„Дейзи Даркър“ е новата книга от авторката на хитовия трилър „Камък, ножица, хартия“, който Netflix в момента адаптира като лимитиран сериал.
С „Камък, ножица, хартия“ кралицата на сюжетните обрати Алис Фини дебютира на българския пазар и отвя почитателите на добрите трилъри със своя дълбок психологизъм и абсолютно непредвидимите си динамични обрати. Вторият ѝ роман, издаден у нас – „Понякога лъжа“, затвърди Фини като незаобиколим автор в жанра и любимка на родните читатели.
Докато чакаме сериалите, които Netflix (за „Камък, ножица, хартия“) и Warner Bros TV („Понякога лъжа“) разработват по двете книги, в книжарниците вече ни очаква още една мрачна и завладяваща история от британската писателка и журналистка в BBC – романът „Дейзи Даркър“.
Написана в най-добрите традиции на жанра като намигване към почитателите на книгите на Агата Кристи, „Дейзи Даркър“ е зловеща приказка, в която семейно събиране на изолиран остров се превръща в борба за оцеляване на живот и смърт. А единственият шанс за спасение се оказва настъпването на зората.
„Семействата са като отпечатъци от пръсти: няма два еднакви и всички те оставят своите следи.“
Дейзи Даркър е родена с дефектно сърце, но това никога не ѝ е пречело да обича семейството си въпреки всичките му недостатъци. Въпреки факта, че майка ѝ и сестрите ѝ сякаш винаги са предпочитали прогнозите на лекарите да се окажат верни и сърцето на Дейзи най-после да се откаже от битката за живота.
Израснала с пълното съзнание, че е най-малко любимото дете на родителите си, Дейзи открива най-много подкрепа и любов в компанията на баба си – ексцентрична и саможива авторка на детски книжки със значително богатство зад гърба си. Именно това богатство събира семейство Даркър заедно за пръв път от години в навечерието на Хелоуин по случай 80-ия юбилей на възрастната жена.
Готическото имение „Морско стъкло“ се оказва твърде тясно, за да побере тайните и неприязънта, които всички присъстващи с години трупат един към друг. Още повече, че когато приливът и бурята настъпват, семейство Даркър се оказват откъснати от света за цели осем часа.
А точно в полунощ Дейзи и роднините ѝ откриват трупа на баба ѝ, като никой не подозира, че след час още някой ще последва възрастната жена в отвъдното.
В гоблена на взаимоотношенията на семейство Даркър открай време има твърде много разнищили се нишки, някои от които се оказват смъртоносни за проследяване. Преследвани от дебнещ убиец, всички ще трябва да се изправят срещу миналото си, ако искат да преживеят до сутринта.
С пленяваща атмосфера, която откъсва читателите от реалността и ги затваря в зловещото имение заедно с многопластовите герои на Алис Фини, „Дейзи Даркър“ е умен, заплетен и поглъщащ трилър. А ако сме научили нещо от предишните книги на авторката – то е, че никога не бива да се доверяваме на подвеждащите ѝ сюжетни обрати, защото никога не се знае какъв ще е последният.
Из „Дейзи Даркър“ от Алис Фини
ВТОРА ГЛАВА
Зървам отново „Морско стъкло“ и дъхът ми секва.
Обикновено пътят от Лондон до Корнуол е поне пет часа с кола, а с влак – малко по-кратък. Аз обаче винаги съм обичала да сменям шума и оживлението на големия град с плетеница от изкривени спомени и селски пътища. Предпочитам по-прост, по-бавен, по-тих живот, а Лондон по природа е шумен. Обратният път до Корнуол често ми изглежда като пътуване във времето, но днешното пътуване се оказа по-бързо от очакваното и сравнително безболезнено. Това е хубаво, защото исках да стигна бързо. Преди другите.
Радвам се да видя, че почти нищо не се е променило след последното ми посещение. Каменната викторианска къща с нейните кулички и покрив с тюркоазени плочки сякаш е построена от същите гранитни скали, върху които се издига. Някои от външните стени все още са украсени с парченца синьо-зелено стъкло, които искрят на слънцето и дават името на къщата. Малката сграда се издига над прибоя на вълните, които я заобикалят, кацнала на свой собствен мъничък остров съвсем близо до корнуолския бряг. Както с много неща в живота ми, е трудно да я намериш, ако не знаеш накъде да гледаш. Скрита от ронещи се скали, неотбелязани на карта пътеки, в малко заливче, познато на местните като залива Черен пясък, тя буквално е една аномалия. Това не е онзи Корнуол, който виждате на пощенските картички. Но дори да изключим проблема с достъпа, има предостатъчно причини хората да стоят настрана.
