, за все още неродените. Умът му се задържа за секунда върху спорната дата, която беше написал, после се блъсна и спря пред новговорната дума „двумисля“. И едва сега схвана по същество мащабността на своето намерение. Как поначало се общува с бъдещето? Нима това не е изначално невъзможно? Бъдещето или ще наподобява настоящето и в такъв случай няма да му обърнат никакво внимание; а ако се окаже, че е различно от сегашното, никой няма да схване описаното от него състояние на нещата.

Седя известно време, загледан тъпо в листа. От телеекрана вече се носеше отривиста военна музика. Учуди го не само вероятността да е загубил способността да се изразява, но и липсата на спомен за онова, което беше намислил да сподели. От сума ти седмици се подготвяше за сегашния момент, но нито веднъж не му беше минало и през ум, че ще му е нужно нещо повече от смелост. Самото писане надали щеше да го затрудни. От него се искаше единствено да изложи върху хартията безкрайния монолог, който буквално от години вървеше в главата му и не го оставяше на мира. Но ето че дори и монологът беше секнал. За разлика от възобновилия се нетърпим сърбеж на варикозната язва. Но не смееше да се почеше, тъй като чесането само щеше да я възпали. Секундите цъкаха. А умът му не отчиташе нищо освен празнотата на страницата пред очите му, сърбенето на кожата над глезена му, войнствените фанфари и дължащото се на джина леко опиянение.

Из „Фермата на животните“ от Джордж Оруел

Какво всъщност представлява нашият бит, другари? Дайте да не се лъжем: животът ни е жалък, изнурителен и кратък. Раждаме се, хранят ни, колкото да не умрем от глад, а най-трудоспособните сред нас са принудени да се блъскат до последна капка сила; но щом полезността ни се изчерпа, моментално ни убиват с отвратителна жестокост. Навършилото едногодишна възраст английско животно не познава що е това „щастие“ или „отдих“. Нито едно животно в Англия не познава свободата. Голата истина е, че животинският ни жизнен път преминава в мизерия и робия. Ще рече ли това обаче, че такъв е естественият ред на нещата? Нима земята ни е бедна дотам, че да не може да предложи приличен живот на своите обитатели? Не, другари! Хиляди пъти „не“! Англия разполага с плодородна почва и добър климат, така че е способна да осигури храна в изобилие на далеч по-голям брой животни, отколкото са днешните ѝ обитатели. Нашата ферма сама по себе си е в състояние да издържа дузина коне, двайсет крави и стотици овце, и то в удобства и с достойнство, каквито надали бихме могли да си представим. Защо, питам ви, все още търпим този отвратителен наш бит? Защото човеците крадат почти всички плодове на труда ни. Именно тук, другари, се крие отговорът на всичките ни проблеми. И можем да го обобщим с една-единствена дума: „Човекът“. Ние нямаме друг истински враг освен Човека. Отстраним ли от сцената Човека, ще премахнем завинаги основната причина за нашето мизеруване и експлоатация. Човекът е единственото същество, което консумира, без да произвежда. Не дава мляко, не снася яйца, няма сили да тегли рало, нито бяга достатъчно бързо, че да лови зайци. Което обаче не му пречи да господства над всички животни. Праща ги да работят, отплаща им се само толкова, колкото да не умрат от глад, и всичко друго оставя за себе си. Ние, с нашия труд, орем земята; ние я торим с торта си, но покажете ми поне един от нас, който да притежава друго освен собствената си кожа. Кажете ми вие, присъстващите крави, колко хиляди литра мляко дадохте само през изминалата година? И къде отиде всичкото това мляко, с което трябваше да откърмите здрави теленца? Замина до последната капка в гърлата на нашите врагове. Ами вие, кокошки мои, колко на брой яйца снесохте през предходната година и от колко от тях се излюпиха пиленца? И какво стана с останалите? Заминаха за пазара, за да донесат пари на Джоунс и работниците му. Ами четирите ти кончета, Детелинке, дето трябваше да те крепят и радват на старини? Продадоха ги до едно, щом навършиха годинка, и повече няма да ги видиш. А на теб самата с какво се отплатиха за четирите раждания и всичкия ти труд по нивите? С жалки дажби и обор. Да не говорим, че и при цялото това мизеруване не ни оставят да се радваме на естественото ни дълголетие. Лично аз поне в това отношение не мога да се оплача: бях едно от малцината щастливи изключения. Навърших дванайсет години и имах над четиристотин потомци. Толкова години отрежда природата на прасето. Но така или иначе, на никое животно не му се разминава накрая жестокият нож. Вие, млади шопарчета, дето сте насядали пред мен, да знаете, че преди да е изтекла и година, ще се сбогувате с живота, квичейки върху касапския пън. Всеки от нас, било то крава, прасе, кокошка или овца, ще изживее този ужас. И конете, и кучетата не ги чака по-благосклонна съдба. Ти, Боксер, изгубиш ли мощта на внушителните си мускули, още същия ден Джоунс ще те продаде на коляча да ти пререже гърлото и да свари месата ти за ловджийските песове. А на кучетата, щом остареят и им изпопадат зъбите, Джоунс ще им върже  по една тухла на шията и ще ги пусне да се удавят в най-близкия вир.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!

Вижте още от категория Кино, театър и книги
Коментирай
Абонирайте се за нашия бюлетин