Баба ми е наследила „Морско стъкло“ от майка си, за която казват, че го спечелила на карти от един пиян херцог. Според историята той бил прочут бонвиван, който построил ексцентричната къща през деветнадесети век, за да забавлява богатите си приятели. Но не можел да носи на пиене и след като загубил своя „летен дворец“ заради една жена, удавил и скърбите си, и самия себе си в океана. Въпреки трагичното си минало това място е част от семейството ни също толкова, колкото съм аз. Баба е живяла тук от раждането си. Но макар че никога не е искала да живее някъде другаде и е натрупала малко състояние от детски книжки, така и не инвестирала кой знае колко в подобрения на дома. В резултат „Морско стъкло“ буквално пропада в морето и също като мен, навярно няма да оцелее още дълго.
С времето мъничкият остров, на който е била построена къщата преди почти двеста години, бавно е ерозирал. Фактът, че е бил изложен на цялата сила на Атлантическия океан, както и на векове вятър и дъжд, е взел своята дан. Къщата е издута от тайни и влага. Но въпреки лющещата се боя, скърцащите подове и прастарите мебели, за мен „Морско стъкло“ винаги е била дом повече от което и да било друго място. Аз съм единствената, която все още редовно гостува на баба: разводът на родителите ни, натовареният ни живот и фактът, че със сестрите ми нямахме почти нищо общо и не е за вярване, че сме роднини, направиха семейните събирания почти несъществуващи. Затова този уикенд ще е специален в не едно отношение. Жалостта изчезва с възрастта, омразата умира и се ражда, но вината може да продължи цял живот.
Пътуването дотук ми се стори безкрайно самотно и финално. Пътят води към скрита пътека на върха на скалата, която скоро свършва неочаквано. Оттук има само два начина да слезеш до залива Черен пясък: да скочиш от сто метра височина към сигурна смърт или да тръгнеш по стръмна каме[1]ниста пътека към пясъчните дюни долу. На места пътеката е почти срината, затова трябва да внимаваш къде стъпваш. Макар че идвам тук от толкова години, за мен заливът Черен пясък все още е най-красивото място на света.
Късното следобедно слънце вече е надвиснало ниско в мъгливосиньото небе, а шумът на морето е като стар познат саундтрак, който ми е липсвал. На цели километри разстояние няма нищо и никого другиго. Виждам само пясъка, океана и небето. И „Морско стъкло“, кацнала на старинните си каменни основи в далечината. Вълните се разбиват в скалите, върху които е построена.
Стигам жива и здрава до подножието на скалата, събувам си обувките и се наслаждавам на пясъка между пръстите на краката си. Сякаш си идвам у дома. Не обръщам внимание на ръждясалата стара ръчна количка, оставена тук да ни помогне да транспортираме и себе си, и багажа си до къщата – напоследък пътувам почти без багаж. Хората рядко имат нужда от нещата, които си мислят, че им трябват, за да бъдат щастливи. Поемам по дългия път по естествената издигната пътека от пясък, която съединява приливното островче на „Морско стъкло“ със сушата. Човек може да стигне до къщата само при отлив – през всяко друго време е откъсната от света. Баба ми открай време предпочиташе книгите пред хората и желанието ѝ да остане насаме с тях като цяло биваше изпълнено и почти гарантирано от това, че живееше на такова недостъпно място.
Невидимите отломки от корабокрушенията в живота ми са разпилени по целия уединен залив с прочутия му черен пясък – тъжен спомен за всички пътувания, които бях прекалено уплашена да предприема. В живота на всеки човек има непроучени води – местата и хората, които не сме успели да намерим докрай, – но когато ти се струва, че никога няма да ги проучиш, изпитваш особен вид тъга. Неизследваните океани на сърцето и ума ни обикновено се дължат на липса на време и доверие на мечтите, които сме хранили като деца. Но възрастните забравят как да вярват, че мечтите им може да се сбъднат.
Искам да спра и да усетя насладата от мириса на океана, да се порадвам на топлото следобедно слънце по лицето си и на западния вятър в косата си, но времето е лукс, който вече не мога да си позволя. Като начало, не разполагам с много време. Затова забързвам напред, въпреки че влажният пясък полепва по ходилата ми, като че ли се опитва да ме спре, а чайките, които се носят и крещят над главата ми, сякаш се опитват да ме предупредят да се махна. Умът ми превежда виковете им в думи, които не искам да чуя.
„Върни се! Върни се! Върни се!“
Не обръщам внимание на всички тези поличби, които сякаш ми подсказват, че това посещение е лоша идея, и тръгвам малко по-бързо. Искам да пристигна по-рано от другите, за да видя мястото такова, каквото съществува в паметта ми, преди да развалят всичко. Питам се дали другите хора очакват с нетърпение да видят семейството си и същевременно се страхуват – както винаги се чувствам аз. След като стигна, всичко ще се оправи. Така си казвам. Макар че дори самата мисъл звучи като лъжа.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
